Двама под небето

26.12.2015 г., 20:14 ч.

Проза » Повести и романи

695 0 0

18 мин за четене

Хладно беше навън и валеше дъжд. Сивите облаци се бяха сгъстили горе и не пропущаха слънчева светлина. Изглеждаше все едно, че се свечерява.Наталия се запъти към спирката, от където щеше да се качи на автобуса. Тя вървеше бавно, сякаш се наслаждаваше на дъжда и мрачното време. Не носеше чадър, а се бе задоволила само с качулка на главата си. Както гледаше в земята, внезапно се блъсна в някого. Извини се и вдигна глава. Пред нея стоеше младеж на нейната възраст, неочаквано хубав, с тъмна коса и сини очи, които се бяха вперили в нея въпросително. Носеше в ръката си чадър. Но тя само се подсмихна. Изведнъж се сети нещо и попита:

- Простете, но вие ли чакате Таня?

Младежът се учуди, вероятно не очакваше такъв въпрос и кимна с глава.

- Откъде знаете? - запита на свой ред той и я погледна.

- Приятелка ми е. Пък и все разправя за вас. - Наталия се усмихна насреща му. След това допълни - Днес щеше да се вижда с вас на това място и си казвам той ще да е...

Тя потрепери от студа.

- Аз тук си чакам автобуса... - промълви полугласно Наталия и погледна часовника - Ее, ще почакам десетина минути. - и въздъхна

Младежът ù подаде чадъра, който бе малък, за да опази сухи двама души. Тя благодари и се ухили.

- И си викам той ще да е, въпреки че има тук и много други, които освен чадър носят и цветя на приятелките си. А вие... нищо. Въобще не изглеждате като човек, който има приятелка. А като самотник... - процеди през зъби тя и запали цигара. Досега се бе опитвала, но в дъжда не се получаваше.

- И тогава откъде разбрахте, че съм точно аз...

- Просто тя все разправя колко бил хубав Радослав. И останалите момичета също... Радо той едиси какво, Радо едиси що. Да ви кажа честно - малко ми писва.

Та така де... Забелязах колко сте симпатичен и по това узнах, че сте нейният приятел. По нищо друго. То хубаво - красота, а ум? Умен ли сте? За това никой не говори. Вероятно не ги интересува. Повърхностни момичета, какво да кажа за тях... Впечатляват се единствено от... - тя се опомни, че познава Радослав от минута, а вече се бе разбърборила все едно е с някоя приятелка на кафе. Млъкна и запуши нервно. Чудеше се кога ще пристигне автобусът. Изведнъж се сети за нещо важно и побърза да съобщи на събеседника си - Но колко съм глупава! Забравих да ви кажа, че Таня няма да дойде.

- Защо? - ококори се Радослав и я погледна недоверчиво

- Понеже има някакъв неизвестен ангажимент. Не разбирам защо не ви се е обадила.

- Наистина? А аз чакам вече половин час и се чудя къде се бави! - възкликна той. Дъждът започна да спира и небето се изясни. Наталия прибра чадъра и го подаде на Радослав, но той ù обясни, че не му трябва вече.

Наталия отново започна да разказва разни глупави неща, но въпреки това младежът я слушаше изключително внимателно и вникваше в нейните думи, сякаш беше някакъв мъдрец. След малко отскочи и на темата за Таня, докато говореше за нея, гърлото ù пресъхна, а лицето ù придоби кисел вид, все едно че се сещаше за някой противен човек. Сякаш я ненавиждаше, а ужким я представяше като своя добра приятелка.

- Каза ми веднъж, че дори да видя приятеля ù някъде и да го позная - не бива да му се обаждам. Питам я - защо. Останалите момичета познават всичките ù приятели. Защото ти... - тъй ми отвръща, без да довърши. И какво аз? Защо точно аз, не допуска ли, че някоя друга може да ù отмъкне принца? Не! Толкова да съм привлекателна ли... - засмя се тя, но след това огорчена добави - Но знаете ли колко ме интересува? Никак! Не живея постоянно да се съобразявам с...

- Кой клас сте?

- Дванадесети, съученичка съм с Таня, не разбрахте ли вече?

- Съжалявам. Аз не очаквах, че Таня е толкова груба. Винаги е много мила и възпитана.

- Пред вас... Пред останалите момчета... Пред учителите! Дори пред мен! Но в същото време, докато е възпитана и мила, говори по един такъв подигравателен начин. А уж ми се пише приятелка. Усещам, че изпитва ненавист към мен. Но и аз започвам да се отвращавам от долните ù постъпки. Иначе аз не съм чувствителна, никак. Но да ме хваща яд, че се прави на Света вода ненапита, а пък иначе... - тя се зачерви от гняв и Радослав разбра това

- Предлагам ви да не се нервирате. Глупаво е, заради...

