И ето дори да съм се завила с две одеяла,а моето сърце пак студено... защо ли ? Имам чувството, че се е синхронизирало с времето навън.. едно такова мрачно, студено, сиво, сиво и пак студено.. Какво ми стана на мен „вечно усмихнатата".. въпреки всичко и всеки.. няма я, няма я моята усмивка.. дъждът я изми от лицето ми...  

***

                Утрото ме посрещна тъжно. Навън бе много студено. Облаци се разлистваха по цялото небе. Направих си кафе с надеждата то да ме стопли... може би по-скоро чашата, колкото и странното да звучи.. Беше ми заръчано да я ползвам, когато се чувствам самотна и когато изпитвам студенина.  Отпих от кафето, но усещах празнота все още. Не исках да си спомням нищо. Имах нужда да съм сама. Но ето, че заваля по силно и сякаш капките дъжд, които падаха по прозореца ми със силен глас крещяха:

-          Ти няма да си сама. Днес ти е ден за споменииииии !!

                Танцуваха на стъклото някакъв див танц, но не след дълго падаха на земята. След време навсякъде стана студено, мокро и кално..

                Напомниха ми за моята красива любов, за всичките прекрасни  мигове, за малките и сладки спорове, за всички прекрасни дни, в които се събуждах до него. Изведнъж всичко се промени. Усетих някаква топлина, слънцето грееше над мен и ми се усмихваше, деца тичаха и си играеха, морето.. ах морето беше така красиво и непорочно синьо. Сетих се, че веднъж  четох някъде, че съставът на морската вода е еднакъв със състава на течностите около клетките ни . Ние никога не сме се разделяли с морето. Просто сме го взели с нас, когато първите организми са правили плахи опити да преживеят на сушата.Затворили сме го в себе си . Сякаш в нас има малко море и като се приближим до голямото то се вълнува и бунтува заедно с него. И тогава изведнъж усетих някакъв допир до ръката си.Беше нещо топло и главозамайващо. Това беше ръката на моята любов. Почуствах , че имах всичко на света. Всичките пари на света не можеха да заменят щастието да обичаш и да бъдеш обичан. Мина известно време на спокойствие и се появиха черни облаци изневиделица, затова реших да отпия още от кафето. Всичко беше отново идеално. Беше лятна вечер, грееха звезди. Аз стоях и се гледах в огледалото. Помня, че исках да бъда поне една вечер хубава за моята любов. Както никога аз оправих косата си, накъдрих я. Облякох новата си рокля, специално за вечерта купена. Цветенцата по нея сякаш и те се радваха за мен. Сложих и малко гланц на устните си. Беше приказно всичко. Излязох. Докато вървях си пеех, подскачах от радост, въпреки високите обувки. Е как бях се постарала да бъда хубава. Видях се с моите приятели, танцувахме и се веселихме. И точно като по филмите чаках чудото да се случи. Не след дълго се появи Той, изчаках го докато мине целия път до мен и за десет секунди изпитах най-голямото щастие. Обичам магията на обикновената топла прегръдка... последвана от целувката, която чаках цяла вечер, една такава опияняваща, която кара сърцето да ти бие учестено и да искаш още и още. Вечерта беше като приказка, докато пак не се появиха черните облаци. Мисля, че кафето ми действа като дрога. Погледнах в чашата и видях, че ми е останало само една глътка. Замислих се дали да я изпия и да видя още един спомен или просто да изхвърля останалата част за да не се натъжавам повече.. След дълги размисли избрах да го изпия и майната му каквото стане.. исках да се почуствам специална още поне веднъж. И така с нетърпение отпих последната глътка и се втренчих в прозореца, чакайки за новия хубав и така красив спомен . Усетих леко затопляне отново и се върнах този път още по – назад във времето. Само, че този път  Той не беше до мен. Почудих се какво става, нали уж като пиех от кафето виждах само хубави неща. Бях си в нас, на леглото с лаптопа в ръка. Беше горещ  летен ден. Всичко беше както обикновено нищо специално, докато не получих файл. „ Интересно какво ли ми пращат“ – възкликнах аз. Отворих го и какво да видя снимка, но не каква да е а от Него. Сам самичък с тези стари камъни, но всъщност и величествени беше изрисувал сърце. Голямо сърце, в което пишеше Г + М. Стоях пет минути и се взирах в снимката и не можех да повярвам. Чувството беше уникално, най – милото нещо, което някой е правил за мене. Не бих се зарадвала повече на някое скъпо бижу, дреха или друго материално нещо, както на това. Личеше си, че беше изрисувано със желание и любов. Разплаках се. Не можах да разбера и аз защо след като се предполагаше, че трябва да сияя от радост. После осъзнах, че това беше, защото аз всъщност много се радвах и доскоро никой не беше достигал до мен по този начин. Благодаря ти!

                Всичко беше хубаво в следващите десет минути.  „Оо не какво става“ – си казах аз, след като всичко започна да се върти.  „Моля те още мъничко, не искам всичко да свършва“ изкрещях безпомощно аз, след като разбрах какво се случва. Действието на кафето отминаваше. За мое голямо съжаление се озовах отново в моята стая, в този сив и отчаян ден. Дъжда беше спрял, но като ли ме чакаше да се върна, за да започне да играе онзи див танц по моят прозорец отново. Погледнах чашата, беше празна. Погледнах себе си – замръзвах от студ. Но въпреки след всичко, бях изпитала поне малко щастие. Може да е било за десет минути, но на мене ми се стори като десет дена. Сега живея с идеята, че всяка сутрин ще бъда там някъде в пространството и че ще виждам всички красиви спомени отново и отново. Е надявам се да си направим нови, но всичко с времето си. 

ПП: Навсякъде ползвам числото десет поради простата причина, че това са най-хубавите ми десет  месеца с теб заедно! Благодаря ти! Надявам се да има още много по толкова! Обичам те!!!