azura_luna (Петя Цанева) 1 април 2012 г., 11:41 ч.

Очите на Елиф 

1370 6 39

Горан  вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше  дали въпросният предмет, който го издуваше, не е изпаднал. Щом се увери, че е на мястото си, вдигна глава към   короните на дърветата. Утеши се, че никой  не го гледа от горе и  ритна едно камъче,  което се запречи   пред обувката му. То отхвръкна  и   се удари в  глезена на идваща  отсреща  забрадена жена. Тя се приведе, жилната от болка. Докато разтъркваше  удареното, дългата ù пола се разлюля. Показа се парче бяла кожа, в която се отрази слънцето. Бе дребна млада жена, сякаш врабче в  шепа.

 Горан не се извини, а разпери ръце. Ризата му се набръчка, та  ръкавите  заприличаха на оперението на пуяк. Изблъска от пътя приведената жена така, че тя   загуби равновесие и падна. Изпитваше ненавист към друговерците. Презираше молитвите им и боговете им. Наричаше ги разколници, а сам в нищо не вярваше.

Бузите на жената се покриха с пепел. В очите на Елиф потъмня кехлибарът. По него се стече  тъга.  Горан изпита доволство, че е повалил един от враговете си.  Сякаш перушинките на врабчето,  постлаха килим под краката му. Усети се силен, все едно светът  му се бе поклонил. На няколко  пъти Горан се обърна да види жертвата си, унизена.

Изправилата се жена отупваше праха от дрехата си. Погледите им се срещнаха. Разтопеният кехлибар в очите на туркинчето искреше. Като птиче изцвърчаха мислите ù: И когато  допреш до мен...

Нещо удари Горан  в гърба, клетвено. Потрепери, но успя да се овладее и засвирука.

Около кръчмата  се навърташе  позастарял мъж с  лукав поглед и нечовешки голяма глава. Сякаш всички хищници бяха затворени  в  оребренията на черепа му. Горан побутна предмета в джоба си. И го извади. Слънцето се разля по стъклените сфери. Светлината идваше от старата молитвена  броеница на баща му, пренасяна от поколение на поколение. Не бе имотен старецът, та му завеща вечностите на зърната и  набожността си. Но Горан  се бесеше в мрачината на  невярата си. И когато през града мина лукавият събирач на стари вещи, същи дявол,  Горан реши да я  замени за шише ракия, което щеше да му донесе повече наслада, отколкото кланянето пред писаната икона.

Събирачът на броеници протегна ръка така, че  един лъч се процеди през стъклото. Само глупак  би заменил почти  вековна вещ за миг забрава. Пискюлът ù се развя. Заклати се  кръстчето, с което окончаваха зърната. Събирачът  притвори очи в притома, сякаш бе преброил дните на Горан.

-Колко даваш? – попита с нетърпение Горан.

-Зависи от това колко мислиш, че струва! – каза събирачът и  се ухили лукаво.

- Не ми трябва  много. Дай там, да се разплатя с кръчмаря...

- Е, щом така мериш времето... Вземи! –  каза събирачът  и тикна в ръката  му някаква дребна монета.

Ех, ако хората знаеха цената на стойностите, не биха прекупвали живота си на дребно.

Когато събирачът се отдалечи с ценната вещ, Горан  се намъкна в кръчмата. Поиска от мъжа зад тезгяха  бутилка ракия. Бе щастлив, докато  наблюдаваше  търкулващото се  слънце зад омазненото перде. И свали бога, влезе в  едно от алкохолните мехурчета, та се възкачи  сред облаците. Когато  нощта разстла  косите си по земята, а кръчмарят упорито затърка тезгяха, омазнен от  чорбите и   наплют  от мухите, на Горан му се напомни, че трябва да си  върви. Заклати се  като махало на стар часовник по пътя за вкъщи. Едра  дъждовна капка тупна  върху челото му. Претърколи се и  се стече по бузата му, сякаш сълза. Пияният  опита да засили ход, преди да го стигне дъждът. Но ефектът, ако някой го гледаше отстрани, беше  все едно подскачаше на едно място. Размътената му мисъл го поведе през дървеното мостче над  реката, в турската махала. Стори му се, че това  е  най-прекият път, преди дъжда. Но две ангелчета изляха ведрото, дето се бяха къпали надвечер.  Небето увисна. Заваля.  Едва стъпил върху гърба на моста,  дъските изсъскаха овлажнели. Пияният се  подхлъзна и за  да не падне,  се улови  в прогнилите перила, които напомняха на мачти без платна. Летните бури прииждат изведнъж, удавят  изпръхналата от сушата  земя. Реката изправи  снага. Задърпа  гредите. Мостът се олюля. Заприлича на нервен кон, готов да хвърли ездача на земята. Горан  се прекатури през перилата.  Водата  дръпна ръкава му. Замята го като топче. Мъжът усети   тъпа болка в краката. Мускулите на крайниците му се бяха вдървили. Протягаше ръце към  трънливите пръсти на храстите. Ех, да можеше да се улови или да  имаше кой да се помоли за него, може би щеше да оцелее. Реката метна тялото му ядно. Осъди го  за делата му през деня. После го изплю върху каменистия бряг, дето в далечината мижаха очите на окъснелите къщи. Горан усети главата си тежка. Червената  топлина на кръвта   зарисува по камъните. Бе ударил главата си. Загледа се в звездите, които се свиваха и разтягаха, нанизаха се като на връвчица. Заброи ги, сякаш по броеничен наниз. Някаква нощна птица окълва вървите, та зърната се посипаха върху му. Затвори очи. Усети  как тупваха  по челото му. Болеше го. А мястото, заразено от вярата на друговерците, го упои. Унесе се.