- Не се нервирам. Никак даже. Просто си мисля... И става ли да си говорим на "вие"? Някак чувствам, че разговарям с възрастен мъж. Понеже с връстниците ми съм свикнала иначе.

- Добре. Няма проблем.

- Но ти недей да ù го казваш това, което досега говорех.

- За какво ми е? Дори няма да спомена, че сме се срещнали.

И въпреки всичко, всъщност Таня не беше това, което я описа Наталия. Тя бе много сърдечно и чувствително момиче, което по никакъв повод не би обидило някого. Тя никога не ù говореше с подигравателен тон, но на Наталия незнайно защо така ù се струваше. Тя някак си в яда си малко преувеличи, понеже преди седмица се бяха скарали двете. Предният приятел на Таня, който всъщност ù бе пръв, случайно се бе срещнал с Наталия, без да знаят, че и двамата познават Таня. И излезли няколко пъти, но нищо не се бе случило. И въпреки това Таня разбра. Виновен бе Сашо и тя разбра това. Наталия не бе подозирала, че това е нейният приятел, но не го взела и насериозно. Поредният глупак, който я ухажваше. Никак по-различен от останалите заплеси.

Но Таня изпадна в тежка меланхолия. Обичала го... Или просто се залъгваше, че го обича. Нямаше значение. Важното е, че плака по цели нощи, докато не срещна Радослав и той сякаш премахна всички спомени за негодника, който я бе излъгал. И тя се влюби още по-силно от предния път. Но нещо я глождеше отвътре, че и този път ще го загуби заради някоя своя приятелка. И най вече - Наталия. Тя просто бе толкова красива и привлекателна, не можеше да се сравнява с нея никога, мъжете точеха лигите си по нея. И ù намекна една вечер, че дори да срещне приятеля ù, да не му се обажда. И Наталия избухна. Тя си спомни за предишния път историята със Сашо и помисли, че визира този случай. Стана ù неприятно, че заради това от сега нататък ще я подозира. И се скараха. Таня страдаше заради това, но усещаше, че е безсилна пред нейния чар и започна да изпитва ненавист, въпреки че не я осъзнаваше напълно. Понеже тя никога не би могла да бъде като нея. Цял подвиг бе, когато някое момче я харесаше, а този път бе намерила такъв, в който бяха влюбени много момичета. А и самата тя бе една от тях. Как можеше да допусне да го изпусне? Не! Никога повече! Бе се заклела, че никога пак няма да изпита онова отвратително чувство на предателство. Когато момичето разбереше, че е обичало някого, който се е преструвал че изпитва любов към нея. Това бе истински ужас за някои по-чувствителни момичета. Докато на Наталия никога не я интересуваше нещо подобно. Ако някой постъпеше така с нея - ядосваше се за момент, че е такава глупачка, че да не го разбере по-рано и после се радваше, че той все още ù звъни. Изпитваше удоволствие да върти мъжете на малкия си пръст. Никой не можеше да нарани нея. Та това бе просто невъзможно.

Но Таня смяташе, че това се дължи на факта, че Наталия никога досега не бе обичала някого. А кой знае - може би тя не умееше да обича когото и да било. Да е устроена по този начин, че да не изпитва по-силна любов, отколкото тази, която изпитва към себе си. Тя бе изключително хладна към приятелите си - никога не ги гледаше с онзи замечтан поглед, изпълнен с много любов и нежност. Един ден беше с този, другия с онзи. Щом ù беше скучно, обаждаше се на някого, за да излезнат. Той дори и да бе сега с друго момиче, отиваше при нея. Чудно как постигаше това, може би природата я бе надарила с този чар. Таня можеше само да сънува, че е на нейно място.

- Щом Таня няма да дойде... То тогава ела ти с мен, ако нямаш какво да правиш.

- Къде?

- Ще се разходим, дъждът и без това спря. Но нищо романтично няма разбира се в това, сега да не се похвалиш на Таня, че си ме "отмъкнала" от нея. - и той се засмя. Наталия също се усмихна, но бързо след това се намръщи.

- Глупости. Но добре. Нямам нищо против.

Те се разходиха за половин час, поговориха си и Наталия записа номера си на едно листче, за всеки случай.

