Спортен комплекс ВСИ - Пловдив разположен на повече от пет декара, включваше сауна, парна и турска бани, масажен и спа център, плувни басейни, заведение и футболни игрища. През зимния период най-посещаван от всички беше закритият двадесет и пет метров басейн. 
    Тук идваха хора от различни възрасти, да тренират за удоволствие, но имаше и няколко спортисти, чийто имена вече бяха известни в плувните среди. Една от тях – Цвети Божилова, смятаха за новата голяма надежда на българския бруст. Нейният треньор усещаше огромния потенциал и бе безкомпромисен в заниманията.  Момичето и  тази вечер се раздаваше докрай. С мощни загребвания разсичаше гладката прозрачна повърхност, а нейната бяла шапка току се показваше и скриваше под водата. Най-после достигна края на басейна и се захвана за плувния коридор.  
-    Цвети, добрата координация на крайниците влияе силно върху скоростта на плуване. Не прибързвай с ръцете! Движението им трябва да започне при напълно обтегнати крака. А към тях нямам забележка, справяш се добре,  след преходната и подготвителна фаза на ръцете, Смятам, че ако изчистим този погрешен елемент, ще можем да спечелим още няколко секунди, а това какво значи? Призово класиране на европейското – мъжът, докато говореше показваше движенията с ръцете си. Въпреки четиридесетте, стегнатото му тяло все още личеше под бялата памучна тениска. – Продължаваш десетина минути с плуването и после половин час във фитнеса! Днес трябва да тръгвам по-рано, че ще ходя на посещение на тъщата в болницата. Пак я налегна дископатията.
-    Слушам, тренер – бодро отговори Цвети и продължи да плува.
След тренировката момичето се запъти към спирката. Телефонът ѝ звънна, тя видя на дисплея името на своята приятелка и се обади.
-    Ало? Здравей, Тони.
-    Здравей, Цветенце! Как си?
-    Прибирам се от плуване. А ти какво правиш?
-    Мъча се тук с домашната по математика. Слушай, мила, може ли да вземеш автобуса и да дойдеш до нас. Само ти можеш да ми помогнеш със задачите, а очаквам утре Пергела да ме изпита.
-    О, Тони, мила. Да оставим задачите за училище. Ще ти ги обясня до петия час, че съм страшно уморена.
-    Моля те, Цветенце! Знаеш, че ми е нужно време, за да схвана нещата. Все пак не съм умна като теб.
-    Е, добре, чакай ме. Ще дойда до тридесет минути.
    Момичето изключи телефона, прибра го и тръгна да пресича светофара на зелено за пешеходците. Духаше студен вятър и прехвърчаха първите снежинки за тази зима. Видимостта беше силно намалена, заради времето и падналият преди половин час мрак. В този миг се чу мощен рев на двигател и черен джип BMW X 5 премина през кръстовището. Изсвистяха спирачки, но твърде късно. Колата подхвърли момичето като парцалена кукла на няколко метра. Шофьорът дори не слезе, за да види състоянието на пострадалата. Настъпи газта и отпраши бясно в нощта.
    Хора се затичаха към Цвети. Някакъв мъж набра телефон 112 и не след дълго линейка на „Спешна помощ“ откара момичето към най-близката болница.
    Госпожа Божилова със зачервени от плач очи и съсипана от мъка, очакваше хирургът да излезе от операция. Не я свърташе на едно място, вървеше по коридора и броеше крачките си. След четири часовата операция доктор Маджаров излезе в коридора с помръкнало лице.
-    Съжалявам, госпожо, Божилова, но дъщеря ви не издържа операцията. Имаше толкова големи поражения, че те бяха несъвместими с живота.
Майката заплака и се свлече на пейката.
-    Знам, че в този момент не ви е до никакви приказки, но все пак съм длъжен да попитам. Ще се съгласите ли да дарите органите на вашата дъщеря за трансплантация. Това би могло да спаси живота на няколко души – докторът докато говореше, гледаше жената в очите.
-    Ох, не знам! Толкова ми е тежко, че не мога да мисля. Все пак дъщеря ми беше толкова добра, че ако зависеше от нея сигурно щеше да се съгласи – помисли няколко минути и продължи. – Нека помогне за последно!
-    С най-дълбока благодарност към този безкрайно хуманен акт, госпожо Божилова.
    Един месец по-рано, седнал зад махагоновото бюро в своя кабинет Калин Хубчев – директор на консервна фабрика „Вита“, печаташе нещо на компютъра. Беше около петдесетте, добре поддържан мъж, с брадичка на катинарче и двайсетина излишни килограма. Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката.
-    Хубчев, Мартин Йончев се обажда.
-    Кажи, Йончев. Да не са ти притрябвали консерви?
-    Е, иска ти се, но не те търся по работа. В петък, събота и неделя с няколко семейни приятели ще ходим в Родопите по маршрут - Триградско и Буйновско ждрело и ще влезем в Ягодинската пещера. Времето все още го бива. Така, че какво би казал? Поканата важи и за госпожа Хубчева.
-    А, Йончев, не ми се идва на поход. Не си падам по екстремните преживявания. Няма нищо привлекателно в потенето по баирите. Виж, ако беше за софричка щях да дойда, но за туризъм някак си не съм мотивиран.
-    Е, както желаеш. Аз да попитам все пак. Обади се, ако искаш да се видим някой път.
-    Ще ти звънна, обещавам. Хубав ден, Йончев!
-    Чао и на теб, Хубчев.
     Тъкмо затвори телефона, на вратата се почука и след като получи разрешението на директора, влезе млада и красива жена с работна престилка.
-    А, Донева, влез. Изчакай ме малко – мъжът продължи да печата още малко, а после попита. – Знаеш защо си тука, нали?
