Вратата на импровизираното укритие се отвори и вътре влязоха двама мъже, облечени в черни кожени палта. Полковник Лапшин веднага усети, че тези типове са от НКВД и му призля. Винаги му ставаше зле, когато се налагаше да си има работа с НКВД. Сега очакваше поредната порция неприятности.

  След насилено любезната покана от страна на Лапшин, двамата се настаниха на масата и извадиха папки от чантите си.

  – С какво мога да бъда полезен? – попита полковникът, докато им сипваше чай.

  По-възрастният отвърна:

  – Имате заповед да атакувате един силно укрепен хълм на североизток то река Шпрее.

  – Да, точна е информацията ви.

  – Как смятате да подходите?

  – Артилерийска подготовка и след това щурм, други варианти няма – отвърна цупейки се Лапшин.

  – Повече подробности бихте ли ни дали?

  – Ами това е, какво повече да ви кажа.

  – В основата на хълма има езеро.

  – Да, от двете му страни ще нападаме.

  – Значи ще разделите силите си на две части?

  – Естествено – каза троснато полковникът, вече започваше силно да се дразни, че лаици му се бъркат в работата. Само, че тези лаици бяха от НКВД и можеха да му отровят живота. Трябваше да си трае, на всяка цена.

  – Другарю полковник, задачата ни е да направим експеримент. – Лапшин се напрегна, усети как косъмчетата по врата му настръхват.

  – Какъв експеримент?

  – Нашите учени химици са разработили специално хапче. То, казано с прости думи, прави войниците безстрашни.

  – Я стига…

  – Ние не си падаме по шегичките, както вярвам знаете. Войниците забравят за страха след като го пият.

  – Е и?

  – Експериментът се състои в следното: даваме хапчето на войниците от левия фланг, а на онези от десния нищо не даваме, дори водка. И при атаката ще видим какъв ще е резултатът.

  – Няма да позволя да си правите експерименти с моите войници!

  – Полковник Лапшин, не забравяйте, че имате семейство – вметна по-младият и скочи на крака. Лапшин сведе глава, не смееше да им се противопостави. Даде съгласието си.

***

  От един окоп на съседния хълм полковник Лапшин наблюдаваше развитието на битката с бинокъла си. Двамата мъже от НКВД бяха застанали от двете му страни, явно за да следят изкъсо какви заповеди дава.

  След края на артилерийската подготовка двата фланга се понесоха напред. Тези от левия, които бяха „заредени” с безстрашие, веднага се втурнаха напред, като залягаха по- рядко, и то само когато обстрелът бе тежък. Съответно понасяха повече жертви, но пък се придвижваха със завидна бързина. Войниците от десния фланг, макар и да изпълняваха заповедта, определено гледаха при всеки удобен случай да се снишат до земята. Изобщо не бързаха да атакуват. Безстрашните се приближиха до картечните гнезда и започнаха да мятат гранати. Немците се огъваха, стрелбата им бе станала откъслечна. После немците се принудиха да насочат всичките си сили съм безстрашните и бързо успяха да ги отблъснат. Левият фланг на практика рухна заради своето безразсъдство. В това време войниците от десния фланг, вече усетили, че отбраната пред тях е отслабена, добиха смелост и атакуваха дружно и светкавично. След петнайсет минути врагът се предаде.

  Двамата мъже от НКВД изглеждаха изненадани. Спогледаха се.

  – Май експериментът не бе успешен – каза младият и започна да бърше с носна кърпичка запотените си очила.

  Възрастният се позамисли, после, придавайки си важен вид отбеляза:

  – Ако ги нямаше смелчаците, онези другите никога нямаше да постигнат успех. Мисля, че това е правилната стратегия – едните се жертват, другите довършват работата. Ако всички са смели, всички ще загинат, ако всички са страхливи, врагът ще надделее.

  – Другарю Чудов, съжденията ви са гениални. Без да искаме уцелихме правилния подход. Трябва веднага да съобщим на другаря генерал, че хапчетата ще свършат чудесна работа. Може би обаче е хубаво да пробваме и атака само с безстрашни войници. Така всичко ще се изясни съвсем.

  – Да, да – закима възрастният.

  Сърцето на полковник Лапшин се бе свило. Вината, че е позволил с войниците му да се правят експерименти му тежеше като воденичен камък.

  Изневиделица се появи готвачът на една от ротите. Лицето му бе силно зачервено.

  – Разрешете да доложа, другарю полковник.

  – Слушам, Вовин.

  – Другарю полковник... всъщност какво ли се чудя! – Готвачът извади пистолет и откри огън от два метра по агентите от НКВД. За нула време ги направи на решето. Те се строполиха на дъното на окопа. На лицата им бе изписано учудване. Докато младият все още приритваше в предсмъртни гърчове, готвачът каза:

  – Съжалявам, другарю полковник! Много съжалявам!

  – Какво направи, Вовин? Ти луд ли си? – извика смаяният Лапшин.

  – Тези ни дадоха някакво лекарство. Заради него загина цялата рота. Всичките ми приятели… Така им се пада. Ако искате, разстреляйте ме за предателство, не ми пука!

  Лапшин избърса потното си чело. Погледна замислено готвача, който бе познавал като кротък, силно набожен човечец, отказвал категорично да носи оръжие, досега.

  – Слушай, Вовин, помогни ми да изтъркаляме труповете надолу по склона! Нищо не си виждал и чувал, ясно? Аз ще кажа, че са попаднали на засада.

  – Тъй вярно, другарю полковник.

  След като свършиха работата, полковникът каза:

  – А сега изчезвай, Вовин!

  – Слушам.

  Когато се прибра в укритието и посегна да си сипе водка, полковник Лапшин измърмори под носа си:

  – И все пак тази химия свърши полезна работа. – Устните му се извиха в крива усмивка. Изпи първите две чаши на екс.