Стоях в средата на Спешното заобиколена от тичащи, викащи, плачещи, чакащи, бързащи за Някъде-то хора.
Мислите в главата ми препускаха със силата на стадо диви коне, в облика на бесни, триглави кучета, обаче...
Можех да бъда себе си, Алисън или някой коренно различен от тях човек. И, ако бях... дали щях да си спомням нещо? Щях ли да си спомням нещо от живота си досега, ако ми се отдадеше шанс да погубя себе си? И ръката, която се протягаше към мен.. помощ ли търсеше или?! ..
Мисълта изчезна в небитието и се разпръсна на милиарди съставни части из Вселената. Чу се припукване..
Качих се в асансьора, който се намираше в близост до кабинет #105
(Всичко започваше и свършваше там - влизаш с надеждата, че ще бъде само кратък миг, и ще си тръгнеш, а в най - добрия случай санитар те натоварва на количка, понасяйки те нанякъде. Не, читателю, не ме питай за най - лошия, защото той е от ония, в които приключваш в черен чувал)
Асансьорът... средно голям и не от най - бързите, но създаващ усещането ...