Бурята бе вилняла цялата нощ. Това, което беше останало право в гората, все още бе окъпано от последвалия успокояващ дъжд. Реката шумеше буйно с придошли води и продължаваше да прокопава дефилето все по-надълбоко. Наблизо тази нощ бе паднало огромно дърво.

Чепатите изкоренени корени стърчаха на всички страни на височина повече от човешки бой. Нагоре стволът бе с издутини и дупки, в които доскоро се бяха крили катерици, а може би и други животни.

Стволът започна да се покрива с мъх. Наоколо играеха мечета и бодливи храсти започнаха да растат на огряната от слънце просека. Мечетата обираха дребните плодове с удоволствие. Нощем луната се спираше за малко в изкоренените корени.

Веднъж дървари намериха дървото. Започнаха да го секат от върха надолу. Кастреха клоните и пренасяха късите парчета. Отне им доста време, а колкото повече наближаваха чепатия дънер, толкова работата ставаше по-трудна. Накрая го изоставиха и тръгнаха да търсят ново дърво. Останалият дънер не можеше да помръдне.

Беше оставен на спокойствие. Селяните от близкото село знаеха за него, но единственото им отношение бе да нарекат мястото на негово име. „Абе нали знате? Там до изоставеното дърво”. Децата им се опитваха да се катерят по него, но веднага бяха смъквани, за да не паднат от високо или да не се одерат на заострените остатъци от клони и корени.

Избраха нов старейшина на селото. Той бе млад и решен да се докаже. Мостът над реката беше паднал и трябваше да се вземе решение кой и как ще построи новия. Една сутрин група селяни обкръжиха дървото. Те започнаха да секат корени и клони, и да изглаждат издатините по дънера. Отне им няколко дена. След това дойдоха воловете. Завързаха ги за него и с лостове се опитаха да го помръднат. След още няколко дена го бяха помръднали дотолкова, за да разберат, че до реката няма да стигне, колкото и близо да беше.

Храстите бяха изкоренени, мечетата прогонени, а мъха съборен на земята. Селяните вече не идваха по тези места, защото войната беше започнала и тези земи бяха кръстосвани от различни войски на различни владетели и наемници. Малка армия мина покрай селото и се спря до реката. Те свършиха това, което старейшината не можа. По новопостроения мост войската мина от другата страна на дълбокото ждрело на реката.

Балистикът хареса изоставения дънер. Докараха слоновете и с тяхна помощ го качиха на огромна каруца. Теглеха я десет вола. Вечерта ковачите сложиха от двата му края по един мощен метален пръстен. Забиха дебели лостове по него и го закачиха на вериги за подвижната платформа. Платформата се движеше на огромни колелета, но и те заскърцаха под тежестта. Балистикът беше доволен. Много добра стенобитна машина се бе получила.  

Пожарите хвърляха кървави отблясъци по потните тела на воините. Затворените в крепостта се съпротивляваха упорито и сякаш бяха приели смъртта. От стените летеше всичко, което можеше да нарани човек или животно. Успяха под прикритието на големите щитове да докарат стенобитната машина до огромната порта. Дънерът успя да срещне нещо също толкова голямо. Първият удар бе чут от всички, въпреки виковете и крясъците, и смрази кръвта на обсадените.

Дълги часове воините се сменяха на машината. Връщаше се само част от всяка смяна. Кръвта обливаше дънера, а от него хвърчаха трески. Удар и скърцане, удар и скърцане. Нападателите чакаха машината да си свърши работата, а обсадените трескаво се опитваха да съставят план за противодействие. Дойде и последният удар. Портата се разцепи. Заедно се нея се дънерът се раздели на две неравни половини. Решени на всичко воини нахлуха през процепа.

Едната, по-малката половина, я използваха да запалят огън. На него опекоха няколко вола за гощавката по случай победата. Другата половина я дотътриха зад готварницата и я оставиха във владение на готвача. Той излизаше всяка сутрин, оглеждаше дънера, избираше по-поресто дърво и насичаше подпалки за огъня.

*****

Готвачът въртя дънера и сече подпалки дванадесет години. От него беше останала само сърцевината. Тя имаше цвят на току-що избито масло и фин строеж. Дънерът вече бе успокоен и изсъхнал. Нямаше я вече вътрешната влага, която да го кара да се противи и измята.

Готвачът се сприятели с един дърводелец. Дърводелецът идваше всяка седмица на гости на готвача. Пиеха вино и се гощаваха с дробчета запържени в масло. Дърводелецът няколко пъти загледа дънера и накрая помоли готвача да му го даде. Дървото бе толкова добре изсъхнало, че от него можеше да се построи и кораб, който да плава сто години, без да получи теч. Дърводелецът натовари дънера в каруцата и се отправи към работилницата.

Изработваше поредната част и не можеше да й се нарадва. Обработеното дърво бе придобило красив перлен цвят и той реши да не го боядисва. Накрая сглоби всички части и душата му се сля с душата на дънера. Дърводелецът обичаше работата си. Харесваше му да вижда хората щастливи. Изпод ръцете му излезе нещо, което можеше да се предава през поколенията.

Бебето недоволстваше в ръцете на бавачката. Макар и нахранено, то не усещаше уханието на майка си. Бавачката се опита да го залюлее на ръце. Недоволството се усили. Провери пелените. Всичко беше наред. Бавачката понесе бебчето към другата стая, сложи го на новата люлка и нежно го залюля. Бебето се успокои, а дънерът се усмихна. В него имаше нов живот.