29.10.2009 г., 15:35 ч.

Деветнадесетият рицар (4) 

  Проза » Повести и романи
535 0 0
9 мин за четене

  000000000000000000000000000000000000000000000

 

     Вечерта настъпваше. Кити усети острата болка в главата си и бавно отвори очи. Ръцете ù бяха вързани високо над главата ù на някаква греда. Боляха я от здравите въжета и от тежестта на тялото ù. Поизправи се леко и болката като че ли малко поутихна. Огледа се. Намираше се в някаква шатра. Цялата бе отрупана с кожи. По средата в огнище гореше огън. Вляво от нея бе  входът.

- Най-после се свестихте, млада госпожице. - грубият глас идеше от дясната ù страна. Тя завъртя глава и болката така я прониза, че притвори очи.

- Не съм очаквал да видя такава тигрица! Реших, че ще взема добри пари от теб. А ти какво ще кажеш? - тя отвори бавно очи и погледна отвратителното брадато лице.

- Не смятам да ставам робиня! Прасе такова! - очите ù хвърляха искри.

- Брей... показва си зъбките! - той стана и се доближи. Миришеше на вкиснато, а когато заговори, тя усети толкова неприятна миризма, че ù идеше да повърне!

- Тази вечер смятам да си направя пир и ти ще ме забавляваш! А... утре ще взема добри пари за тебе!

- Само да си ме докоснал, говедо такова, и ще ти счупя ръчичките! - изсъска през зъби тя.

- Така ли? И как смяташ да го направиш, след като си вързана? - той се доближи до нея и я опипа по задните части. Тогава тя толкова бързо го ритна между краката, че той изквича и се свлече на колене.

- Казах ти да не ме докосваш!

- Ей сега ще ти покажа аз на тебе! Щом си настроена за бой, така да бъде! Ей,  Хъски, ела тук! Сложи ù нашийника и синджира и тогава я откачи от там. Ще има двубой! - хилавият Хъски се ухили гадно и побърза да изпълни заповедта. С много усилия успя да сложи нашийника и  да закачи синджира. Подхвърли другия край на главатаря си и чак тогава освободи ръцете ù. Тя светкавично хвана Хъски за гушата!

- Ще те удуша! - но главатарят дръпна синджира и тя политна назад.

- По-кротко! Ще имаш възможност да се биеш! И то почти веднага! Тръгвай! - той я задърпа грубо на вън.

- Господи! - мислеше си тя  – Дано Джон е добре! - спъна се и падна на земята. Огромният мъж я завлачи още по-грубо. Отвсякъде заприиждаха още разбойници. Крещяха,  викаха, скачаха, подсвиркваха, псуваха... Глъчката бе неописуема! Носеше се отвратителна миризма на вкиснато, пот, вино и какво ли още не! Сред сбирщината имаше и няколко жени. Кити потърси помощ от тях с очи, но това, което видя, я ужаси! Мътните погледи показваха колко вино са погълнали, а цветущите изрази, колко омраза таяха в сърцата си!  Минаха по един мост. От дясната му страна имаше голямо заблатено място. Главатарят я  изблъска точно там.

- Тишина! - изрева с цяло гърло той и цялата тази пасмина млъкна.

 

 

                    00000000000000000000000000000000000000000000

 

           Малко преди здрачаване, Джонатан се върна с добри новини.

- Къде е тя?!

- Малко по на юг от владенията ви,  в стана на разбойниците. Държат я в шатрата на главатаря.

- Слушай ме, Джонатан, аз тръгвам, а ти пресрещни граф фон Брайс и ще се срещнем малко по на югозапад. Бъдете тихи! Ще използваме нощта. Ще го пипна това копеле! Тръгвай! Давам ти половин час преднина. Бързайте!

        Младият мъж излезе на бегом от стаята. Гертруд влезе с поднос в ръка.

- Вечерята ви, господарю.

