Патрик Финли се събуди в стаята си в горещ ден на месец септември през две хиляди и седемнадесета година. Осемнадесетгодишното момче живееше в тристаен апартамент на улица ,,Вали 2’’, която бе главната в град Тантър – спретнато място, населявано от зли хора.
         Патрик разтри очите си с длани, прилагайки значителна сила. Кога ли този вреден навик щеше да му навлече проблеми? Неведнъж му бяха повтаряли да не прави така, но момъкът не можеше да се спре.
         Часът бе 09:00. Датата – 15-ти. Птичките чуруликаха, изпълвайки въздуха с приятни мелодии. Слънцето изпращаше своите последни, изпълнени с топлина лъчи към ранобудните хора, пъплещи като хлебарки по улиците. Дърветата плачеха за отиващото си лято. Въздухът бе инжектиран с топлина.
         Времето за последната му година в училище настъпи. Днес щеше да сложи край на една история. Дванадесети клас е трамплин към живота и всички негови препятствия. Година, в която всеки прави избор за пътя, по който ще върви.
         Младежът си изми зъбите и се облече, готов да посрещне своя последен първи учебен ден. Не се влияеше от фалшивата мода, промила съзнанието на връстниците му – дънки, тениска и обувки му се струваха съвсем нормално облекло.
         Патрик прибра двугодишния си телефон Lenovo A6000 и портмонето си в джоба на панталона и пое към сградата...
         Във входа на блока се срещна със своя съседка, която не отвърна на учтивия му поздрав ,,Добър ден!’’. Тантъровци бяха особен тип груби и вечно сърдити хора, за които най- важна е личната изгода пред това да помогнеш на някого.
         ,,Не се учудвам... Живея тук от толкова много време...’’, рече си момчето, докато слизаше по стълбите. Огорчението и разочарованието отстъпваха място на апатията.
         Източната фасада на блока лъщеше на утринното слънце и хващаше загар. От всеки етаж се усмихваше чисто нова дограма, продукт на всеизвестното саниране, което навлече както главоболия, така и положителни оценки от жителите на тази сграда.
         – Де, бе, Патрик? – попита го отривисто приятел на баща му. – Почва ли школото?
         – Почва... Почва... – отвърна момчето. – Почва, за да свърши.
         Възрастният мъж се засмя и когато усети, че го задържа, завърши:
         – Айде, желая ти успешна година.
         – Благодаря.
         Дванадесетокласникът продължи по пътя си. Пред него се разкриваха масивни блокове, дребни къщички и обособени тревни пространства – символ, че тук фигурира някаква форма на живот. Главната улица бе асфалтирана, но на места по нея личаха дупки. Читалището дремеше мързеливо на мястото си, заковано в отминала ера, в която изкуството е ценност за хората.
         Момчето се озова в училищния двор след десет минутно пътуване. Там имаше класове, подредени в П-образна форма и оглавени от класните си ръководители.
         Огромни тумби от хора прииждаха отвсякъде, сякаш Великото преселение на народите се повтаряше няколко века напред. Южният вход на сградата сияеше от щастие и приветстваше новодошлите. Източният вход се радваше на по- малко внимание, но такава бе йерархията в тази система.
         Класната ръководителка на порасналия Финли го приветства с усмивка. Момчето ѝ подари букет, съставен от различни цветя, жената го пое и благодари.
         Последва церемония по откриването на новата учебна година, дирижирана от директорката и други високопоставени лица. Речите им предизвикаха бурните аплаузи на всички.
         Но Патрик не се впечатляваше от това. Той асоциираше тази сграда с писъци, удари и скандали. Образи на ранени животни и съсипани старци изскачаха в съзнанието му, когато ходилата му докоснеха гранитния под на входната врата на първия етаж – все потискащи неща.
         След тридесет минути всички се намираха в класните си стаи. Дворът опустя.
         – Това е вашата последна година тук – започна тържествено класната на най-големите от учащите в тази сграда. – Вълнувате ли се?
