Деветнадесетият рицар ( 9 )

      00000000000000000000000000000000000000000000

Утрото настъпи. Един лъч се плъзна по прозореца и заигра по лицето на Кити. Тя бавно отвори очи. Огледа се внимателно. Намираше се в библиотека. Но ù се струваше някак позната. Ами да! Библиотеката на братовчед ù Бекен! Ръц ете и краката ù бяха вързани. Облегната на едно старо бюро, чуваше приглушени гласове. Главата я болеше. Бузата ù бе подпухнала и вероятно бе синя от удара.

- Това копеле ще си плати! - Столът в другия край се размърда и оттам се надигна  Колон.

- Добро утро, госпожице Фон Диберг! Какъв прекрасен ден! Не мислите ли? - тя мълчеше - Нима смятахте, че ще ви оставя сама? За да избягате? Вие сте голямо предимство! Но това сега няма такова значение! Бих искал да ви разкажа една история... - Кити го гледаше в очите.

- Спестете си думите, от вашата уста излизат само лъжи... и... кълна се, че при първа възможност ще я затворя!

- Не се горещете толкова! Нека все пак да ви я разкажа... Преди двадесетина години имаше една красива жена в моя живот. Тя бе най-хубавото нещо, което съм желал някога! Бе от знатен род, а аз нямам такова потекло...

- Личи си по обноските!

- Мери си приказките, момиче, убивал съм и за по-малко! Та... Исках тази жена повече от всичко на света! Молих ù се, правех ù подаръци, които тя отхвърляше, преследвах я...  Исках тя да бъде моя... Но се появи друг мъж и тя се ожени за него. Не можех да повярвам! Моята Розали в прегръдките на друг!

- Розали?!...

- Точно така! Тази жена бе майка ти! Мразех и ненавиждах баща ти, който я открадна от мен. Тогава ги издебнах един ден и ги нападнахме. Успяха да се измъкнат, но от тогава ми остана този белег. Не можеш да си представиш колко бях щастлив, когато се запознах с братовчед ти - Граф Бекен! С негова помощ отровихме и двамата! Между другото... баща ти ревеше като сукалче над трупа на майка ти. А после изведнъж млъкна, защото ми писна да го слушам и забих ножа си в гърба му! Трябваше да видиш как изквича за последно.

- Гадни копелета! Молете се само да не се отвържа! Ще ви издера живи! - Колон се смееше - Моли се на Бог, копеле, защото...

- Дяволът е моят Бог! - Колон излезе от стаята. Кити затвори очи. Сълзите ù се стичаха неспирно.

- Кълна се, че ще си отмъстя! Кълна се! - в този момент влязоха двама мъже и я вдигнаха от земята.

- Хайде, върви!

- Не ме пипайте, животни такива! - тя се отдръпна от тях, но те грубо я хванаха за ръцете и я повлякоха извън стаята. Едва стъпваше по земята, те почти я носеха. Вкараха я в гостната, където седяха Колон и граф Бекен.

- Братовчедке Катрин, каква изненада! - той се доближи до нея - Толкова се радвам да те видя! - наведе се да я целуне, но тя се извърна и го ухапа по ухото.

- Господи! Имаш остри зъбки!

- Не ме докосвай, копеле...

- Какъв език?! Харесвам опърничави жени! Да вдигнем чаши с най-доброто вино в страната! Миналогодишната реколта на “Фон Диберг”.

- Какво? Нали... потъна в океана...?

- Напротив, взех двойна цена за нея! Но това сега няма значение, след като ще ставаш графиня Бекен.

- Никога няма да стана графиня Бекен!

- Джефри, стига приказки! Те са тук! - Кити се засмя.

- Сега е момента да се помолите, защото Бог после няма да ви чуе.

- Не, сега е момента да тръгваме! На конете! - Колон даде заповед на войската си да продължат. Остави един малък отряд да ги задържи колкото се може по-дълго. Надяваше се да се събере с останалите отряди и да превземе столицата.

Навън отрядът бе смазан, но даде достатъчно време на Колон да се отдалечи.

- Сър, тръгнаха към столицата!

- Е, време е! Да тръгваме! - царят се качи на великолепния кон и поведе войската.

