Един декемврийски ден

   В един декемврийски ден облаците бяха затулили синевата. Самотни слънчеви лъчи понякога пробиваха през тях, но не стопляха, а сякаш правеха студа още по-остър и щипещ. Тревите по полето, край канавките и по банкета на пътя изглеждаха като снежни вълни, отрупани с  кристалчетата от замръзналата по тях мъгла, разклащани от повеите на вятъра. Автомобилите оставяха едва различими дири по скрежасалата покривка на асфалта. Докъдето погледът стигаше, студът сякаш беше погълнал всичко живо. Никакво движение, никакви други звуци, освен рева на преминаващите по шосето коли.

   По средата на пътя, там където би трябвало да бъде осовата линия, беше застанала възрастна жена. В едната си ръка държеше връвчицата на малко кученце, порода пинчер. Беше застанала на колене, изкривена в гротескна поза и цялото ù същество изразяваше молба, отправена по посока на приближаващите се към нея автомобили.

   -  Моля... моля... моля... – повтаряше жената.

   Беше леко облечена. Обула чехли от изрязани обувки. Гологлава, с рошави, посивели коси, хлътнали, уморени очи, сбръчкана кожа и сухи, големи, изстрадали ръце, с изкривени от артрит пръсти, протегнати умолително напред.

   Автомобилите прелитаха край нея, рязко променяйки траекторията си върху платното, за да избегнат удара. Блестяха с новите си брони и емблеми: комфортни мерцедеси, мощни БМВ-та, семейни аудита и фолксвагени... дори няколко спортни модела автомобили прелетяха покрай жената, заобикаляйки я отдалеч. Скъпи и не толкова скъпи коли преминаваха, сякаш нищо необичайно не се случваше на пътя. Дори няколко стари и ръждясали автомобила преминаха, но нито един не спря. Едни бързаха, подгонили житейските си пътища, други не бяха в настроение за неприятности, трети се бояха за последствията от срещата с тази нещастна старица, четвърти бяха изненадани от необичайното обстоятелство на пътя, пети...

   Внезапно един огромен джип закова спирачки до жената. Електрическото стъкло падна бавно и отвътре се подаде главата на млад, дребен мъж с бонвивански вид, който извика грубо:

   -  Ей, дърто, какво си застанала на средата на пътя? Я изчезвай, че ще огънеш някоя броня! Знаеш ли колко струва една броня?... А? Не знаеш, изчезвай от тук като не знаеш! Какво?... Искаш да умреш? Някой да те сгази? Я се махай от пътя, да не сляза да те заритам, че ще видиш тогава какво искаш и какво не искаш!...

   -  Извинете, но аз само искам да умра. Няма ли кой да ми помогне да умра? – попита жената.

   -  Лудоооо, нали трябва да те лежи после?... – рече дребният бонвиван, вдигна електрическото стъкло и продължи по пътя си.

   По пътя прелетя линейка, забързана да помогне на поредния нуждаещ се гражданин. След нея с включени светлини се носеше полицейски автомобил, бързащ към поредното престъпление. Двете служебни превозни средства преминаха край застаналата на колене жена, застъпвайки банкета и от побелелите от скреж треви полетяха скрежасали капчици и се понесоха във въздуха.

   Когато автомобилите отминаха, по лицето на старицата потекоха сълзи. Те капеха върху скрежасалия асфалт и правеха черни точици в скрежта. Тя изхлипа и занарежда отново:

   -  Моля... моля... моля Ви!...

   В студения следобед малкото кученце, съпровождащо жената, трепереше, застанало до нея, очаквайки тя да го поведе нанякъде. То гледаше тревожно страданието на стопанката си, но не знаеше как да постъпи, затова пристъпваше нерешително от крак на крак около нея. Когато небето притъмня, то се изправи на задните си крака, стъпи върху гърдите ù и близна сълзите, стичащи се по лицето на страдащата жена. Когато тя срещна погледа му, то изскимтя жаловито. Стопанката му съжали малкото животинче. Тя бавно стана и го поведе. То имаше нужда от нея и нейните страдания бяха нищо в сравнение с нуждата на едно живо същество.

   Вечерта настъпи и замести един обикновен декемврийски ден в нашата Родина.

   2015