- Звънни ми някога. - усмихна се тя и се отдалечи, махайки му за довиждане. А Радослав се чувстваше много особено. Това момиче бе толкова по-различна от приятелката му. Бе по-лъчезарна, разговорлива и забавна. Съвсем не приличаше на Таня, която бе прекалено скромна и сдържана. Освен това криеше от майка си всичко това. Тя не биваше да знае, защото не очаквала от нея още в гимназията да си намери приятел. Щяла да се притесни и кой знае - сигурно би забранила да се срещат повече. Защото сега най-важно бе учението. Дъщеря ù трябваше да кандидатства в Медицинския университет. Да завърши с отлична оценка гимназията, за да има повод за гордост. Никой в тяхната фамилия не бе се изложил с това да получава ниски оценки, да не завърши висше образование или пък да не постигне нещо в живота си.

И въпреки това беше наистина добро момиче. Не беше красавица, но бе интелигентно момиче, което никога не би извършило нещо безразсъдно. Родителите ù не се притесняваха относно това, защото бяха убедени, че е възпитана и сдържана.

Тя сега лежеше в леглото си и учеше по Биология. Не можа да отиде на срещата, понеже майка ù се бе усъмнила в нея. Таня ù каза, че ще ходи на кино с приятели, но тя скръцна със зъби и ù забрани. Трябвало да учи.

- Ти нещо се изтърва, а? Забрави, че трябва да учиш.

След което момичето се засрами и се затвори в стаята си. Не можа да се обади и на Радослав да го предупреди, понеже се страхуваше да не чуе по някакъв начин майка ù, но пък за това дълго се оплакваше на Наталия, въпреки че се бяха скарали скоро.

Минаха два часа. Затвори с облекчение учебника и въздъхна. Чувстваше се уморена. Не можеше да чете повече, думите ù се изплъзваха от главата ù и не успяваше да ги осмисли. В този момент чу майка си да вика от кухнята:

- Танче, скъпа, идвай да вечеряш!

Те вечеряха по принцип рано. В 16 часа масата вече беше сложена. Баща ù все още не се бе прибрал от работа, но двете започнаха да вечерят, понеже бяха гладни. През цялото време цареше мълчание, а по принцип винаги на масата се обсъждаха разни неща. Винаги трябваше да има тема на разговор.

- Да не би да ми се сърдиш? - попита майка ù и я погледна с пронизителните си очи

- Не, мамо... - промълви Таня, но всъщност се чувстваше сърдита, заради това, че ни веднъж не я беше пуснала да излезе навън, за да се разсее от непрекъснатото учение.

- Напротив... Ех, Танче, ако толкова искаш, утре ще отидем на кино. Кой филм искаше да гледаш?

- Но аз не заради филма... Исках да излезна с приятели, да се разсея, а ти... Учи, та учи! Омръзна ми! Не мога ли да глътна малко чист въздух?

Жената я изгледа неодобрително и процеди:

- Правя те човек...

- Но не мога по цял ден да уча, не разбираш ли?

- Е, тогава стани като Наталия. Голямата ти приятелка..

- Че какво ù е на нея пък?

- Какво ли? Ами като уличница се държи, и поведение, и всичко. А тези момчета, дето ги сменя като носни кърпи?

Таня се почувства неприятно. Усети някаква буца, която заседна на гърлото ù. Не искаше така да се говори за Наталия, понеже тя не бе такъв човек, какъвто я изкарваха родителите ù.

- Как не те е срам, бе майко? - проплака момичето - Да я наричаш по този... начин.

- Не го ли е заслужила?

- Не, тя е добра ученичка, възпитана и въобще не... - тя замълча

- Опровергай факта, че е леко момиче.

- Глупости, майко! Не е.

Жената се подсмихна и когато преглътна храната, каза студено:

- Не мислех, че дъщеря ми би могла да дружи с такова момиче... И искаш да ù подражаваш, нали? Повече да не излизаш с нея, че знаеш ли! Нищо чудно да ти намери някой и после...

- Какво? - потрепери Таня. Тя не можеше да повярва да дързостта на майка си. Как смееше да говори такива глупости.

- Ти знаеш какво...

Момичето се изчерви от яд и повиши тон:

- Да, ясно. Ти искаш да стоя вкъщи затворена като мишка, отчуждена от външния свят и постоянно да уча, да уча, да уча! - тя стана и се затвори в стаята си. Идеше ù да се разплаче, но вместо това грабна учебника и започна да чета, макар да не вникваше в съдържанието му.

След малко чу, че се прибира баща ù. Той отиде да вечеря, докато майка ù високо му обясняваше положението. Какво са си говорили, че дъщеря ù е започнала да става друг човек. Повишавала тон, възразявала, не учела.

