Обич моя,
моя мила, тайна, извоювана, скъпа, незаменима, ранена, кървяща, далечна... единствена любов,
пиша ти днес не защото искам наново да отварям раната от това, че ме няма до теб и че те няма до мен. Пиша ти, защото адски много ми липсваш и не мога да те извадя от мислите си. Пиша ти... за да се сбогувам. Знам, че вече много пъти съм казвала тези думи, но някак чувствам, че сега е за последно. Надявам се да е така, макар вътрешно да се моля отново да сме заедно един ден... но, слънце мое, уморих се да живея така.          

    Уморих се да искам да бъда част от живота ти и отчаяно да те гоня, докато ти отиваш все по-далеко и по-далеко. Уморих се да се опитвам да вляза в ума ти и да те разбера, докато ти все повече се затваряш за мен. Уморих се да правя всичко по силите си, за да сме заедно, докато ти пропиляваш всяка възможност с лека ръка. Уморих се сърцето ми да се стяга всеки път, когато помисля за теб, докато ти вероятно не си губиш времето дори да се сещаш за мен. Уморих се да искам отчаяно да си до мен, докато на теб ти е все едно за това. Уморих се да се боря срещу всичко и всички, за да стигна до теб, докато ти ме отблъскваш от живота си. Не, не бих се изморила никога, но това, което ме съсипва, е безразличието ти, мили мой. 

    Опитвам се с все сила да разбера защо се случва така, и колкото и странно да звучи, чувствам със сърцето си, че ти ме обичаш както аз теб, но разумът и очите ми виждат нещо съвсем друго. Не знам защо става така, но вече нямам огън в себе си, който да ме кара да се боря и да искам да знам. Все още ме гложди, и винаги ще е така, но може би е по-добре просто да забравя и да вървя напред. Не съм сигурна как точно се прави, съвсем не знам как се забравя човек като теб, чувство като това. Не знам как да се справя. Може би с друг човек? А дали ще мога... може би трябва да опитам. Никога, любов, няма да забравя какво преживях с теб и заради теб, няма да забравя усмивката ти, и онзи миг, в който имах всичко- знаеш за какво говоря. Също не мисля, че някога ще имам силата да ти изпратя това писмо, но ако все пак нещо се случи с мен, бих желала да го прочетеш. 

    Има едно нещо, което искам сега- да се почувстваш както аз поне за миг. Искам да усетиш какво е да съм най-болезненото и същевременно най-хубавото нещо в твоя свят, каквото ти беше за мен. Искам да видиш сивотата и празнотата, с която аз ежедневно съжителствам. Искам да се бориш за мен с всички! Иска ми се съдбата един ден отново да реши, че трябва да сме заедно, че си принадлежим... и тогава вече да знаеш какво искаш и да си готов за него. Искам, ако е писано, просто да ме обичаш! Но когато му дойде времето...
    Не знам какво ще стане утре - може пак да се отрека от думите си и сляпо да се затичам обратно към сигурната ти прегръдка, да забравя какво си обещах, да се страхувам от непознатото, което следва без теб. Вероятно ще го направя, защото се плаша от самотата... но нека е утре. Днес, единствена обич моя, днес... искам да продължа без теб!