Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така казваше мъжът ѝ, защото едно дете не можа да му роди, а той искаше синове. Едър, як, шкембелия, беше хала в работата и ненаситен на ядене и пиене. И на жени. Една да забременее, казваше ѝ, ще я прибера, а теб ще натиря, защото за нищо не ставаш! Напиеше ли се, ставаше луд, биеше и трошеше. Той така си и умря – падна, докато работеше, пак като хала, от скелето на един строеж. Тряс-прас, дъска се чупи, ребра се чупят... ребрата се забиха в белия дроб и след два дни жена му беше вдовица. За погребението се наложи да вземе пари в заем от съседи и познати, и докато се разплати, пиян шофьор я помете на спирката, както си чакаше автобуса за работа. След седем месеца болнични от фабриката я уволниха тихомълком, все едно изнасяха мъртъв любовник от чужда къща. Хайде една година безработица... а после? – После започна да продава. Първо циркуляра, после дрелката и ъглошлайфа, след тях омете като с трън бараката. Това железа, тухли, цигли, дървен материал... накрая един от Две могили ѝ купи за жълти стотинки двете бурета, и не остана нищо за продаване.

Зимата изкара с една каца зеле. Толкова беше омършавяла, че на два пъти си преправя дънките и полите. Пуловерите ѝ висяха като на закачалка, а напролет шлиферът ѝ стоеше като подарен от умрял, както казваха по нейния край. Да ти стоят дрехите като подарени от умрял, беше символ на крайно падение, дъното на живота – толкова да си изпаднал, че нямаш една риза на гърба си и чакаш някой да умре, да ти подарят някоя дреха за Бог да прости.

Русана, така се казваше вдовицата, нямаше деца, вече и мъж нямаше, но си имаше едно богатство: книгите. Не че беше учила кой знае какви науки, но в първите години на демокрацията работеше в една печатница, веднъж-дваж се зачете в книгите, които окрайчваше на гилотината и много ѝ хареса. По това време книгите бяха още евтини, започна да си купува първо от печатницата, после от книжарници и си напълни библиотеката. След години читателите обедняха и книгите поскъпнаха, а Русана се научи да си купува книги от улични търговци и от битака. По времето, когато лудият ѝ мъж падна от скелето, беше насъбрала няколко поредици: „Прокълнатите крале”, любовни романи, Паулу Коелю, Особено много обичаше книгите на Мери Хигинс Кларк.

И когато в края на март, отслабнала като кука, посрещна на гарата племенника си, през ум не ѝ минаваше, че посреща своя палач. Момчето беше единственият ѝ жив роднина, и по тази причина смяташе, че е длъжен да посети осиромашалата си леля, да ѝ вдъхне кураж. Влязоха в студената къща и Русана се засуети около печката.

Гостът се разходи важно из леденясалите стаи, като се хилеше злобно: – Лельо, много си я окъсала, ма! – и се изплю в мивката. – Тука, освен мишки да ти изгризат книгите, друга опасност няма. Книгите!

- Що не вземеш да ги продадеш тия книги, а, лельо, сигурно добри пари ще им вземеш? – и момчето с бръсната глава, пременено в анцунг „Адидас”, алчно заоглежда претъпканите рафтове на библиотеката.

Русана сякаш гръм я удари. Това тлъсто и пъпчасало момче дали знаеше колко беше пестила тя, за да ги има? И знаеше ли по колко пъти ги беше препрочитала? И че всичките тия томчета ги беше изчела само нощем, докато чакаше ненаситния си мъж да се прибере и да я пребие, защото не може да му роди дете?... – Тия книги не са за продан! – изхриптя Русана. – Те са ми всичко, аз друго освен тях си нямам! – и викна като луда: Не ги продавам, ясно ли ти е?

Гостенинът вече беше измислил всичко. Сутринта леля му отиде на църква, а той с неподозирана лекота се разшета. Набързо събра кашони от задния вход на супермаркета, наблъска книгите в тях и ги натовари в едно такси комби. Имаше безброй „аверчета” и само за няколко часа съкровищата на Русана изчезнаха в бездънните търбуси на антиквари, заложни къщи и търговци от битаците. С парите пъпчивият негодник се напи, преспа при една фльорца на Разпределителна гара и на сутринта се качи във влака за Плевен. Опъна се блажено в затопленото купе и заспа.

В ледената къща Русана лежеше на изтърбушения диван и плачеше с глас така, както не беше плакала дори на погребението на оня с ребрата. Сега вече нямаше нищо. Нищо!