Дипломати

Тези случки са от осемдесетте години. Работила съм няколко години като преводачка в едно латиноамериканско посолство. Тъй като историите, които искам да разкажа са малко сатирични, ще спестя името на страната.

Бях преводачка на посланика на малка страна. В задълженията ми освен да пиша кореспонденцията, която беше все едно и също – кой дипломат пристигнал, кой си заминал – включваше и да придружавам посланика на официални срещи в Министерство на Външните Работи и понякога из провинцията, защото повечето посланици правеха обиколка да опознаят страната и да се срещнат с тогавашните окръжни секретари, които бяха нещо като царете на областта.  С разрешение на посланика ходех и да превеждам на срещи с други дипломати, защото бяхме малко и все не стигахме. По време на работата ми там се смениха трима посланици и много дипломати. От онези години са ми останали много смешни спомени, които никога не съм си позволявала да разказвам за да не се познае някой и да се обиди. Но сега вече имат давност, минали са толкова години, че мога спокойно да ги разкажа...

На всеки, който владее чужд език му е ясно, че най-трудно се превежда симултанно и особено когато се използват идиоматични изрази. Бяхме на посещение при полския посланик. Той реши да навлезе малко в политически теми и попита „моя“ посланик: „Как се чувства такава малка страна като вашата близо до Съединените Американски Щати?“ „Ами като пича въшка на ташаците на лъв“. – отговори любезно моя шеф. О, ужас, трябваше бързо да измисля нещо прилично за казване: „Като мишле в близост до котка...“ преведох без да ми мигне окото. В това време шофьорът ни, който разбираше испански, се скъсваше от смях на една съседна маса.

Веднъж посланикът ни реши да направи обиколка на България за да я разгледа. Навякъде го посрещнаха изключително гостоприемно, бих казала „по царски“. Все пак не идва всеки ден във Велико Търново, Пловдив или Варна посланик на посещение. „Как се чувствате у нас?“ – попита го окръжния секретар на Пловдив. „Като у дома си без гащи“ - отговори нашият посланик. „Като по пантофи.“ – преведох аз в желанието си да запазим приличие. „Моят“ посланик , който вече живееше няколко години в България и беше понаучил български ме поправи на испански: „Не пантофи, гащи казах“. „Ами като без гащи“ – поправих се аз пред смаяния домакин. Като държи да е по голо дупе, няма как аз да му противореча.

 Навсякъде ни гощаваха с най-отбрани традиционни ястия. В Пловдив, след обилен обед с кюфтета, кебапчета, домашна пита и баница се заприготвяхме да тръгваме за София.  От обеда остана много и любезните домакини ни увиха в бяла кърпа много храна за из път. Тук трябва да спомена, че шофьорът на посолството беше голям чистник и направо маняк на тема хигиена, бактерии и болести. Винаги сутрин изтриваше кормилото на колата със спирт, защото може да са я карали с мръсни ръце предната вечер. Особено старателно го правеше след като научи, че в тропическите страни има много паразити и някои хора си ги носят без дори да подозират. В онези години вероятно повечето от вас, които си спомнят  се сещат, че да се иде до тоалетна по време на път беше направо невъзможно. Нямаше дори по бензиностанциите, само слежебна, пък ако намериш, бяха мръсни и без сапун и хартия. По тази причина, при нужда, спирахме някъде из полето. След едно такова спиране, по молба на посланика, продължихме за София. Аз винаги сядах отпред до шофьора както е по протокол, а не при посланика. По едно време той си протегна ръката между нас, в която държеше едно кюфтенце и ми го предложи любезно. „Благодаря.“  – казах аз и го взех. Точно си отхапвах, когато шофьорът, гледайки напред и с каменна физиономия ми каза: „Хапни си, хапни си... той до сега си държа  к.... с тая ръка, а сега кюфтенцето ти.“ „Ама може да се е измил.“ –  отговорих аз, съвсем забравила за спирането в полето. „Къде? В царевичака ли?“ – ехидно изсъска шофьорът.

Един от по-младите дипломати имаше много оплаквания и все някоя от преводачките го придружаваше до Болницата за тропически болести. Един ден се наложи аз да ида с него. Трябвало да занеса нещо за изследвания. Стигнахме там и се оказа, че е трябвало да донесе проба за да видят дали има паразити. Приближихме се до гишето, където лаборанката изпадна в истерия след като той тръшна на плота пред нея едно цяло, огромно увито във вестник и найлон... миризливо нещо ... за изследване. „Неее“ – извика тя, „носи се малка проба в кибритена кутийка, махайте това от тук.“ Той го грабна и понечи да го хвърли в нейното кошче, при което тя се развика още повече. Аз само наблюдавах сцената и не знаех какво да кажа. Тръгнахме към колата и той ми каза: „Ами тази да не си мисли, че аз всеки ден си нося акото някъде да ми го изследват. От къде да знам как става.“ А аз си вървя и си мисля: „ Уж съм учила, уж съм преводачка, защо все на мен такива случки ми се случват, а?“

Един от дипломатите ни беше много суеверен. В Латинска Америка това е много разпространено явление. При него беше смесица от религизност, беше католик,  но вярваше и във всякакви суеверия. След дълго търсене на подходящ апартамент в близост до посолството, когато пристигна го настанихме в един апартамент, в който беше живяла една възрастна жена, пианистка, и наскоро беше починала. Посланикът ни обичаше да се шегува и един ден казал на Роберто, че в неговия апартамент е живяла една пианистка, която била убита и духът ѝ се появявал нощем като призрак, скърцал паркета и се чувало пианото ѝ,  и поради това наемът бил по-нисък; и за това сме наели този апартамент. Горкият Роберто му повярвал, но за всеки случай решил да попита съседката. Понеже той не знаеше български със знаци ѝ дал да разбере, че в неговия апартамент е живяла пианиска като живописно свирел с пръсти във въздуха и жената кимала. После прекарал пръст през врата си в знак, че е убита, но жената помислила, че просто иска да каже, че е умряла и пак закимала в съгласие. Роберто не можеше от тогава да спи и постоянно искаше да се премести в друг апартамент, въпреки че аз го уверявах, че това са измишльотини и шеги на посланика ни. Негово превъзходителство обаче си направи още една шегичка като една вечер му звъннал по телефона и пуснал музика, пиано естествено, без да говори. След този случай Роберто беше направо в истерия и набързо се премести при приятелката си, с която едва се познаваха, само и само да се махне от „омагьосания“ апартамент.