- Тази вечер не съм гладен! - старата жена го гледаше - Не ме гледайте така, Гертруд! Как бих могъл да ям?! Тя е отвлечена! Онзи главорез кой знае какво ще ù направи! Отивам да я върна и дано не съм закъснял! - той излезе навън, където го чакаше отрядът, готов за потегляне. Метна се върху седлото и всички запрепускаха към мястото на срещата. След като преминаха границите на владенията му, слязоха от седлата и се запромъкваха. Нощта падаше. Мислите на Джон летяха като вятър. Искаше му се час по-скоро да докопа онзи изрод и да му пререже гръкляна бавно, за да усеща по-дълго болката. Гневът го бе заслепил! Усети миризма на дим и вдигна ръка, за да спрат всички. Храстите се поклатиха и зашумяха и граф фон Брайс изникна насреща му.

- Джон? Добре ли си, приятелю? Какво става всъщност?

- Отвлякоха Катрин.

- Колко са?

- Около стотина, но   смятам,  че ще се справим!  Нека се приближим още малко. -двамата мъже се запромъкваха тихо напред. Разтвориха храстите и невероятната гледка се разкри пред тях. Виждаха цялото селище пред тях. Шатрите разположени безразборно навсякъде. Подпалени огньове тук и там... Граф фон Брайс бутна Джон по ръката.

- Ей там,  виж, това тя ли е?

- Господи! Вързали са я като животно! Със собствените си ръце ще му отрежа главата!

- Какво ще правим?

- Повечето са пияни. Ще ги наобиколим в обръч и когато най-малко очакват, ще ги нападнем. Колкото по-късно разберат какво става,  толкова по-добре! Издай заповед на отрядите  да са максимално тихи и да премахват всеки, който им се изпречи на пътя! Само да падне и косъм от главата ù!

- Така те харесвам, приятелю, ти отново живееш! Дано любовта ти си заслужава!

- Дали си заслужава? Сам ще разбереш. Тя ми спаси живота днес! Като древна амазонка е! Феликс,  не си срещал такава жена никога през живота си! Гарантирам ти го! А сега да действаме! И... Феликс, благодаря ти. - граф фон Брайс го потупа по рамото и вдигна юмрук. Така си пожелаваха успех. Граф Уилямс му отговори. Заповедите бяха дадени.

 

                   000000000000000000000000000000000000000000000000

 

-Казах тишина! - всички млъкнаха. Тази наша гостенка е голяма тигрица! Не сте виждали друга като нея. Днес тя уби няколко от нас и сега някой ще трябва да отмъсти! - тълпата зарева неистово. Той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат отново и те се подчиниха. - Затова реших да дам шанс на Силса! - тълпата отново закрещя. Кити бе ужасена! Та тя не бе животно! Жените я плюеха, а мъжете се смееха подигравателно. Нямаше как да избяга. Трябваше да се бие.

-Хайде, сган такава, кой ще се пробва? Или нещо ви е страх? - тя ги предизвикваше! В крайна сметка това ù оставаше. Щеше да се бие с нокти и зъби и каквото и да се случеше, най-малко щеше да го рани. Но не знаеше какво я очаква! Мъжът, с когото щеше да се бие, изблъска няколко човека и от мостчето скочи направо в калта на два метра от нея.

- Господи! - възкликна тя. Той бе поне два метра висок и поне сто и петдесет килограма тежък. Но тялото му бе стегнато и поддържано, оформено в правилни мускули.

- За да бъдем справедливи, и на двамата ще дадем мечове. - той подхвърли един на Силса, а след това и на нея. Но нарочно го хвърли по-встрани от нея.

- Хайде, тигрице , защитавай се! - гръмкият му смях се сля с рева на тълпата и борбата започна. Кити избегна първия му удар,  завъртя  се рязко и с крак така го ритна в главата, че той залитна. От тълпата се чу възглас на изумление, а тя успя да си вземе меча тъкмо на време, за да парира вторият удар. Полата ù се напои със кал и започна да ù пречи. Забавяше движенията ù, тежеше ù, и  тя постоянно залиташе. Ядоса се. Отби следващият удар и го одра по лицето. Използва докато той се опомни и съдра по-голямата част от полата си. Тълпата ревна подигравателно! Остана с открити колене. Започнаха  да ù подсвиркват подигравателно. А противникът ù нагло се ухили!