                       0000000000000000000000000000000000000000000000

Колон срещна лека съпротива близо до столицата. Няколкото отряда бяха разгромени.

- Влезем ли един път в този град, победата ни е пълно! Ще се провъзглася за крал!

- Това ще е триумф! Всъщност, къде са останалите? Не трябваше ли да ни посрещнат тук?

- И аз това се чудя! Трябваше да са вече тук и да ни чакат! - в този момент се чуха бойни възгласи.

- Ето ги! Колон, ние сме победители! - но когато войниците на краля излязоха от скривалищата си, граф Бекен пребледня.

- Това е капан! Как можах да ти се доверя! Ти си ме вкарал направо в капана! Само да те пипна! - едва не довършил фразата и един войник го нападна. Колон го уби с присъщата си жестокост. Битката се разгорещи. Граф Бекен се отбраняваше, но полека се измъкваше от полесражението. Достигна до Кити и грубо я метна на рамо.

- Пусни ме, копеле токова! - тя се извиваше на всички страни.

- Стой мирна, иначе ще те изтърва.

- Пусни ме, досадник такъв! Измамно псе!

- Млъкни, преди да съм те приспал отново! - той я метна на коня си.

- Къде ме водиш?! Пусни ме!

- Няма време за официална церемония! - той препусна с коня, като се отбраняваше и отблъскваше войниците. В този момент се появи и основната войска, предвождана от самия крал. Битката стана още по-ожесточена. Сабите лъскаха под лъчите на слънцето и миг след това потъваха в кръв. Човек след човек падаха  и полето се чернееше от трупове.

- Кити? - чу се мощен вик.

- Джон? Джон... - Кити отговори. Тогава той я видя - преметната на коня на граф Бекен.

- Това продажно копеле! Ще го одера жив, ако ù направи нещо! - тогава Граф Фон Брайс го потупа по рамото -

- Върви! Ние ще се оправим! Върви, докато не си ги изгубил от поглед! - Джон кимна и препусна след тях. Граф Бекен премина през градските порти. Препускаше по улиците. А граф Уилямс ги следваше. Джефри Бекен завиваше наляво, след това надясно, и пак наляво. Успя да спечели малко преднина и се скри в двора на една къща. Запуши устата на Кити с ръка, докато Джон Уилямс не ги подмина. Тя го ухапа.

- Джон!...

- Кучка! Ако още веднъж ме ухапеш, ще ти избия зъбите! А сега млъквай! - излезе от къщата и препусна в обратна посока. Изкачи стръмната улица до манастира и влезе вътре. Граф Уилямс препускаше, но не ги виждаше отпред. Спря умореното животно и се огледа. Не ги виждаше никъде! Дворецът бе пред него, но отпред имаше наредена стража и не пускаше никой да мине.

- Да са минавали оттук конник с девойка?

- Никой не е минавал! Заповед на краля да не се допуска никой в района на замъка.

- Къде са тогава?!... - погледът му падна върху стръмната пътека до манастира. Тогава ги видя! - Мръсен подлец! - Джон сръга коня отново и препусна натам.

- Слизай! И се приготви! Сега ще станеш графиня Бекен.

- Само през трупа ми! - той грубо я задърпа по коридора на манастира.

- Отче, водя си невестата! - извика Джефри.

- Никога няма да съм твоя! - Кити го дръпна и той за момент се спря. Тя използва момента и така го фрасна с крак по главата, че той се завъртя и падна. Тогава тя го зарита, но той хвана крака ù и го бутна силно настрани и тя падна до него.

- Искаш да се бием ли? - надигна се той.

- Само ми отвържи ръцете и ще ти покажа на какво съм способна!

- Добре тогава! Нека да видим! - той направи грешката и отвърза ръцете ù. -Дръж! - подаде ù меч и нападна веднага. Тя отби удара.

- Спрете! Това е Божи дом! Не можете да се биете тук!

- Млъкни, отче! - Джефри нападаше, а Кити отбиваше ударите. Издебна го и се завъртя. Удари го отново по лицето. Той почервеня от ярост

- Ти, малка кучка... - удряше ожесточено, но една друга сабя спря удара.

- Да видим сега какъв си мъж, приятелю! - Джон го гледаше и искри излизаха от очите му.

