Джими
Джими ходеше по мръсните улици. Обикаляше по долнопробните барове и тормозеше хората с най-различни въпроси. Понякога го взимаха насериозно, но най-често го изхвърляха на улицата с облекчението, че най-после са се отървали от поредната отрепка, вкопчила се здраво в живота, който всячески се мъчеше да се отърве от нея.
Джими не отдаваше голямо значение на това. Той гледаше на всичко, което му се случваше, като на една игра, която рано или късно има своя завършек, добър или лош. Нещата, които вършеше, бяха предопределени – всичко беше решено, нямаше възможност за отклонение. На човек му оставаше само да се носи по течението, докато не изчезнат и последните му сили и мътната вода погълне и последния проблясък на съмнението.
Джими обаче имаше още много време. Слънцето щеше да изгрее много пъти, докато рамките на неговото съществуване се стеснят до състояние, в което дори и неговият непокорен дух трябваше да се примири и да се разтвори в спиралата на вечния покой. Съществуващото пространство в момента обаче беше достатъчно голямо, за да отвлича потока на мислите на Джими от подобни заключения.
Дмжими съвсем не баше глупав човек. Висшето образование на живота му беше дало всичко, от което той имаше нужда в интелектуален план; и не само. Нещо повече, неговите възможности надхвърляха конвенционалните представи за това какво трябва да представлява един гений. Във всеки един момент Джими бше готов да спори по въпроси, простиращи се от хранителните навици на древните атланти до периодите на полуразпад на химичните елементи. За огромно съжаление на Джими обаче това рядко се налагаше. Хората, които срещаше, най-често бяхо толкова задръстени, че взимаха чадър само когато навън беше облачно. Подобно ограничение на духовните стремежи отблъскваше Джими и той започваше да си мисли, че хората наистина обичат да се самосъжаляват и да си нанасят душевни рани от най-различен характер.
Въпреки всичко Джими не губеше вяра в доброто в човека и смяташе, че един ден ще срещне някого, който няма да се страхува от тъмните и често твърде неконвенционални мисли, които изключително често навестяваха съзнанието му. Благодарение на силния характер на Джими обаче тези тъмни петна бързо се стопяваха и след тяхното изчезване се установяваше трайно една тъжна и всепроникваща носталгия, носеща спомени за есенни градини и жълти цветя, съдържащи в себе си сладката топлина на парещи сълзи и нежни прегръдки. Тези усещания изпълваха Джими изведнъж, стряскаха го, преди да се отдаде в плен на дълбоко скритите копнежи и разочарования, потънали в съзнанието и напомнящи за себе си в опит да потвърдят факта на самото “съществуване”. В такива моменти Джими обичаше да усилва или намалява трептенията на струните в душата си, наслаждаваше се на различните нюанси на емициите си, миг преди да прекрачи границата на кошмара и неконтролираното усещане.
Джими искаше да се вслушва в себе си. Вечер, когато не му се ходеше в тъмните дупки, където се събираха най-странни типове, той се качваше на автомобила си и караше, докато слънцето не пробиеше през тъмната пелена на сивотата, която се стелеше над града, и над него понякога.
Джими обожаваше звука от плъзгането на гумите по асфалта и шума от форсирането на двигателя. Тези усещания му вдъхваха чувството за мощ и целеустременост, въпреки че Джими често съзнаваше безсмислието на подобни внушения и се забавляваше при мисълта за чувствата, които те предизвикваха в другите по-различни от него хора.
Най-много от всичко обаче Джими харесваше отблясъците на светлините от уличните лампи в купето на колата. Жълтите ивици създаваха впечатлението за един изкуствен ден от един друг живот, в която всичко е подредено, няма нищо излишно, което да разсейва вниманието и да предизвиква смущения и разочарования. Понякога Джими караше толкова бързо, че ивиците светлина се сливаха в едно ярко сияние, което успокояваше сетивата, галеше чувствата, докосваше с мека топлина, връщаше спомена за домашен уют и споделени усещания.
И все пак атмосферата на града отблъскваше Джими. Сивите сгради излъчваха една безчувствена студенина, която бързо сграбчваше човек и заплашваше да го притисне и смачка. Тесните и криволичещи малки улички бяха толкова много и толкова нагъсто, че нерекъснатото им повтаряне и редуване създаваше у Джими клаустрофобичното усещане, че вече е бил на същото място преди часове или дни. Ето защо Джими предпочиташе по най-бързия начин да се придвижи до набелязания бар и да влезе в него, преди градът да е поискал душата му или преди тя да излети незнайно къде.
Нещо странно се случваше в тези храмове на похотта и порока. Хората се смееха, говореха, викаха, изпадаха в истерия, пиеха, докосваха се, ставаха, излизаха, шепнеха и страдаха. Нито една и съща емоция обаче не можеше да се види в двама души едновременно. Всеки посетител изживяваше сам своите душевни терзания, предизвиквайки всяка друга емоция у своите слушатели, освен състрадание. Съществуваше непоносимост към възприятията на другите. Ако някой се вживяваше прекалено много в описанието на своите най-дълбоки чувства или се опитваше да ги натрапи на останалите, веднага биваше игнориран от другите или направо изхвърлян от заведението. Ето защо хората се стремяха да насочват погледите си към някоя произволно избрана точка, която се превръщаше в най-добрия им събеседник за вечерта и с който можеха да споделят всичко. Когато обаче ставаше дума за пренебрегването на някой човек, посетителите действаха в необичаен синхрон.
Джими много добре можеше да долови тази граница, след прекрачването на която говорещият се превръщаше в натрапник. Ето защо той много често се плъзгаше по нея и беше човекът, който най-често се озововаше на улицата след необмислена проява.
Джими ловко използваше своето умение. Понякога, съвсем за мъничко, той успяваше да предаде своята крайна емоция у останалите, да предизвика капка съчувствие, усещане за споделено чувство..... Точно в такива моменти Джими се чувстваше невероятно, изпълваше го едно прекрасно усещане за споделена близост, което го стопляше и караше да вярва, че все пак това, което му е отредено, е страшно интересно и си струва да се живее за него.
Свободолюбивият Джими се опитваше да направи хората около себе си по-добри, намирайки в това своето призвание и начин за изразходване на жизнената енергия, която го изпълваше.... А нямаше ли по кратък път??
© Иван Дойков Всички права запазени