- Онзи ден имаше четворка по физика! Спря да учи, сигурно по цял ден ходи с Наталия и тя я учи на това. А може да има и други като нея.

Мъжът обаче не каза нито една дума и жената викна:

- Ти въобще слушаш ли ме какво ти говоря? - и излезе от кухнята, разтреперана от нерви

Наталия пък се прибра при баща си, който обиден я очакваше. Тя го поздрави, но той не ù отвърна със същото. Седеше на кухненската маса, втренчен в стената. По принцип си бе такъв - хладен, но днес имаше нещо, което не бе наред. Момичето се оправи и седна до него на масата. Изяде бързо това, което бе в чинията и попита баща си да не би да се е случило нещо. Той поклати глава, но не каза нищо.

Момичето започна да му разказва как е минал денят ù, но равнодушието му я подразни. Ставаше нещо. Отново си бе наумил някоя глупост, за която да се скарат. А може би тя бе отговорна за поведението му. Но какво пак бе направила? Все за нещо беше виновна и това вече започна да ù писва. Няколко минути седяха безмълвни и неподвижни като статуи. Наталия бе вперила погледа си в прозореца, който бе пред нея, а баща ù разглеждаше картината, която изобразяваше коне, бягащи свободно по зелената поляна. Там искаше да е и той в момента. Безгрижен и независим. Да подскача с останалите животни по мократа трева. Защо ли се бе родил човек? Единствено проблеми имаше и нищо друго. Вече се чувстваше като осъден на живот, изпълнен с премеждия. Кога ли за последен път се бе усмихнал, но искрено? А вероятно сам си бе виновен. Ако бе по-позитивно настроен, нямаше да страда сега така. Той погледна дъщеря си, безкръвното му, бледо лице внезапно се оживи и студените му очи блеснаха, но не от щастие. Бузите му поруменяха и той промълви гневно:

- До гуша ми дойде!

Наталия се стресна и подскочи. Какво ли бе направила? За какво ù бе ядосан пък сега! Това просто не се търпеше.

- Какво е станало, татко?

- Какво ли! Днес получих обаждане от твоята леля... Чичо ти е починал...

- Наистина? - момичето не се почувства зле, даже си отдъхна, че не е ядосан на нея. Но всъщност защо се гневеше, след като брат му бе си отишъл... Би трябвало да тъгува, да плаче дори. Но не. Нищо такова не трепна в него, нито пък в нея. Та тя едва познаваше този свой чичо. Не бяха в много добри отношения с баща ù. И въпреки това му бе по-голям брат и новината някак си го разтресе. Но мъжът не можеше да почувства мъка, а по-скоро яд към това, че едва четиридесет и пет годишен си отиде този добър и сърдечен човек. Започна да се ядосва заради това, че така и не можаха да си поправят отношенията. Ако знаеше, че е болен от инфаркт и че няма да издържи още дълго, веднага би отишъл да се помири, но за жалост... Та дори не помнеше за какво се бяха скарали, наистина защо? Не можеше да отгатне, единствено знаеше, че от години все не се понасяха, без видима причина. Но кой бе виновен заради това? Може би и двамата.

Погребението бе на другия ден. Сподавения глас на жената на покойния, все още тънтеше в главата му. Вероятно докато му говореше, плачеше от скръб. Но той бе толкова шокиран от новината, че не можа да каже нищо. Затвори телефона и мисли половин час над чутото, трябваше му време, за да го преосмисли.

- От какво е починал? - прекъсна мислите му Наталия. Той я погледна и процеди през зъби:

- От инфаркт... И погребението е утре.

Последва дълго мълчание. Момичето първа се осмели да проговори в този напрегнат момент.

- Утре? Та точно утре се навършват пет години на мама! На нея ли да ходим или на чичо?

- Ще посетим и двамата.

- Е как? Тези, които ще ходят на помена на мама, ще идат и на чичовото погребение?

- Да. Забравих съвсем за това... Ще се събираме първо у леля ти и сетне у дома.

- Много ще стане за всички...

Баща ù въздъхна. Телефонът позвъня. Той стана и вдигна слушалката.

- Андрей, моите съболезнования за брат ти! - изчурулика тънкото гласче на съседката му от горния етаж. Тя бе такава клюкарка, че всичко винаги разбираше първа, незнайно по какъв начин и от къде - Прощавай, че звъня, но нали знаеш, че аз с моите патерици... Мъчно ще стигна до вашата врата.

- Благодаря ти! - Андрей побърза да тръсне слушалката, без да изслуша възрастната жена.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.