- Свободно ли е мястото? - мъжът беше около черидесетте. Блясъците от плешивината на голото му теме се отразяваха в почти виждащите го очи на жена, толкова отегчена, колкото и останалите посетители на долнопробната дупка “Бар”.
- Зависи дали ще ме черпиш едно.
- Текила?
- Два пъти водка на сметката на господина.
Той се подсмихна и зае мястото до нея, с гръб към бара.
- До дъно!
- Наздраве!
Спиртната течност изгори гърлата им, а чашите издрънчаха празни на плота.
- По още едно?
- Щом ти плащаш.
Отново до дъно.
- Какво прави красиво момиче като вас на подобно място?
- Правя си класация на най-големите идиоти, заговорили ме в бар. Засега водиш убедително.
- Хм, аз пък си мислех, че оплакваш жалката си съдба на самотница, надявайки се на безплатно питие.
- Хах! I like your style.
- Това опит да бъдеш забавна ли беше?
- И то успешен.
Той отново се подсмихна. Тя го погледна предизвикателно, за да покаже, че не е в настроение за баналните свалки в барове и техните банални завършеци, никога не е била, но нещо я прекъсна в ролята й.
- Ръцете горе! – изкрещяха трима мъже, нахлувайки изневиделица. Насочиха се към бара с пистолети в ръце. Държаха на прицел малкото деградирали посетители на бара “Бар”. Мъжът и жената се спогледаха опулено. Барманът изпусна една бутилка. Тя се счупи, разливайки се по плота. Суматоха. Единият от новодошлите откри огън напосоки.
- К’во прайш бе?! Нали ти казах да не стреляш! - изкрещя “Брадатият” (най-пеканият). Но вече беше късно...
До скоро зарибяващите се на бара, лежаха в локва от кръв с високо съдържание на етанол.
-Беги ги преджоби поне! - остро заповяда Брадатият на Младока.
Той неохотно се насочи към двамата, които неговият пистолет сам си избра. Нервно се наведе към мъжа и понечи да изпълни заповедта. Тогава забеляза нещо странно... Лявата ръка липсваше.

***
Тя се събуди. Тик так, тик так. Усещаше, че нещо и липсва. Тя последва инстинкта си. Раздвижи пръстите си. Беше скована, сякаш се събуждаше за първи път. Всичко и се струваше толкова ново. Усещаше света различно. Стана. Силната болка и загатна Загубата. Няколко колебливи движения и излезе от убежището. Навън беше студено и неприветливо. Кал полепваше по крайниците й при всяка стъпка. Не беше свикнала на подобно отношение. Почувства нуждата на нещо. Щит, който да я предпази от току-що нахлулия свят. Нужда от спасение или просто тихо място, където да намери спокойствие и онази част от себе си, която й липсваше. Препъна се в нещо, а след това стъпи на меко. Лъхна я топлота, която я притегли като магнит. Калта и студът изведнъж изчезнаха. Едно мъртво куче, деформирано при смъртта си, се оказа на пътя й. Беше като малко пристанище. Какво като всичко е тленно? Тя подмина трупа му, който й напомняше Липсата. Това я тревожеше и я караше да продължава да търси. Нещо я влачеше към уюта и приветливостта на Това помещение. Странно усещане, че е близо. И тя влезе в магазина “Дрехи втора употреба”. Съмнението я разклати за миг - наистина ли беше там? Камбанките на вратата прозвъняха, уведомявайки за появата й. Тя пристъпи и почувства старо усещане на мекота да се докосва до кожата й.
- Нещо конкретно ли търсите или просто разглеждате? - чу се женски глас, идващ някъде иззад тезгяха.
Тя не отговори. Просто беше попаднала случайно там.
Дребничка, пухкава дама се появи. Явно гласът беше неин, а тя беше продавачката.
- А... какво е това?
Една от най-хубавите ръкавици от камилска кожа беше просната на земята, а във вътрешността и лежеше трупът на ръка. Окървавена и посиняла. Вкочанясала се. Продавачката се развика и отскочи назад. А ръката си лежеше там. Но не беше сама. Изглеждаше спокойна, без обичайното нервно потръпване на шаващите и пръсти. Беше намерила покой в своята ръкавица и склони длан в меката и вътрешност.

