Безброй врати със заразени хора. Хора в инвалидни колички. Бременни жени с контракции. Кашляне. Държащи се за ръце семейства, приятели, роднини. Плачейки. Онзи специфичен мирис, който болниците притежават. Бели стени. Не виждам, не чувам, не усещам нищо от това. Но то е там. Знам, че е там.

   Тихо е. Не по коридора. Там е шумно и хората се страхуват. Но в главата ми е тишина. Нищо, че мислите ми бягат бързо и уж създават суматоха. Аз не ги чувам. Чувам само глух шепот и мисля, че е гласът ми, но не съм сигурна.

        - Как е тя?

   Следва ново продължително мълчание. Бързо дишане, издаващо притеснение. Може би лице, на което е показано съчувствие. Такива гримаси правят лекарите, когато съобщават лоши новини или не са сигурни в думите си. Само че този е сигурен.

       - Ще се оправи... - мълчание - но ще бъде наред психически, докато не я изпишем. Сетне подозирам, че всичко ще бъде същото. А след още няколко пъти ще я изпуснеш от очи и няма да сме способни да я спасим. Замисляла ли си се за психолог? Сара има нужда да говори с някого.

       - Има мен. - отвръщам веднага.

   Мисля си, че казвам това не само заради обичта и привързаността ми към нея, но и заради вината, която чувствам. Сара е моя съквартирантка от близо две години, а имам възможността да се радвам и възхищавам на живота, който кипеше в нея за твърде кратко. Половин година, след като идвам  в квартирата, родителите ù загиват, приятелят ù я зарязва и всичките ù близки приятели и роднини започват да странят от нея. Понякога мисля, че аз съм причината за всички лоши неща, които ù се случват. Но и аз единствена оставам. Милиарди пъти се опитвам да предразположа Сара към споделяне. Загасям осветлението. Опитвам се да я прегърна. Започвам разговор за нещата, които знам, че винаги са я вълнували. Но тя не проявява желание да ми говори. Само мълчи и се разкарва като призрак из квартирата. Боли ме, когато чувам скърцането на пода рано сутрин и осъзнавам, че това е тя. Боли ме, когато откривам поредния фас в пепелника до леглото. Боли ме и когато се опитам да я прегърна, но тя се отдръпва и вместо мен прегръща възглавницата. Може би мисли, че не я разбирам и това е причината така упорито да мълчи. Страхува се, че когато излее душата си, аз ще ù се изсмея или ще помисля, че е луда. Това ще я съсипе още повече. Разбира се, аз ще я изслушам и няма да направя нищо от това, което тя си мисли, че ще направя. Но тя не е сигурна. Не я виня. Може би наистина има нужда от професионалист. От някой, който я разбира по-добре от мен.

     - Тя се страхува да говори с теб. - обажда се лекарят и потвърждава мислите ми - Когато хората се затворят в себе си, заради прекалено много разочарования, им е трудно да контактуват нормално отново.

    Поклащам глава. Зная, че е прав. Потърквам зачервените си очи, а той ме поглежда с недоверие. Знае, че не искам да я водя при психолог. Но знае и, че искам тя да се оправи. Усеща и болката ми. Атмосферата около мен издава колко се страхувам от това, което може да се случи. Този път и предишните няколко всичко е наред. Хапчетата, които Сара поглъща, не са достатъчно, за да я убият. Да, сега всичко е наред. Но следващият път може да е краят.

   Въздухът в квартирата е толкова студен, влажен и мъртвешки, та чак се плаша. Отдавна съм разбрала, че тук е като в гробница. Денем е тихо и само от време на време се чува плач. Нощем или на разсъмване покойните излизат от гробовете си и карат пода да скърца. В случая плачът, който се чува, е моят, а излизащият призрак от гроба - Сара.

