Има думи, които просто не можем да изречем на глас. Не говоря за тайни или пожелания, нито за липса на изразни средства. Говоря за онези думи, за които се искат не само смелост добри харизматични качества, те изискват да се пребориш със себе си. Нямам предвид реплики от сорта на "Да, прав беше" или "Аз те харесвам", това е суровият вид. Истинската борба започва, когато ги развием, когато дори започнем да предвиждаме евентуален развой на събитията. В началото са били просто идея. Все тая дали ще ги кажем, или не. С течение на времето обаче идеята се разраства. Вече е оформена, вече е готова за изнасяне и все още не можем да се решим. Идва момент, в който думите напират, понякога парят, дори горят, блъскат проклетата бариера, наречена решителност. Но не можем да виним само решителността. Често пъти страхът е основната пречка. Страхът от различен развой от очаквания. Страхът от отказа. Страхът от това - да паднем в очите на другите. Понякога тези думи излизат под формата на песен, друг път като картина, а прекалено често на последък и под формата на разказ. Е, аз нито съм музикант, нито художник, пък и писането не е нещо, което ми се отдава, и за това аз ще опитам просто да ги опиша.

И така, както повеляват сатанинските обичаи, в точно полунощ, с бутилка в ръка, излизам на верандата и забивам поглед в небето. Хладна, влажна, тиха нощ. Прекрасна за размишления. Странно. Когато реша да седна и да размишлявам над въпроса, свързан с Отговорът 42, часове наред си стоя потънал в мечтателски унес. Тази вечер не бе така. Тази вечер сядам и какво е вдъхновението всъщност, какво е моето вдъхновение, обичам ли пай? И това се случва всеки път. Всеки път, откакто намерих своето, ако мога да се изразя така, вдъхновение. От моята непрофесионална и странна гледна точка едно вдъхновение е способно предизвиква зависимост. За хора с бедно въображение като мен липсата на вдъхновение води до "циклене" по цели следобеди, над идеи, които не стигат дори до хартия - тежкият период на липса на вдъхновение.

Съседският пес се сети да полае по група младежи, очевадно фиркани до козирката, залитащи по улицата, пеейки хитови песни от сорта на "дим да ме няма и call me maybe". След кратко съветване с барон Джони Червений успях да драсна следните няколко реда.

Често се случва да си говоря. Да си говоря пълните простотии, които за не знам си какъв  дявол се приемат на сериозно. Та аз съм най-отнесеният човек в компанията. Постоянно им казвам, че човек трябва да бъде оценяван по постъпките му, а не по думите. Да, и думите имат голямо значение, но според мен те не са най-важната част...

Тази и още много, до някъде истини, бяха надраскани същата вечер. Прави са хората като казват, че пияни устни изричат трезви мисли. В случая: ръка и доста грозно надраскани думи. По-късно същата нощ размишлявах над физиологичното и психическото влияние на някои индивиди върху други. Стигнах до там, че дори спорих със себе си на глас за вредата от това влияние. Дори стигнах до раздвоение на личността... В същия момент скова адкси студ. Зарязах и мислене, и писане, и спор със себе си и влезнах на топло. Всичко си остана точно така недописано, както преди време - недоизказано. Някой ден сигурно ще успея да събера сили да се преборя със себе си. Надали ще е навреме, но пък както има песни too late, така има и песни never too late...


 

Кръвта се смесваше с мастилото красиво стичайки се по искрящата хартия, и образуваше блестящи остриета от висулки по ръба. Снежинките леко кацаха в дълбоките му изстрадали очи, помръкнали в отчайващ песимизъм. Заскрежените му мигли се огъваха под собствената си тежест, галантно като крилата на пеперуда. А вкочанените му ръце продължаваха ад кървят неудържимо.

„Забавно... Отказваш се от живота, от всичко което притежаваш, от всички които обичаш. Решаваш да сложиш край на това безумие наречено живот. Но когато го усетиш как изтича. Как се изплъзва необратимо, как не можеш да го задържиш. Веднага се заражда желанието за живот. Казваш си, че още не е твърде късно, можеш да оправиш нещата. Истината е, че всички сме крайно зависими от наркотика наречен приятни моменти. И тогава осъзнаваш – твърде късно...“

Затвори очи и плавно се отпусна в снега...