-    Знам, господин Хубчев, но нека ви обясня.
Той вдигна ръка, за да я спре и каза:
-    Нищо не искам да ми обясняваш! – изведнъж тонът му стана доста силен и рязък. – Карала си се с Недева. Тя е началник – смяната, а ти си работник. Как мислиш, с кого по-лесно ще се разделя? С теб или с нея?  Ако още веднъж ми докладват, че си се държала неуважително с Недева просто изхвърчаш. Ясен ли съм?
-    Разбрах ви, господин Хубчев. Няма да се повтори.
    След като жената излезе той си помисли: „Толкова са първични, не мислят и не разсъждават. А искат другите да го правят, вместо тях.“
     Изведнъж му прилоша. Директорът изплашен повика секретарката си, зачервен и тежко дишащ.
-    Викай „Спешна помощ“! – и припадна.
Няколко часа след катастрофата телефонът му иззвъня. Часът беше 12.08 часа в полунощ.
-    Ало! Господин Калин Хубчев, търся?
-    На телефона.
-    Аз съм доктор Маджаров. Извинявайте за късния час, но имаме подходящ донор за вас. Новото сърце ви очаква. Пригответе се набързо и елате в университетската болница „ Свети Георги“. Екипът е на ваше разположение.
-    Добре, докторе. Тръгвам!
 Изминаха близо две години от онази паметна вечер, когато Калин получи сърцето, от което толкова се нуждаеше. Операцията мина успешно и най-хубавото от всичко беше, че неговият организъм прие трансплантацията забележително добре.
   Хубчев взе телефонната слушалка и набра някакъв номер. Беше се разположил в креслото си в директорския кабинет.
-    Ало, Йончев, как си?
-    Добре съм, приятелю! А ти как си?
-    Чувствам се като нов човек, пълен с неизчерпаема енергия. Обаждам ти се да те поканя, ако желаеш да дойдеш в събота на световния шампионат по плуване в София за хора с трансплантации. Аз ще участвам на сто метра бруст.
-    Така ли? Прекрасно! Ще дойда, как няма да дойда. Ще се радвам да видя твоя триумф, след всички упорити тренировки, които положи.
-    Хехе! Чак пък триумф. Ще съм доволен и на шесто място. Все пак преди две години едва плувах. И това ако не е напредък, здраве му кажи! Поканил съм и госпожа Божилова, майката на Цвети – моята донорка. Това е един малък жест след нейната благородна постъпка. А ти скоро няма ли да ходиш някъде из планините?
-    Ще ходим, след две седмици в Рила. Искаш ли да дойдеш?
-    На драго сърце! Ще взема и госпожа Хубчева. Хайде, ще ви чакам с Ели в събота на плувен комплекс „Диана“ в Дианабад от десет часа са стартовете.
-    Добре, ще бъдем там с госпожата. Ще звънна по телефона на съпругата ти като пристигнем, че може да си зает. Хубав ден ти желая и ще стискаме палци на състезанието!
-    До чуване, Йончев. Ще гледам да не се посрамя.
Като дежа вю след като приключи разговора на вратата се почука.
-    Влезте! – обади се Калин.
-    Добър ден, господин директор! – красива млада жена с напрегнато лице поздрави шефа си.
-    А-а-а, Донева! Пак ли вие?
-    Знам, господин директор, че няма да ме изслушате. Щом съм тук, значи трябва да напусна! Така ми бяхте казали преди.
-    Чакай, чакай, защо ще напускате? Искам първо да чуя твоите обяснения. На Недева вече ги чух.
-    Господин Хубчев, благодаря ви, че все пак ще ме изслушате. Причината за нашия конфликт с Недева е, че я видях да се целува със заместник-директора Иванов в нейната стаичка. Това беше преди две години. Тя започна да ме обижда след това и аз не си замълчах и също ѝ казах някои неща. А сега я видях да краде лук и това е единствената причина да съм тук.
-    Какъв лук? Значи не е имало никакво закъснение? 
-    Видях я да качва два чувала лук в багажника на колата си. А закъснение имаше, но само по нейния часовник.
-    Ясно, някой друг видя ли кражбата? 
-    Да, с Мима Гроздева бяхме двете. Тя също ще се яви при вас за закъснение.
-    Разбирам. Ще поговоря и с Гроздева. Тази работа така няма да остане. Някои хора са го обърнали тук на бащиния. Донева, искате ли вие да станете началник-смяна?
Жената се засмя и кимна.
-    Нека поговоря и с Гроздева, но вярвам на думите ви.  Заповедта за вашето назначение ще бъде готова следобед. Довиждане и успех с новата длъжност.
-    Благодаря ви, господин директоре! Довиждане!
Петдесет метровия басейн в комплекс „ Диана“ беше арена на едно необикновено състезание. Хора, които живеят втори живот се бореха да докажат, че са пълноценни и щастливи. Те всички бяха победители, защото са надвили смъртта. Публиката, която се състоеше най-вече от близки и роднини на участниците, не можеше да стои безучастна, а бурно ги аплодираше.
 Състезателите на сто метра бруст на около двадесет метра преди финала плуваха приблизително в една линия. Все още никой не се беше откъснал. В този момент един от тях започна да набира преднина с всяко загребване. Плуваше с отлична координация на крайниците. 
 Йончев не се стърпя и извика:
-    Давай, Хубчев! Хуб-чев! Хуб-чев! – след миг цялата публика започна да скандира.
Само един човек не викна нито веднъж. Госпожа Божилова гледаше напрегната, а сълзите капеха от очите ѝ. Щом видя, че Калин финишира първи тя вдигна победоносно ръце. Цвети и този път беше победила, макар и в чуждо тяло. Жената вярваше, че дъщеря ѝ ще продължи да живее, докато още тупти нейното сърце.