Тракането на влака ме унася. Усещам как клепачите ми натежават. Поглеждам навън през стъклото. Нощта вече е погълнала всичко, без притичващите покрай линията храсталаци. Някой похърква в купето. Време е и аз да поспя. Затварям очи.
Някъде изскърцва врата и се събуждам. Поглеждам телефона си. Спал съм едва половин час. Другите четирима човека в купето, като изключим старицата с книгата, дремят. Срещу мен до прозореца се е настанил нов човек, изобщо не съм усетил кога е станало това. Жена на около трийсет години. Приятни черти на лицето, леко чип нос, дълга права руса коса. Подпряла е главата си на страничната възглавничка и спи с леко отворена уста. Предните й зъби, равни и бели, се виждат. Ръцете й са отпуснати кротко в скута. Тъкмо се каня да затворя отново очи и виждам, че на седалката са подпрени патерици. Алуминиеви, тип канадки, със сиви пластмасови дръжки и гривни от същия материал отгоре.
Навеждам глава, за да видя по каква причина спящата дама се нуждае от помощни средства за п ...