ЧАСТ ШЕСТА

     Линейката спря в двора на единствената болница в града. Медицински служители вкарват тялото към дългите коридори. 
     Аз оставам отвън. На стара олющена пейка снаха ми седи. Приведена, с длани крие лицето си. Обикалям в кръг, нервен и отчаян. Искам да заплача, ала сълзи липсват. Пресъхнали са. 
     Майка остана у дома, не намери сили да дойде. Преди да тръгнем беше пребледняла, съкрушена и състарена. Живот в нея липсваше. Сякаш се е предала.   
 

СЛЕД 20 МИНУТИ!!!

     От дежурната сестра узнах в коя стая се намира брат ми. Той е с амнезия. Надявам се поне да го видя в добро настроение. Операцията е преминала успешно, слава на Бога.  
Отварям внимателно вратата. Чете някаква книга. Доближавам леглото. Поглежда ме, на лицето му никаква емоция. 
     - Здравейте. 
     - Здравей, как си? 
Остави книгата върху гърдите, после разпери ръце. 
     - Както виждате, нищо ми няма! Ще се оправя! Благодаря ви. 
     - Радвам се. - За кратко мълча, преди да кажа- След малко ще се върна. Налага се да говоря с някого. 
А този някого е лекаря отговорен за операцията. Обръщам се, тръгвам към бялата врата. Гласът на Стефан ме спря.
     - А вие кои сте? 
Не отговарям, а просто излизам от стаята. Клякам пред бялата врата. Опитвам се да запазя концентрация.

     Сбръчкано от възрастта лице ме гледа. Очилата правят очите да изглеждат по- големи. Суровото изражение на доктора придава още по- тягостна атмосфера.
     - Е, предполагам вече сте разбрали основното. 
     - Да, докторе. 
Моля се амнезията да е краткотрайна. 
     - Колко ще отнеме възстановяването? 
Отваря голяма синя папка, разлиства няколко страници. Вече намерил каквото търсеше.
     - Стефан има сериозни вътрешни наранявания. Операцията беше тежка. Имаше вероятност да го загубим. За щастие, най- лошото мина. 
     - И? 
     - Господин Стефанов, истината е, че остава да чакаме. Нищо не може да се направи. 
     - След колко време брат ми ще се възстанови? Кога ще се върне към нормалния начин на живот? 
Стария доктор придърпа въртящият се стол по- близо до бюрото. Подпря лакти на плота, преплете пръсти. 
     - Както казах, за щастие най- лошото мина. Относно въпросът ви. Много скоро! 
     - Значи не е нещо сериозно?
     - Точно така! До няколко дни, може би седмица- две!
Радвам се да го чуя. Така и така съм тук, защо да не попитам за баща си.
Не зная как точно да започна.
     - Ммм... татко почина днес, докарахме тялото му. Дали вече е ясна причината за смъртта? 
     - Един момент. - Протегна ръка към стационарния телефон. - Как се казва баща ви?
Вече натиска някакви цифри.
     - Костадин Стефанов! 
Няколко секунди тишина. После кратък разговор. 
Върна слушалката на отреденото място, погледна ме.
     - Баща ви е получил инфаркт!