- Джон? - Джефри бе шокиран, че толкова бързо ги откри! - Приятелю... - той се отдръпна назад. - Не те очаквах...

- Напротив, очакваше ме. Кити, стой настрана! - двамата кръстосаха мечове.

- Моля ви, господа, не се бийте тук. Това е Божи дом!

- Отче, точно тук ще се бием в името на любовта! Този мерзавец - той отби нов удар - отвлече годеницата ми! - двубоят стана още по-ожесточен! Джон нападаше Джефри и успя да го рани в рамото. Кити бе застанала близо до тях. Тогава Джефри използва момента и хвана Кити, като опря острието в гърлото ù.

- Назад! Или ще се простиш с нея.

- Пусни ме, копеле такова!

- Искам да изляза без проблеми оттук и тя ще ми е заложница.

- Не я наранявай!

- Няма, ако ти не се месиш.

- Джон, не се тревожи за мен. - Кити го гледаше с толкова любов в очите. -        Пусни го да върви. - в този момент така силно го настъпи по пръстите на крака, че онзи изквича от болка и отпусна меча от гърлото ù. След това го удари в ребрата и той с една ръка се хвана там. А тя го хвана за отпуснатата ранена ръка и така го преметна, че той полетя и се стовари на земята. След това  тя опря меча си в гърлото му.

- Е, сега кой е по-силен, а, жребецо? - отецът гледаше с ококорени очи. Джон върза Джефри и го метна на коня.

- Отче, ето, че любовта отново победи! Бог е отредил тази смела жена за мен! - той я привлече близо и я целуна нежно по устните. - Ще се оженим още утре, та да не би и някой друг да пожелае да я отвлича! - отецът се засмя и вдигна ръка.

- Бог да ви благослови! Вървете в мир! - тримата напуснаха манастира, а отчето дълго гледа след тях. Слязоха в града, а там хората тичаха към двореца. Те се отправиха натам. Отпред, пред стъпалата на входа, в средата от кръг, образуван от хора и войници се биеха кралят Анри 12 и Колон. Битката бе ожесточена. От ръката на краля се стичаше тънка струйка кръв и от ръката на Колон също. Сабите им звънтяха и се чуваха надалеч, защото въпреки многото хора, тишината бе пълна. Кралят се завъртя и удари с тъпото на меча си тила на противника. Той се олюля и падна на земята.

- Завържете го. Злото по нашите земи ще бъде изкоренено!

- Урааа - народът се радваше на победата. Хвърляше шапки във въздуха, пееше и танцуваше...

- Няма ли да ме представиш на годеницата си, Джон?

- Сир, това е госпожица Катрин Фон Диберг - моята годеница. - Кити се бе навела.

- Стани, моето момиче.

- Ваше величество, за мен е чест да се запозная с вас.

- Не, честта е изцяло моя. Днес следобед ще има тържество в чест на победата ни. Поканена сте сред официалните ни гости.

- О, благодаря.

                0000000000000000000000000000000000000000000000000

Вечерта бе топла. Лек ветрец галеше листата на дърветата. Луната бе изгряла, а лъчите ù падаха във водите на езерото и образуваха пътека. Кити бе облякла тъмносиня рокля с много волани. Цветът ù отиваше. Косата ù бе прибрана в стегната прическа. Джон влезе в стаята. Очите му заблестяха при вида на тази красавица.

- Господи, колко си красива! - не можа да се стърпи и погали голите ù рамена. Обърна я към себе си и нежно я целуна.

- Джон... - успя да отрони тя.

- Кралят ви очаква! - лакеят се покашля.

- Разбира се. - Джон хвана Кити под ръка. Вратата пред тронната зала се отвори и съобщиха имената им. Двамата влязоха. От двете страни имаше гости. Приветстваха ги с добре дошли. Стигнаха до краля и се поклониха.

- Добре дошли на празненството,  госпожице Катрин Фон Диберг, моля, елате напред и коленичете! - Кити погледна Джон учудено, но той я побутна напред. Тя се подчини и коленичи.

