29.10.2014 г., 23:28 ч.

Дневникът на един социопат: глава 2 

  Проза » Повести и романи
1027 0 0
10 мин за четене

Глава 2: Любов, която може да убива

 

 

 

Три години по-рано...

                Беше 9 часа вечерта. Улиците бяха пълни с хора, усмихнати, весели. Изглеждаха щастливи... за няколко дни бяха забравили проблемите, които имат и просто се радваха на почивните дни около Коледа. Целият град беше украсен - шарени лампички по дърветата, елхи с огромни звезди на върха, картонени декори на раждането на Исус и много, много усмивки. Аз и един от най - добрите ми приятели Денис се разхождахме по улиците. Той приличаше много на мен висок, едър, с руса коса и сини очи. Е моите са зелени, но да не издребняваме чак толкова. Двамата се бяхме сближили толкова, че можехме да четем мислите си. Денис не можеше да понесе факта, че в това време на годината вместо да съм щастлив аз съм може би най - тъжният човек в този град.

 

        - Тя не те заслужава, Кайл, разбираш ли? Ти я обичаш да болка, направи всичко възможно, за да я спечелиш - пренебрегна достойнството си, приятелите си, семейството си. Не можеш да я имаш след като не те харесва такъв какъвто си. Замисли се! Ти се мъчиш вече шест месеца докато тя прави каквото си поиска- излиза с други момчета, забравя за срещите ви, държи се с теб отвратително, право в очите ти каза, че все още обича бившия си приятел и за капак на всичко, когато ти и каза, че я обичаш тя ти отговори, че не знаеш какво е любов?! Ако бях на твое място бих я изтрил от живота си веднъж за винаги.

       - Това е проблемът не виждаш ли? След всичко това аз все още не мога да спра да мисля за нея. Сърцето ми кърви от раните, които тя ми причини, а най - силно ме боли от това, че я няма... Тя ми каза, че не знам какво е любов, а дори не подозира колко силно я обичам, колко силно я искам. Знаеш от колко време искам сериозна връзка и тя не е първата, която ме наранява, но от предишните можех да си тръгна. От нея не мога! Не знам защо и въпреки че целия свят ми казва да я оставя аз просто не мога да си представя утрешния ден без нейния глас, без нейната усмивка, без нейните очи... Аз съм луд, наистина луд!

        - Ти си най - силният човек, когото познавам и не мога да повярвам, че едно момиче може да те постави на колене. Ти толкова пъти отвърна на ударите на живота, че той прекрати мача, а сега... сега отново страдаш заради една невъзможна любов. Не мога да те гледам повече така. След няколко дни на партито за Нова година искам да и дадеш последен шанс и ако не го вземе край на всичко! Ако ти не го сложиш, аз ще го сложа вместо теб!

       - Добре, Дени. Последен шанс!

 

                Дните минаваха, а аз не можех да мисля за нищо друго освен за това какво да и кажа на Нова година. Исках просто да се съгласи да ми даде шанс. След това щях да и докажа, че мога да я накарам да се чувства като в приказка, да и дам всичко, от което има нужда, да я убедя, че никога няма да я нараня така както я бяха наранявали. Тя беше всичко за мен, дори повече!

 

 

Нощта на Нова година...

                Вече почти всички бяха дошли. Целият апартамент беше наш, масите бяха пълни с мезета, салати и ядки. Няколко шишета уиски, водка и шампанско бяха натоварени със задължението да разгорещят купона до край. Силна музика, добри приятели, храна и алкохол това беше достатъчно на повечето хора да са щастливи и да се забавляват, но не и на мен... аз исках нещо повече от тази нощ. Точно в 00:00 часът затворих очите си и си обещах, че тази година ще е различна, че ще бъде едно ново начало за мен, че през тази година окончателно ще се превърна в мъжът, който искам да бъда. Исках тази дългогодишна битка с мен самия да приключи и характерът ми да бъде такъв какъвто си го представях. Бях се променил много, но все още недостатъчно.

 

          На вратата се почука.

        - Хейй и ние пристигнахме. Честита Нова година на всички!

Беше тя. Рали и двете и най - близки приятелки. Изглеждаха невероятно, и трите бяха ужасно красиви, но моят поглед беше прикован за нея. Тя ме погледна някак виновно. Сякаш осъзнаваше, че караниците ни ме нараняват. Може би се бе променила, може би наистина днес е денят.

       - Кайл, ела да те гушна - каза тя с усмивка на уста - Къде е твоето място, искам да седна до теб?

      - Съжалявам Рали, но там вече има хора и няма как да им кажа да се преместят. Ти закъсня...

      - И какво? Значи не мога да седна до теб така ли? - погледът и се промени, вече гледаше злобно, сякаш казваше "Така ли? Не можеш да им кажеш да се махнат, стой си сам тогава!". - Щом така искаш, ние ще седнем на друго място.

 

                 Така и стана настаниха се срещу мен. Те бяха последните, които чакахме и купонът започна. Алкохол, алкохол и алкохол. Алкохол и Рали трябваше по рано да помисля, че това е лоша комбинация...

                От време на време се поглеждахме един друг, но до там. Никой не заговаряше другия. Веселите песни вече ни бяха омръзнали и решихме да пуснем една балада. Мислех да я поканя на танц, но точно тогава момичето, което седеше до мен стана и покани мен. Каква ирония а? Е предполагам, който иска нещо не чака то само да дойде при него. Когато ти се пие вода, чешмата не идва при теб, а ти при нея... Така тя бе поканена от друг, но през цялото време погледите ни бяха впити един в друг. Ревността и на двамата излизаше наяве. Накрая песента свърши и точно преди да седна Рали ме хвана за ръката:

 

       - Ела да идем за малко в другата стая.