     На двора съм. Дойде ми в повече постоянно да бъда сред хора в бели дрехи. Желаех само да изляза. 
     Снаха ми не е помръднала от мястото си. Искам да се извиня, че я обвиних в смъртта на тате. Това обаче не променя отношението ми към нея. Няма да избяга от правосъдието. Ще говоря с началника на управлението. Ще му разкрия какво зная. Ще настоявам да бъде разпитана. Но нека не избързвам, за един разговор все ще се намери време.
     Слънцето напича. Сядам на една от малкото свободни пейки. Останалите заети от хора в напреднала възраст. Използват слънчевите часове. Паля цигара. Включвам си телефона. По обясними причини не желаех да говоря с никого по- рано. Неприето повикване от непознат номер. Ако толкова настоява да се обади, отново ще ме потърси. Съобщение от Ванката. 
     - ИЗЧЕЗНА БЕЗ ДА ВИДИШ СНИМКИТЕ ОТ СНОЩИ... КОГАТО МОЖЕШ СЕ ОБАДИ... ДА ИДЕМ ДА ПИЕМ ПО НЕЩО, ТОГАВА ЩЕ ТИ ГИ ПОКАЖА. - 
Той не знае за кончината на баща ми. Всичко се случи така бързо и ненадейно. 
     Двойка старци се държат един- друг, внимателно слизат по стълбите. Двамата с посивели коси, сбръчкани лица. Всеки минава по- този път. Стига да доживее.
Мелодията от телефона ме върна в реалността. Същия непознат номер, който по- рано ме е търсел.
     - Ало. 
     - Ивайло, позна ли ме? 
Да, естествено! Бившата ми шефка!
     - Шефке, как сте? 
     - Браво на теб. Не си забравил гласът ми. Радвам се.
     - Карай направо. - Опитвам се да звуча твърдо. - Нямам време за губене. 
Мълчание отсреща. Как ли приема подобен тон, след като самата тя е свикнала да командва?
     - Какво ти е? 
     - Татко почина, брат ми е с амнезия. Това малко ли е? 
Отново мълчание. 
     - Съжалявам. Ако с нещо мога да помогна? 
     - Твърде късно е. 
Очите ми се насълзяват. 
     Помоли да я потърся веднага щом се почувствам по- добре. Благодарих за разбирането.  
     Какво е толкова важно, че е така настоятелна? И още въпроси без отговор. 
     Преди всичко ще изпратим татко на последния му път. Близки и роднини ще присъстват. Зачервени от плач лица ще бъдат до ковчега. Но такъв е животът. За онова място няма ред, няма определен час или пък ден. 
     В този живот всяка секунда е ценна. Трябва да сме щастливи, че отваряме очи, и виждаме утрото. Кому са нужни скандали, караници или пък омраза?! Но хора всякакви. Различни сме, нормално е да има конфликти. Обичта и разбирателството трябва да властват. Жалко, че татко си отиде с грешна представа за мен. Жалко, че за него аз си останах недостоен син. 
Обичам те татко. Почивай в мир. 

     - Ивайло. 
Обиколката около сградата е прекъсната. Мислех си за настоящето, за несигурното бъдеще като цяло. Преди гласът на Катя да наруши това. 
Над нас тъмни облаци се появиха. Не е изключено да превали. Поне такива бяха прогнозите.
Обръщам се. Тя е с тесни дънки и прилепнал зелен потник. Маратонки и тъмни очила допълват облеклото. Сресани черни коси. 
     - Защо не ме оставиш, а?! - Твърдо заявявам. Заслужава подобно държане. 
     - Сега не е момент за спорове. И ти много добре го знаеш. 
     - Нямаш представа колко си права. 
Сещам се за онзи кошмар, който не искам да се повтаря. Снаха ми отгоре, умело си играе играта. Не, не искам подобен спомен да замъглява съзнанието ми. 
Приближава, хваща ме за ръката.
     - Мислиш да отидеш в полицията, нали? Признай си де.
Хаха... признавам си. Има време за това. А ти само чакай да разбереш новината за Дона. 
Майка се появи от входа на болницата?! Значи е дошла. Предполагам докато съм бил в кабинета на доктора. Приближава с подпухнали от плач очи. Вижда, че Катя ме държи, но сякаш не и прави впечатление. Боли я от загубата. 
     - Кате, Стефан те вика.  
Да се радвам ли? Намесвам се. 
     - Майко, той не успя да ме познае. Има амнезия.  
В това време снаха ми отдръпна ръката си. Майка се вторачва в очите ми. 
     - Той е добре.  

СЛЕД ОКОЛО 30 МИНУТИ!!!