   Тя сяда на празната маса. Колебая се известно време, след което се настанявам срещу нея. Блясъкът в очите ù, който помня от първия път, когато я видях, сега го няма. На негово място няма нищо. Само празнина, само болка, само страх. Понякога така се плаша от депресията ù, че се боя дори да я докосна. Струва ми се толкова крехка. Даже си мисля, че всеки момент ще се разпадне. Но вместо това тя посяга към чашата на масата и отпива от нея. Не знам какво има вътре, но подозирам, че е алкохол. Нещо в мен се свива. Страх ме е да проговоря, за да не я уплаша или ядосам, но го правя.

    - Не можеш да продължаваш вечно така, нали знаеш?

   Не отговаря. Напрежението между нас е мъчително. Посягам от единия край на масата да хвана ръката ù, да сваля чашата и да я успокоя, че всичко ще бъде наред, макар и аз самата понякога да мисля, че няма да бъде. В този момент тя се дръпва рязко. Виждам сълзите в очите ù.

   - Защо си още тук?

   Думите и ме учудват. До известна степен дори ме нараняват. Искам да извикам "А къде, по дяволите, се предполага да отида?", но не го правя от притеснение да не се окаже грешка и мълчанието отново да започне.

   - Няма ли да ми отговориш? Защо си още тук? Пари ли искаш? По дяволите, нямам никакви!

   - Не ми трябват парите ти. Опитвам се да ти помогна, защото не искам да те изгубя.

   - Защо не ме оставиш на мира? Искам да умра, разбираш ли? - крещи тя - Всички се отдръпнаха. Всички заминаха нанякъде! Всички си отидоха!

   Опитвам се да нормализирам дишането си. Едва се сдържам да не заплача.

   - Ама аз никъде няма да ходя. - прошепвам.

   Сетне крясъците ù огласят цялата квартира. Само аз не ги чувам, защото не искам. Тялото ми разбира това и автоматично отхвърля звуците. Виждам как Сара излиза на балкона. Запалва цигара. Излизам от квартирата и повече не я виждам.

   В бара всички ме познават. Някой знаят и за Сара, защото често изливам чувствата си на хората там, готови да ме изслушат. Те не са  много, но щом става въпрос за нечий живот, все пак се намират. Ако им говоря как нямам достатъчно пари, за да изплащам наема или че нямаме с какво да топлим квартирата, те просто ще си тръгнат. Но когато става въпрос за човек, който всеки момент може да се самоубие, те все пак ми съчувстват или поне се правят, че ми съчувстват. Сядам на бара.

   - Какво стана? - пита барманът, когато вижда в какво състояние съм. Том знае всичко за историята на Сара и като че ли е единственият, който ще помогне, ако има възможност. Хваща ръката ми и чува това, което имам да кажа.

   - Тя не е добре. Имам предвид, тя никога не е добре, но сега... Каза ми, че иска да я оставя да умре. - мълча известно време, след което продължавам - Аз ли направих нещо грешно, Том?

   - Оставила си я сама!? - казва той и пуска ръката ми.

   Преглъщам.

   - Тя не иска да ме вижда.

   Том става нервен и аз разбирам защо.

   - А ти не искаш тя да направи нещо, нали?

   Поклащам глава.

   Когато се връщам в квартирата, Сара е там. Стои на пода. Гледа ме. Сядам до нея. Тя хваща ръката ми и аз я поглеждам в очите. Всичко, което усещам, е онази частичка вяра в нея и светлинката, която се прокрадва между яростта и депресията, които вървят рамо до рамо с нея от толкова време. Онази светлинка, по-мъничка от топяща се снежинка, нищожна, почти загаснала, но все пак светлинка. И тя ми е достатъчна, за да повярвам, че Сара ще се вдигне на крака. Достатъчна ми е, за да се усмихна. Прегръщам я и единственото нещо, което виждам след това, е кръвта, която мокри блузата ù от лявата страна. След това сълзите замъгляват погледа ми и ми причернява.

   Не знам какво става след това. Единственото, което си спомням е, че стоя до Сара,  в чиито очи отново виждам искрицата живот, на място, където искаш да останеш завинаги и във време, което няма край...