Ситен, летен дъжд заваля над града. Изми прашните прозорци и керемидите на къщите станаха отново червени. По улицата тръгнаха малки рекички, а назъбените тротоари се покриха с локви. Всичко се умири, сякаш цялата Добруджанска махала чакаше този прохладен дъждец със затаен дъх.
Дядо Митьовата къща беше третата отляво, в посока към града. Малка схлупена къщурка, построена от кирпич, в нея имаше място за всичко и всички, дори за ластовичките под стряхата. Ала нямаше място за дядо Митя.
Дядо Димитър беше стар шоп. Даже така му викаха – Митко Шопа. Той беше дошъл като млад мъж по този край, да търси работа и храна за семейството си. Тук всички в Добруджанската махала бяха стари шопи. Все дошли от балкана да търсят щастието си по тези земи. Сега всички бяха измрели и оставили старите си къщи пусти, като призраци на махалата. Остана само Дядо Митко.
Той прекарваше дните и нощите, а понякога и месеци и години в една от стаите на къщата. Тази, която гледа към градината и цветята. Леглото му беш ...