         В огромния кабинет цареше тишина. Новите чинове, подредени в стъпаловидна форма, отразяваха пирамидалната структура на класа – най-отпред стояха най-умните, а отзад циркулираше свят на незнание, неграмотност и лоши обноски. Цветята сияеха, целунати от благодатните лъчи на слънцето.
         – Не! – отвърна надуто момиче, което никога не се интересуваше от нищо и винаги успяваше да се постави в позиция на жертва. – Ня’я зако... – доизказа арогантното си мнение, напоено с капки злоба.
         – Ех, недей така – усмихна се учителката. – Разбира се, че се вълнувате, но не искате да си го признаете. Моите сладури.
         Небето се изпъна от рева на самолет, който проблясна в далечината като падаща звезда през деня. По каменистата настилка на източната улица затропаха копита на кон, чийто стопанин викаше силно ,,Диииййй!’’. Весел петел изкукурига от близките къщи.
         Преподавателката написа учебната програма за първия срок на дъската. Учениците я преписаха като роботи.
         – Е, може да тръгвате. Отидете и се почерпете – госпожата не мислеше да задържа допълнително големите хора, които се изправиха и поеха като стадо слонове към изхода.
         – Довиждане, госпожо! – разделиха се весело с нея.
         – Довиждане! – в мислите ѝ вече бяха те в деня на завършването си. 
         Някои от приятелите на Патрик отидоха на барче, но той предпочете да се прибере вкъщи – не обичаше да празнува. Момчето имаше твърд и непоклатим характер, който успя да устои на жестоките бури на времето.
         Денят на дванайсетокласника премина в приготовления на учебници и тетрадки. Неговите съученици от години не обръщаха внимание на подобни неща. В тази среда бе най-лесно да си първи с последните...
         През вечерта си легна изненадващо рано. В 22:00 часа енергията го напусна и той отлитна в света на ужасните сънища...
         Патрик се намираше в южния двор на потискащата сграда. По нощното небе се прозяваха звездици, готови за сладък сън. Лек бриз галеше косата на момчето, което си пое дълбоко въздух.
         До десния му крак тупна плачещ бележник. ,,Помощ!’’, изстена той и изпадна в книжна смърт. Финли отскочи инстинктивно назад и се заозърта наоколо. Гневен прилеп прелетя над него и изквича. Диво куче изпрати адски вой в небосвода.
         Младежът погледна бетонното лице на сградата и се вцепени. Сърцето му го ритна с крак в ребрата като футболист, изпълняващ дузпа в наказателното поле на противника.
         Пред очите му се разкри картина, заснета в Ада. Фасадата на масивното здание гореше като факел. Огънят бе обхванал всяка негова частица.
         От отворените прозорци се подаваха глави с тъжни изражения на лицата. От устите им течаха реки от кръв и черва, които тупаха на плочките като месо във вода. Обгорената плът миришеше на бензин.
         Действията в сградата се развиваха динамично. Пламъците бяха погълнали напълно първия етаж и всички прилежащи към него кабинети. От стаите се чуваха приглушените писъци на умиращи клетници. Някои от тях скачаха през прозорците, опитвайки да се спасят, и си чупеха краката и ръцете. Китките им писукаха като врабци.
         Огънят се изкачи величествено по западните стълби на втория етаж. Всички кабинети попаднаха в плена му. Учителски и ученически тела горяха като сухи съчки в зимен период.
         Множество от пищящите факли заложиха на илюзията, че могат да летят, и се срещаха с неизбежната смърт по- безболезнено и бързо. Вонящи туловища осеяха южния двор, откъдето втрещеният младеж наблюдаваше този жарък театър.
         Пламъците чупеха костите на чиновете – тези прашни и тъжни машини. Някои от тях плачеха като волове пред заколение, а други предпочитаха да посрещнат края си по героичен начин.
         Патрик прескочи оградата, деляща двора на школото от близката улица, и се запъти на юг. Бялата сграда рухна напълно сред писъци и счупени стъкла зад гърба му. Като че ли бетонът залягаше, за да избегне някакъв удар. Към небесата се понесе мирисът на справедливостта – по-сладък от всякога.
         Патрик Финли изчезна в далечината, оставяйки спомена за демони и болка зад гърба си.
         За жалост, това бе просто един сън...