Близката къща се ококори. Дървената ù портичка  изскърца. Дребна сянка мина покрай кошарите. Овцете  потропваха нервно с крака. След познато подсвиркване животните се  намъкнаха на сушина. Вятърът подхвана  краищата на кърпата, която леко покриваше главата на сянката. Издърпа я и размята между клоните на   крушите. Момичето се препъна в калта, докато  тичаше  да я догони. Дъждът проникваше  между костите ù. Немирникът  пусна  кърпата върху каменния бряг. Тя се уви  около очите на  Горан. Момичето коленичи запъхтяно. Искаше ù се да крещи. Пазеха я  от смъртта. Не знаеше как изглеждат покойниците. И я задуши  безсилие. Но мишците ù придобиха нечовешка сила. Задърпа тялото към   почти задрямалата къща. Стените на стаята ù  просвирваха. В съседното помещение издуваше дробове болнавата  жена. Тя  бе намерила момичето под едно  дребно и тънко крушово дръвче. Рече ù Елиф, което на езика ù значеше „дребничката”.  Захвърлената израсна  с поученията на старата за живота и бога, със строгостта на  коравата ù ръка, която  при дребно провинение  се стоварваше върху раменцата ù. В очите  ù гнездеше тъга, а  колко красив е кехлибарът  на слънце, топъл и мек, с жълто-кафяв оттенък на тона си. И се оживява, ако човек го погали...

Елиф  успя да просне тялото върху  дюшека, на който спеше. Светлината от газеничето, което осветяваше  простата ù стая,  мина по лицето на  удавника. Стана ù страшно. Разпозна мъжа, който я избута  в пепелта през деня. Усети глуха омраза в себе си.

-И все пак допря до мен... – рече в себе си девойчето.

Измъкна от сандъка си чиста кърпа и  я зави около кървящата  глава на Горан. Клюмнала, като на обесен, падна върху гърдите ù. Сърцето ù блъсна силно. Уплаши се, че старата ще се събуди и ще я накаже,  че е довлякла мъж в стаята си, пък и друговерец.

През деня Елиф  пусна резето на стаичка. Отиде да нагледа  кошарите, да нахрани старата. Докато събираше прането от просторите,  погледна във висинето и тихо зашепна нещо на своя си език. Думите ù напомняха молитва, нанизани  по вървите от страх и тревожност. В джоба на вехтата ù рокля потракваха зърната  на друга, подарена ù от ходжата броеница за първата ù годинка. На нея четеше за оздравяването на непознатия. Но само изреченото тайно и в сърцето стига до ушите на  Бога. Чуеше  ли човек молитвата ù, идваха  лоши сили, та задърпваха смъртника... А вярата иска търпение.

Докато денем се молеше, нощем Елиф будуваше. Мигваше  за секунда и пак скачаше да  попипа   раната, да смени полепналата с кръв кърпа, да провери дали болникът диша.

На четиридесетия ден гърдите на Горан  изсвистяха.  А оня отгоре пази пияните и лудите... Съвзе се. В  просъница видя очи ù. Удави се в жълто-кафявата им тревожност. Елиф се стресна и скочи. Горан протегна ръка към китката ù, сякаш да се улови  в  храстите покрай брега. Момичето задърпа ръката си. Удавникът я стискаше. Опита да се откопчи, но това ù причини болка и тихо изстена.  Кичур коса се измъкна изпод забрадката ù. Падна върху челото ù,  мек и къдрав.  Горан  я разпозна, прииска му се да плюе в лицето ù. Мразеше я, без да знаеше името ù и саможертвата ù.