- Скъпа, сега няма да се чукаме, ще се бием! - Кити използва това, че е свалил гарда и се смееше, и се завъртя. С крак силно удари мъжа по врата и той залитна и падна в калта. Тя се доближи и опря острието в гръкляна му.

- Не, миличък, ще се бием! А за чукането... в някой друг живот! - но той я блъсна силно и тя падна до него в калта. Той се изправи и се обърна към тълпата, която закрещя одобрително. Разпери ръце и като че се молеше за още аплодисменти!  Кити побесня! Надигна се бавно от калта и скочи на гърба му. С крака се държеше здраво за подмишниците му, все едно, че язди Милейди. Хвърли меча си на земята и започна да го удря в ушите, като създаваше вакуум. Удряше като обезумяла! Той се помъчи да я събори отново, но тя се бе вкопчила в него и удряше ли, удряше...  накрая той се олюля и падна на земята по очи.  Тя се присегна, без да става от него и взе меча си. Хвана го с две ръце и го заби в тила. Усети как тялото на огромния мъж се свива в смъртна конвулсия и след това се отпусна с последния дъх на гиганта. Тълпата бе онемяла! Тя вдигна глава.

- Е?! Има ли още желаещи? Ти? Ти? Или ти? - сочеше ги с меча тя. - Само този мъж ли се осмели да се изправи срещу една жена? Къде ви е смелостта сега? Къде ви е достойнството? Страхливци! Може би ти, главатарю? Или не ти стиска? Ами ако хвръкне главата ти? - в този момент се чуха бойни викове от всички страни. Настъпи голяма суматоха! Разбойници падаха мъртви един след друг! Обезумяла, тя се възползва от това и тръгна да сече наред миризливата сган. Главатарят, усетил опасността, хукна към другия край на моста, но насреща му се изправи граф Уилямс. Обърна се обратно, но там идваше Кити, цялата опръскана с кръв. А зад нея се появи и граф Фон Брайс.

- Защо не се пробваш с мен,  измет такава? - предизвикваше го граф Уилямс. Главатарят го погледна за секунда и това бе фаталната му грешка! Кити го ритна с крак по главата толкова силно, че се завъртя настрани и той падна. А тя го зарита неистово!

- Аз не съм животно! Прасе такова! Не съм животно! Чуваш ли? - продължаваше да го рита, но той отдавна бе предал богу дух. - Няма да ти позволя да ме докосваш, урод такъв! - Граф Уилямс се помъчи да я отдалечи, но тя се отскубна и отново го зарита неистово. - Никога няма да съм като теб! Дяволите да те вземат! На никого няма да позволя повече да се отнася с мен така! Не съм животно! Запомни го! Чуваш ли?! Чуваш ли...?! - граф Уилямс я дръпна и силно я прегърна. Тя се възпротиви, но когато го погледна и го позна, заплака силно и горчиво. Граф фон Брайс внимателно откачи каишката от врата ù, а Джон я прегърна още по-силно, защото тя повтаряше едно и също:

- Аз не съм животно! Не съм животно!...

- Успокой се, мила, успокой се! Аз съм тук и всичко свърши! - той хвана лицето ù в дланите си и нежно я целуна. Тя се сгуши в него потрепервайки, а сълзите ù продължаваха да текат. Той внимателно ги изтри, повдигна я на ръце и я сложи върху коня си. Седна зад нея, прегърна я с едната ръка, а с другата дръпна юздите на красивото животно и потегли към замъка. А граф Феликс тръгна към подземията. Колоната от пленници бе огромна. Там, в тъмницата, ще ги осъдят на смърт и един по един ще ги избесят.

 

 

 

© Милена Карагьозова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??