Цигара след цигара паля. Кой ги е измилил тия глупости? Кочина е. Една истинска голяма бъркотия пред мен и вътре в мен. Вдигам глава, за да прочета написаното. Няма смисъл. Няма отговори. Няма помощ, нито надежда. Дори не е нощ.

Хората се събудиха, излязоха, сега работят, после ще се целуват по булеварда. Кой ви дава това право? Трябва да ви забранят със закон. Вие знаете ли колко боли да гледаш двама влюбени на пейката в слънчевото време? Забравили за всичко – за трамваите, за телефоните, за дрехите. Не искат нищо и нищо не търсят. Не остаряват.

А ние - случайните, които минаваме оттам. Ние - случайните със случайните ни радости и случайни болки. Ние - с окървавените чувства и намразени делници. Ние, които не сме щастливи – къде да се скрием, за да не разваляме идилията ви?

Не, нямате право да ми показвате, че съществува любов. Нямате право да ми я развявате под носа. Нямате право да разбивате страхуващото се сърце. Нямате право да съществувате и да късате цветята. Нямате право да се разхождате, нямате право да сте толкова красиви.

Имам фотоапарат и с него снимам хората. Всъщност с него снимам живота, красивата страна на живота. Повярвайте ми, хиляди снимки имам вече.

Отново пауза.

Отметнах косите си, запалих цигара. Стига толкова цигари.

Не са ми виновни хората, нито цигарите, нито къдриците – единственото съвършено нещо в мен.

Никой не е виновен, дори и аз. Просто така се случи – случайност. Мразя тези случайности, които те качват на върха и те изоставят сама.

И пак пауза.

Мога да мисля само, когато пиша и затова го правя. Имам чувството, че там остреща на листа някой ме разбира. Използва същите думи като мен, поставя запетайки, изпълва с черни букви иначе така съвършения бял лист.

Ама, че паузи.

Къде е майка ми сега, къде е семейството ми, къде е сърцето ми, къде е щастливото ми бъдеще? Не е кръстопът това, а застой – тъмен, хлъзгав, неприятен. Дали да разочаровам себе си или да разочаровам хората, които вярват в мен. Винаги избирам първото и с това си набавям толкова материал за писане, че благославям онзи, измислил клавиатурата.

Продължавам. Малката пауза приключи и без да съм готова за следващия абзац пръстите ми сами, по навик, вече написаха нещо. Пръстите ми, пръстенът ми...

Къде е пръстенът, който трябваше да ми подариш?

Няма да сложа край на това – разказ ли, есе ли. Това е просто драскотина.