Дежа ву
1 мин за четене
И ето, пак стои на вратата ми. Чака, с надеждата да й отворя.
Лице в лице с нея аз не съм, ала знам, че е тя. Усещам я. С никого другиго не мога да я сбъркам.
Наднича през ключалката, търси ме... Крия се. Страхувам се.
Не искам... Не мога пак... Просто нямам сили вече.
Последният път сърцето си изгубих... Какво остана още?!...
А тя продължава да си седи там. Така спокойно... Като че знае, че все някога ще склоня...
Времето за нея е прашинка, дъх... една сълза повече или по-малко... има ли значение?...
Е, за мен има.
Крещя. Обиждам я: "Всичко ми взе?! Какво още искаш?!..." Но тя не се смущава. Не я смущават думите ми, страховете ми... Чака ме. Чака ме да й отворя...
Сякаш знае, че животът ми е тъй празен... че аз съм празна! Че не мога да свикна със самотата, с дългия празен ден, с тъжното лято... Че съм загубена без нея!!...
Седя сгушена в ъгъла на тъмната си стая.
Боря се със тишината, с колебанието... Със себе си.
Толкова е близо. От другата страна на вратата. И тя седи самотна навън. Моята вярна приятелка и моя екзекутор... Давала ми е сили в толкова много и трудни моменти... Ала и отне ми най-скъпото - правото да чувствам, да усещам, да се радвам и да плача... без усилие.
Даже тъгата ми отне. Болката. Всичко, което ме караше да се чувствам жива. И останах празна. Празна и съвсем сама...
И ето сега, още преди да съм й отворила вратата, ме наранява. Разравя жаравата... Ала огъня тъй лесно не гори... Трябва да запали нечие сърце... Моето остана в нея...
Така ме е страх да си го взема...
Защо всичко така идиотски се повтаря, Господи?!... Животът ми е едно огромно дежа ву...
Защо когато вече почти съм свикнала да живея без Любовта, тя отново стои пред прага ми?!... Не мога вече нищо да й дам! Кълна се! А тя ще поиска нещо, сигурна съм! Ще поиска много неща... Ще поиска всичко! Не мога отново да рискувам... Вече не вярвам нито в късмета, нито в съдбата...
Просто ще изчакам да си тръгне.
Няма още един път да оцелея... Просто няма.
Лице в лице с нея аз не съм, ала знам, че е тя. Усещам я. С никого другиго не мога да я сбъркам.
Наднича през ключалката, търси ме... Крия се. Страхувам се.
Не искам... Не мога пак... Просто нямам сили вече.
Последният път сърцето си изгубих... Какво остана още?!...
А тя продължава да си седи там. Така спокойно... Като че знае, че все някога ще склоня...
Времето за нея е прашинка, дъх... една сълза повече или по-малко... има ли значение?...
Е, за мен има.
Крещя. Обиждам я: "Всичко ми взе?! Какво още искаш?!..." Но тя не се смущава. Не я смущават думите ми, страховете ми... Чака ме. Чака ме да й отворя...
Сякаш знае, че животът ми е тъй празен... че аз съм празна! Че не мога да свикна със самотата, с дългия празен ден, с тъжното лято... Че съм загубена без нея!!...
Седя сгушена в ъгъла на тъмната си стая.
Боря се със тишината, с колебанието... Със себе си.
Толкова е близо. От другата страна на вратата. И тя седи самотна навън. Моята вярна приятелка и моя екзекутор... Давала ми е сили в толкова много и трудни моменти... Ала и отне ми най-скъпото - правото да чувствам, да усещам, да се радвам и да плача... без усилие.
Даже тъгата ми отне. Болката. Всичко, което ме караше да се чувствам жива. И останах празна. Празна и съвсем сама...
И ето сега, още преди да съм й отворила вратата, ме наранява. Разравя жаравата... Ала огъня тъй лесно не гори... Трябва да запали нечие сърце... Моето остана в нея...
Така ме е страх да си го взема...
Защо всичко така идиотски се повтаря, Господи?!... Животът ми е едно огромно дежа ву...
Защо когато вече почти съм свикнала да живея без Любовта, тя отново стои пред прага ми?!... Не мога вече нищо да й дам! Кълна се! А тя ще поиска нещо, сигурна съм! Ще поиска много неща... Ще поиска всичко! Не мога отново да рискувам... Вече не вярвам нито в късмета, нито в съдбата...
Просто ще изчакам да си тръгне.
Няма още един път да оцелея... Просто няма.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Всички права запазени
А пък жените като са се хванали - любов че любов! :D
