Дано хората казват истината

    Волен стоеше сам в стаята и в ума му нахлуваха мисли, които напоследък толкова много го подтискаха. Прав е Дон Кихот като казва: "От свободата по-хубаво нещо няма, Санчо." Беше толкова натоварен с личните си проблеми, че можеше да се каже, че всеки момент ще избухне като атомната бомба над Хирошима. Искаше му се да се скрие, ако ще да потъне в земята, но да излезе на свобода. Съпругата му Яна се разболя. Вече не ходеше на работа. Започна да слабее. И докторите не можеха да определят диагнозата. Отпаднаха жизнените ù сили. А и синът му Светлозар се събра с лоши приятели. Имаше си семейство - жена и дете. Забърка се в далавера с фалшифициране на пари. Единия път се отърва от затвора, но втори път нямаше да се отърве. Наново го хванаха и сега лежеше в карцера до гледане на делото. Волен не можеше да намери покой. Всичко го болеше, най-вече душата.

   Дните се нижеха един след друг и нещата вървяха от зле по-зле. Яна лежеше на легло и никой не беше в състояние да му помогне. Имаше моменти, когато чувстваше, че не е на земята. Беше в някакво безвъздушно пространство, в което съществуваше, но животът сякаш беше го напуснал. "Май загубих вярата си в него? - мислеше си той. - Какво ми е нужно? Едно малко парченце от нейно величество Любовта? Като че ли и тя изчезна! Без нея аз се превърнах в едно сиво човече, което се движи, а очите гледат безжизнено. Колко малко ми е нужно! Пламъкът, пламъкът, който да възпламени сърцето ми. Но къде е този пламък! Искам да се доближа до него и да стопли сърцето ми. Всичко ми дотегна. Пълна пустош е в сърцето ми. Къде е онази жизнена сила, която ме караше да летя? Защо не се върне тя - младостта? Пък ела да ме видиш! И тогава никой не може да ме спре. Сега се превънах в един старец, след като излязох в пенсия. А съм само на петдесет. Вече не съм същият. Тогава летях. Нямаше спиране. Всички гаджета бяха мои. Остаряваме бавно с теб, Яна. Както се казва в песента на Богдана Карадочева "Остаряваме бавно." На какво заприличахме? Тогава ти беше буйна, красива. Обичаше живота. И черпеше от него с пълни шепи. Няма го това време. Казват, времената се сменят. Годините отлитат и ние вървим напред към вечността."

   Няколко дни по-късно, Яна се залежа и вече не можеше да става. Волен беше като орел над нея. И той самият не вярваше, че ще дойде това време. Една сутрин тя го събуди с тежкото си дишане. Хрипове излизаха от гърдите и изведнъж пригихна. Той сложи пръстите си върху вените на дясната ù ръка. Нямаше пулс. Не можеше да повярва. Взе малкото огледалце от шкафчето, в което Яна напоследък обичаше да се гледа и да реше кестенявата си коса. Допря го до устните ù. Нямаше дихание. Идеше му да викне с пълно гърло, но сълзите го давеха. "Да, това е краят" - мислеше си той. Вече на никой не можеше да се опре. Дори и на сина си...

   Организира погребението ù чрез траурна агенция. Покани само най- близките си приятели и роднини. Дори и сълза не можеше да пророни. Не вярваше, че е истина. Че Яна вече я няма. Но такъв беше животът. Едни се раждат, други напускат този свят.

   Скоро щеше да им се роди второ внуче. Докторите казваха, че ще е момиченце. Яна ще го кръстят. Нищо, че не трябва да се кръсти на починал човек. Хората казваха, че смърт нямало. Душата си отивала, за да си почине и наново се връщала да работи. Може би, с раждането на внучето, Яна щеше да са върне наново! Дано пък хората казват истината!...

                                                                               25.1.2009 г.-  сряда