     Познат автомобил влезе в двора. Показалото се слънце заблестя срещу предното стъкло на сивото Волво. Небето е ясно синьо. Рязка смяна на времето. Природа е, кой знае след малко какво ни очаква?! 
     Адвокат Бачев паркира между два стари Опела. Отвори вратата, приближава се. 
В дясната ръка държи черно куфарче. Бялата риза му стой добре. Слави се като добър адвокат по граждански дела. Същото не може да се каже за наказателните. Истината е, че все още очаква първа победа в така наречените сложни обвинения. Щом като минималната граница е пет години лишаване от свобода, по- добре си намерете друг юрист. Зная го от личен опит. 
     Доверих му се да ме представлява по делото за реабилитация. Не очаквам да има проблеми. 
     Бях подал документи за работа по електронен път до няколко фирми, отговор все още няма. И едва ли ще получа такъв, когато видят, че съм осъждан. Но нищо не ми коства да опитвам. Питам се, защо ли идва? Високата му осанка, наболата брада и изпитото лице вече са до мен. 
     - Ивайло, разбрах какво се е случило. Моите съболезнования. 
Предлагам да седнем на пейката.  
     - Благодаря.
Куфарчето остави върху коленете си. 
     - Вече има обявена дата за делото. - Щрак, отвори го, извади някакъв лист. - След две седмици в Ямбол. 
Точно в момента това не ме вълнува. Никаква емоция от моя страна. Все пак новината е добра. 
     - Най- сетне нещо хубаво. - Разсеяно отвръщам.
Прикова поглед в лицето ми. 
     - Освен смъртта на баща ти, и друго те тревожи?!
Твърде добре ме познава, лесно е да направи подобно заключение. 
     - Така е! Но за това ще мисля по- късно. - Отговорих искрено. 
Извади химикалка от малкото джобче на ризата, жълтеникавото листче се озова в ръцете ми.
     - Трябва да се подпишеш. Официално да имам право да те представлявам. 
     - Да, разбира се. - Направих го.
Прибра пълномощното. Миг след това се изправи. 
     - Телефонът ти е изключен предполагам. Звънях ти, не успях да се свържа. После разбрах за нещастието. 
Батерията е паднала. Не съм го изключвал. 
След минута сивото Волво напусна територията на болницата. 

     Оставам сам, преследван от горчиво чувство. Онази нощ от която се срамувам изникна в съзнанието ми. 
     Тогава не разсъждавах трезво, и постъпих много лошо. Жената която обичах заби нож в гърба ми. Жената която ме караше да мечтая, просто се оказа всичко друго но не и вярна. В един момент изгубих реална представа за последствията. 
     След полунощ отидох до тях. Живее близо до дома ми. Спрях се пред високата ограда. Стоях така в продължение на минути, но гневът не си отиваше. Пристъпих в двора, после отворих незаключената входна врата. Знаех, че Тя е на третия последен етаж. Срещу мен голяма закачалка, с накачени дрехи. Извадих кибрита, и драснах клечката. После.... станало е страшно. За щастие всичко е минало без жертви. 
     Започна разследване. След около месец бях задържан. Съсед е видял млад мъж да влиза вътре, но не е могъл да види лицето му. Благодарение на добрата работа от разследващите, справедливо бях осъден. През времето, докато траеше разследването, аз продължавах да се виждам с Нея. Не давах повод, че зная за тайната връзка. Не давах повод да се съмнява в мен. Една сутрин всичко свърши.... арестуваха ме.  
     Докато работех в Пловдив, ми удържаха процент от спечеленото. Естествено, сумата от гражданския иск е огромна. Времето няма как да върна. Миналото не мога да променя. Мъчно ми е, че от един влюбен и добър млад мъж, се превърнах в престъпник. Но в затвора се научих на правила. Дадох си сметка за огромната грешка. Зарекох се, че един ден майка и татко ще се гордеят с мен. В момента това ми се вижда невъзможно. 
 

НЯКОЛКО ЧАСА ПО- КЪСНО!!!