- Тази жена е по-смела от всички нас взети заедно! - чу се възглас от публиката -Тя не веднъж спаси живота, като ни предупреждаваше!  Тя е и най-бързият стрелец в кралството! - отново се чу възглас - Затова... В името на Бог, и в името на кралството, за проявената ви храброст, ви обявявам за Деветнадесетият рицар! - той докосна с меча си едното ù рамо, след това другото. - Станете, Сър Катрин Фон Диберг. - обърна се и взе един меч. - Това е твоят меч, който ще е неразделна част от теб. - кралят го обърна тържествено и го подаде на Кити. Чуха се радостни възгласи и ръкопляскане. Кралят вдигна глава - Имам още един подарък за вас. Имението “Фон Диберг” се връща на законния му собственик - Сър Катрин Фон Диберг.

- Благодаря ви, сър. - Кити бе толкова щастлива.

- А сега тържеството може да започва! - Музиката засвири и танците започнаха.

Малко по-късно Кити и Джон се прибраха в стаята.

- О, Джон, никога не съм мислила, че ще стана рицар!

- Сега баща ти се гордее с теб! Имението е спасено.

- Ами Джефри?

- Утре ще ги обесят заедно с Колон за държавна измяна.

- Знаеш ли, не искам да гледам това! Искам по-скоро да се приберем у дома!

Той я прегърна.

- И... къде е това у дома?

- В замъка Боол. - той се усмихна и я целуна нежно. После целувката му стана по-настоятелна и търсеща. Кити потрепери от желание.

- Джон... - едва успя да каже тя.

- Какво има, мила?

- Мисля, че не е редно преди сватбата...

- Така е, затова извиках отчето от манастира и той ни чака в параклиса. Ако си съгласна...

- Дали съм съгласна...? Да тръгваме! - двамата влязоха в параклиса. Там вече ги чакаха отецът, кралят, кралицата и граф Феликс Фон Брайс.

- Закъснявате! - кралят се усмихна. Двамата побързаха да коленичат.

- Днес... сме се събрали... - те не чуваха какво говори свещеникът, гледаха се щастливи. - Синко... – бутна го той - Ще те попитам пак. Вземаш ли тази жена тук - Сър Катрин Фон Диберг - да я обичаш в радост и мъка, в болест и здраве, да я почиташ и уважаваш до края на дните си?

- Да!

- Ти, мое дете, Сър Катрин Фон Диберг, вземаш ли този мъж Граф Уилямс, да го обичаш в радост и мъка, в болест и здраве, да го почиташ и уважаваш до края на дните си?

- ДА!

- От силата, дадена ми от Бог, ви обявявам за съпруг и съпруга! Можете да целунете булката! - той се доближи и нежно я целуна. – Обичам те…

- Поздравления... - кралят разтърси радостно ръката ù.

- Благодаря, ваше величество...

- Бъди все така смела, но не забравяй, че си и жена. - кралицата я целуна като своя дъщеря - Желая ти най-голямото щастие на света!

- Благодаря Ви, ваше височество.

- От мен късмет. - Граф Фон Брайс стисна ръката ù приятелски. - А сега да се веселим !

Двамата напуснаха параклиса под аплодисментите на гостите. Празненствата продължиха почти до сутринта. Дискретно се оттеглиха и влязоха в стаята щастливи. Катрин застана до прозореца.

- Какво ти е, мила? Та ти плачеш!

- От радост, любов моя... Толкова много те обичам... - той я притегли в обятията си и я целуна с цялата страст, на която бе способен! Тя потрепери от чувството, което се надигаше в нея. Ръцете му я галеха, а целувките му не спираха. Тя се отдаде напълно на властта на страстта. Двамата се любиха бавно и изучаващо. Насладата им бе дълга.

                    000000000000000000000000000000000000000000000000

В замъка “Боол” ги посрещнаха с тържество. Всички толкова се радваха... Празненствата продължиха три дни.

- Надявам се, че сте намерили щастието, графе. - Хърбърт седеше до графа и наблюдаваше заедно с него как Кити танцува с останалите жени.

- Не вярвах, че ще го открия отново, Хърбърт. Но Бог е добър и ми показа, че любовта побеждава. Тя е новото начало. Тя е моят живот! Нов, неопознат още, разнообразен!

- С тази жена определено няма да скучаете, сър.

- Така е, винаги ще измисли нещо ново. Но я обичам повече от всичко на света! Тя е моята съдба!