***
“Ба’ен ли си? Ба’ен ли си? Тъп съм, тъп съм..”- чу се тананикане, придружено от свирукане на раздърпан клошар, минаващ наблизо.
- Този трябва да е пророк, щот съм голям идиот - бяха първите мисли на часовникаря.
Главата, макар и лишена от окосмяване, го цепеше яко. Почти не усещаше задните си части, заради студа или твърдостта на пейката – не бе сигурен. Затърси с притеснение лявата си ръка. Беше си там, слава Богу.
Ама че тъпо, някакъв си абстрактен кошмар! Трябваше да стане. Виждаше още един вече преебан ден, само дето тоя започваше на пейка, а нямаше много такива в дългия му часовникарски опит. Започна да забелязва, че минувачите спират погледите си върху него и това го дразнеше. Изведнъж се сети защо беше на тая пейка. Простото обяснение, че чака метрото за работа, му изглеждаше абсурдно. Понечи да види колко е часът, но уви, часовникът му го нямаше. Колко шибано. Явно го беше загубил или пък някой му го беше откраднал докато е спал. Точно на него, на часовникаря, му го нямаше часовника... Денят вървеше от зле към по-зле. В ушите му звучеше ред от отдавна забравена песен:
“Сменят се мрак и тъмнина...”
Свистенето на метрото прекъсна мислите му. Всъщност денят не беше пълен провал. Дойдоха доста клиенти, нямаше нито един изпуснат финален срок за днес. Към 14 ч. му остана време даже и да похапне. Спомни си, че беше загубил часовника си, но, обнадежден от обилния обяд (сочна пържола със салата), реши, че след работа ще го потърси. Имаше странно усещане, че се беше отбивал в магазина “Дрехи втора употреба” предния ден. Мдаа пробва един син пуловер и вероятно часовникът се беше изхлузил от ръката му тогава. Вярно, че почти нямаше шанс да го намери, но все пак... Ох, не му се търсеше точно сега. Не можеше ли просто да си почине малко. Кръвта му се беше преориентирала към стомаха и му се приспа.

***
Вървеше... А, труп на умряло куче. Подмина го, може би трябваше да повика някого да го измете, но не беше в настроение за това. Ето магазин “Дрехи втора употреба”, а вътре една ръка.
- Здрасти! Струваш ми се позната.

***
И тогава трепна, виждайки ръката на сервитьорката. Момичето прибираше парите за сметката. Дори не си направи труда да го погледне. А той се заозърта леко стреснат, но всичко си изглеждаше нормално... Обаче всъщност нещо се случваше с него. Тези последни няколко дни бяха много необикновени. Вярно, че ипотеката го тревожеше и самотата го изнервяше, но това не беше нещо ново и не обясняваше защо, по дяволите, сънуваше всички тези тъпотии. Полудяваше ли или беше страничен ефект от наливното вино? Наистина доста беше прекалил оная вечер...
По-добре да се връща на работа. Денят му пак прие ежедневния си облик. Беше 17.12 ч., когато затвори малкото си ателие. Почти се бе добрал до вкъщи, когато мисълта за изгубения часовник изникна отнякъде. А магазинът “Дрехи втора употреба” бе едва на две пресечки. Забърза крачка и стигна до там за 5 минути. Мина покрай труп на куче. Бодна го съмнението, че вече го е виждал някъде, но не можеше да си спомни къде.
В магазинчето беше доста топло. Камбанките прозвъняха приятелски, когато той влезе.
- Нещо конкретно ли търсите или просто разглеждате? - попита го дребна пухкава продавачка. Беше й омръзнало да повтаря един и същ припев непрекъснато.
- Ами... загубих си часовника вчера... и понеже минах и през магазинчето ви да пробвам един пуловер... Помните ли ме?
- А... - щракна тя с пръсти. - Един момент - каза загадъчно. - Този пуловер ли пробвахте?
Изпод тезгяха извади същият син пуловер, само че в него беше увит часовникът с вече олющена кожена каишка, кафяв цвят и едър, старомоден циферблат. Странно, каишката беше закопчана. Около отрязана ръка.
- А-а-а! - той изкрещя.

***
- Докторе, елате! Пациентът се събужда! - извикна дребна пухкава медицинска сестра. Докторът се приближи до мъж на видима възраст около 40, който беше в кома от близо месец. Нападнали го глутница кучета. Едно от тях даже откъснало ръката на нещастника. Докторите се борили за живота му дълго и неуморно и на три пъти го отписвали, но той се събуди. След няколко дни го изписаха. Преди да тръгне му върнаха всички негови притежания, с които беше влязъл в болницата. От дрехите му не беше останало много. Кучетата се бяха погрижили, за това пък старият олющен часовник със скучен циферблат си беше непокътнат.
Когато излезе се почувства странно. Времето беше ясно, а слънцето грееше непукистично.
- Ей, часовникаря!
- А, как си бе, приятелю?
- Всеки ден минавам покрай ателието ти и забелязах, че не си се мяркал от бая време. Закъсняваш с часовника, който ти дадох за поправка. Не беше ли поклонник на швейцарската точност?
- О, комши, съжалявам, но ме възпрепятстваха, пък и се поуспах. Виж, вземи моя часовник.
И Улро Радулев му го подаде. Приятелят му носеше торба с ябълки.
- Ще ми дадеш ли една ябълка? - струваше му се честна замяна.
- Стига бе, това е любимият ти часовник! - каза Ноне само от любезност, иначе го блазнеше мисълта за най-ценното притежание на часовникаря.
- Взимай, взимай... - На Улро Радулев не му пукаше вече. Щеше да продаде ателието си, парите да дари на приют за кучета. Дори на дрехите се дава втори шанс. С една ръка и без нищо сигурно в живота си, той мина покрай магазина “Дрехи втора употреба”.
- Утре ще ни карат нова стока - чу се отвътре дребната пухкава продавачка. Отхапа от ябълката и обърна табелката на “Затворено”.





----------------------------------------------------------------------------------------
Разказът е писан от мен и две мои приятелки, просто те нямат профили тук.