       - Добре - казах аз и тръгнахме.

 

Отидохме в спалнята, но тя не седна, а се облегна на стената с лице към мен.

 

       - Колко пъти трябва да ти казвам, че тези момичета не са ти просто приятелки. Те искат повече от теб.

       - Същото важи и за теб и твоите приятели, но не помня ти някога да си направила нещо по въпроса.

       - Виж Кайл, не искам да ти повтарям едно и също нещо отново и отново не искам връзка сега. Харесвам те много, но просто това не е моментът. Съжалявам!

 

             Наистина не чувах това за пръв път, но сега беше различно. Мислех, че това е последният шанс, който и давам. Вече бях пил повече от необходимото алкохол и просто мълчах, болката стягаше сърцето ми, а стомахът ми се качи в гърлото. Започнах да дишам тежко и ръцете ми трепереха. На стената точно до нея имаше мраморна плоча с надпис, който гласеше "Истината често е някъде по средата". Не знам защо, но този надпис предизвика прилив на агресия в мен. Не исках повече да съм по средата, искам или да съм с нея или въобще да я няма, да изчезне, да я забравя, да няма болка. Явно рефлексите от бойните изкуства ми бяха в повече дори не усетих кога ръката ми  разби плочката на стотици парченца. Рали се уплаши и се отдръпна. Ръката ми беше порязана и кървеше. В този момент няколко от момчетата влязоха в стаята хванаха ме и ме избутаха на терасата. Денис дойде и помоли всички да се върнат в хола и да ни оставят сами.

            Стояхме един срещу друг аз го гледах право в очите. Ръцете и устните ми трепереха, очите ми бяха пълни със сълзи. Болката и злобата се бяха вплели в здрав възел и се настаниха дълбоко в сърцето ми. Емоциите ми бяха по силни от мен, бяха ме завладяли напълно.

 

       - Това е краят. Разбрахме се, нали така? Ако не го направиш ти отивам аз. Няма да позволя повече на тази кифла да си играе с теб.

       - Помниш ли какво ти казах преди 2 месеца, когато ти се обадих през нощта и не можех да говоря?

       - Какво?

       - Казах ти, че когато някой иска нещо силно, той ще принуди съдбата да отстъпи. Съдбата е една долна кучка и вече ми писна от нея Дени. Сега какво? Не ми е писано да бъда с нея ли? Аз сам пиша съдбата си, разбра ли, аз! Аз не се предавам, не се отказвам. Аз ще държа сърцето и в ръцете си и ако искам ще го откъсна и ще я нараня повече от всеки друг, ако искам ще я пазя и ще я превърна в дете недокоснато от жестокостта на този свят. Но тя ще бъде моя! Моя!

       - Ти не си луд, ти си болен Кайл. И тази болест ще те убие!

 

В този момент нещо дълбоко в гърдите ми заболя силно, а гърлото ми натежа ужасно. Погледнах навън, към звездите:

 

-          Нищо друго не искам освен нея! Нима след всичко, което преживях не заслужавам да изпитам поне малко щастие?

-          Заслужаваш много щастие, но явно тя няма да е човекът, който да ти го даде.

 

Върнахме се в хола, където купонът продължаваше. На мен обаче не ми бе до нищо. Всички се опитваха да ме развеселят, правеха се, че нищо не е станало. Аз вече бях решил, че не мога да се откажа, но исках да се забавлявам поне тази вечер, поне на Нова година да си изкарам хубаво – без сълзи, без драми, без кръв по ръцете ми...

               

             Така вечерта продължаваше, с Рали не се и поглеждахме. Някои от другите момичета показваха явно интересът си към мен и аз им обръщах доста внимание. Тъкмо бяхме провели един дълъг разговор с една от тях в другата стая и когато се върнахме Рали дойде и ме погледна някак осъдително:

 

-          Искам да поговорим – каза тя.

-          Ще кажеш ли нещо по различно от всички минали пъти?

-          Просто ела!

 

Отново отидохме в другата стая където можеше да поговорим насаме. Тя седна в мен и ме прегърна. Стояхме така известно време после тя се изправи и се обърна към мен. Имаше сълзи в очите и подсмърчаше, ръцете й трепереха леко и с пръстите на едната си ръка беше хванала показалеца на другата. Аз не можах да я изчакам и започнах пръв:

 

-          Не разбираш ли колко много те обичам? Не искам нищо друго от живота, само теб! Няма защо да се страхуваш аз няма да те нараня, напротив ще те накарам да се чувстваш като в приказка. Просто искам да си само моя, не да се виждаме от време на време и...

-          С теб съм! – прекъсна ме тя.

-          Моля?

-          С теб съм, Кайл. Нека опитаме и да видим какво ще стане.

 

Не съм сигурен какво точно почувствах в този момент,  когато толкова дълго и толкова силно си желал нещо и го получиш, не можеш веднага да осъзнаеш какво се случва. Тя каза, че е с мен! Вече бяхме заедно! Въпреки болката, която ми причиняваше сега беше моя. Макар да бях мъж от очите ми потекоха сълзи от щастие, толкова искрени, толкова радостни. Сърцето ми биеше толкова силно, сякаш искаше да разбие клетката на гръдния ми кош да излезе навън и да извика... Няма думи, които да опишат как се чувствах тогава, как си мислех колко красиво ще бъде бъдещето, как изстрадалото ми сърце беше изпаднало в опиянение от любов... да можех някак си да зная каква заблуда беше това и как едно момиче щеше да разкъса сърцето ми и след това да се влюби в него когато то е вече студено, мъртво...

© Иво Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??