     Непредвидените обстоятелства отлагат заминаването ми за Бургас. Прибрах се у дома. 
Изваждам лаптопа от пълния сак, включвам го. Премахвам добре изработения колаж. Обща снимка с мен и Рени вече заема дисплея. Правена е в Стара Загора, в едно от нощните заведения.
Телефонът ми светна. Бях го сложил да се зарежда. Ивелина е.
     - Кажи. - Не губя време в празни приказки.
     - Утре сутрин ще съм в Ямбол. Ще можеш ли да дойдеш? 
Още една изненада. 
     - Татко ще погребваме. Сложно е!
     - Разбирам те. Просто ми се ще да поговорим на четири очи. 
За какво е това настояване? 
     - Значи не е възможно сега да ми го кажеш? 
     - Онова което си видял преди три месеца, продължава. 
Моля? Какво продължава? Нещо не разбирам. 
     - Какво точно имаш предвид?
     - Катя и Станислав, мъжът който си видял тогава, все още се виждат. 
     - Момент, момент. 
Тук има грешка. Няма начин. Не е възможно. 
     - Но Станислав е мъртъв. - Казвам го така, сякаш е нещо напълно нормално.
Мълчание. Е, нека малко и тя поеме някоя и друга изненада. 
     - Значи се среща с призрак?! 
Нямам представа какво да кажа. Единственото което ми идва на ум е:
     - Ъъъ... предполагам, че сте се припознали. 
     - Не, Ивайло! Сега ще ти пратя снимки. Снощи Катя е била с него, в Елхово. 
Снощи? Аз бях с Ванката и приятелите му! Възможно ли е...? 
     - Извинявай, не разбирам?!  
     - Дона е скрила от теб намеренията си. Останала е в града. 
На това му се казва гръм от ясно небе. 
     - Ивелина! 
     - Кажи.
     - Как Дона е разбрала за срещата? 
     - Не ме познаваш. В дома му има подслушвателно устройство. Погрижила съм се за това. 
Браво! Излиза, че с приятелството между Ивелина и снаха ми е свършено. Причината не ми е известна.

     Отварям фейсбук профила си. Лично съобщение от Рени прави впечатление.
- ИВИ, ОПИТАХ ДА ТИ СЕ ОБАДЯ, НО НЕ УСПЯХ ДА СЕ СВЪРЖА... ЗА ТОВА ТУК ТИ ПИША... КАКВО СТАВА, КОГА ЩЕ ПРИСТИГНЕШ? 
Моята приятелка все още не знае за сполетялата ме мъка. Обаждала се е, но нали батерията беше паднала. Както и да е, така или иначе не сме се чували. Отговарям.
- ТАТКО ПОЧИНА... ПО- КЪСНО ЩЕ СЕ ЧУЕМ... ИЛИ ПЪК УТРЕ...!
     Слизам долу на втория етаж. Племенника ми е там. Баба и дядо се грижат за него, не че той не успява и сам да се справи. Но въпреки всичко, малък е още. Стаята в която приемат гости е малка, добре подредена.  
     - Виж, гледам Костенурките Нинджи. - Малкия едва ме видя, и веднага се похвали.
Определено тази анимация се превръща в любима за него. Когато бях на неговата възраст, че и малко по- голям, аз също обожавах костенурките.
     Дядо ми седи на малкото диванче. Вперил поглед в телевизорът отсреща. Изпадам в неловко положение. Те също мислят, че аз съм непоправим. Вярват на Катя, на нейна страна са. Това ми тежи. Сядам до него, въпреки наранената ми гордост. 
     - Ако искате да го взема горе? - Имам предвид племенника си.
     - Няма нужда, Ивайло!
Баба се появи от кухнята. Аромат на печено долавям. Не питам какво готви, не ме интересува. 
Малкия извърна глава, усмихна ми се. 
     - Тате кога ще си дойде? 
Неподготвен съм за подобен въпрос. Въпреки това отговарям.
     - Утре, може би! 
Племенника ми знае за катастрофата. Но нищо повече. Катя му е съобщила, че Стефан трябва да мине само някакъв преглед. Всичко било наред. 
Поне тук снаха ми е постъпила правилно. Поздравявам я.

     Прибрах се в стаята. Скоро не съм писал стихове, нито каквото и да е. Преглеждам работите си, за да се разсея. Бях решил чрез писане да разкажа за детството си. Време е за началото.