- Махни се! Кучка-разколница... – успя да изкряска с дрезгав глас мъжът, докато извиваше ръката на момичето.

Елиф успя да избяга от стаята, дребничка  и  изгърбена от  денонощно бдение и обида. Заплиска  дъжд в очите ù. Кехлибарът, мътен,  с примеси на тъмночервено, почти кърваво,  затупа по камъните по брега, отскачаше настрани и се посяваше  в сухата земя. Нагази в реката до кръста. Тъмната вода  почервеня от нарязаните от камъните ходила.  Елиф разпери ръце така, сякаш танцуваше. Завъртя се във водата, дребничка  и лека. Реката удави плача ù, отми прахоляка от цялото и същество. Не чакаше благодарност, а  само разбиране. То не иска вяра... Но и човешката ласка  избожда различните... В себе си знаеше, че ще я гонят, защото е онази другата, ничията. Прехапа устни и заплува към дълбокото. Отдаде се на реката. Водата я  загърна. Крехкото ù телце се замята по повърхността. А очите ù гледаха към брега с прошка. Сякаш казваха: Живей, друговерецо!

И един да иска да ти помогне, може би вече си спасен...

Вятърът развяваше косите  на Горан. Намери в джоба на панталона си кехлибарна броеница и заплака. Отрезви се. Сякаш  по разкъсана връв падаха сълзите му - стъклени зърна.  А времето свършва, ако  заглушиш сетивата си  за човешкия вик за обич и разбиране...  

 

© Петя Цанева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • voda (Елица Ангелова) Радвам се, че след шест години от публикуването му попаднах на този разказ.
    Впечатли ме с образния си и емоционално наситен стил.
    Силни внушения за Вярата и нейното въздействие върху човешката душевност.
    Поздравления!
  • Plevel (Силвия Илиева) Прочетох с притаен дъх, много ми хареса!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Понякога и вярата в доброто се пречупва в стената на безверието и омразата...
  • Anita765 (Ани Монева) Винаги съм се възхищавала на детайлите, с които подсилваш въздействието на сюжетната линия в разказите си. Те са живи и образни, такива, каквито са и героите ти.
  • Eia (Росица Танчева) Коментирала съм този твой разказ още през април 2012 година, скоро след публикуването му, като оттогава съм го препрочитала няколко пъти... Много се радвам, че скоро е получил отличие на Националния литературен конкурс за драматичен женски образ "Албена"! Поздравления, Петя!
  • azura_luna (Петя Цанева) Разказът получи отличие от Националния литературен конкурс за драматичен женски образ "Албена", проведен на 07.11. 2015 г.
  • zemfim (Елена Величкова) Хм, една тръпка премина през мен и кожата ми настръхна от финалното изречение...Разказвачи много, но отдавна не бяха успявали да ме пренесат в атмосферата, така че да усетя всеки миг, мисъл и емоция като част от сюжета. Браво, това е дарба която разтърсва читателя!
  • azura_luna (Петя Цанева) Благодаря!
  • aborigen (Борко Бърборко) Увлекателно и на ниво! Поздрав, разказвачке!
  • azura_luna (Петя Цанева) И моята асоциация беше подобна...
  • Довереница (Дочка Василева) "Ех, ако хората знаеха цената на стойностите, не биха прекупвали живота си на дребно"

    "Не чакаше благодарност, а само разбиране. То не иска вяра.."

    Думите ти пробождат красиво и изводите след тях са като ехо...
    Сетих се ,че и аз съм виждала тази обява "Купувам броеници" и асоциирах с "Купувам души" ... Аплодисменти Петя!
  • elenasim1 (Ел Ка) !...
  • azura_luna (Петя Цанева) Благодаря!
  • azura_luna (Петя Цанева) Благодаря,Вилдан!
  • feia (Вилдан Сефер) Както винаги силен и въздействащ разказ! Поздравления, Петя!
  • azura_luna (Петя Цанева) Благодаря,момичета!
    Внушенията са такива каквито ги виждам с очите си, докато стоя до героите си! Не отричам грешки, но пиша както умея, каквото съм попрочела, каквото ми се иска да виждам в реалността!
  • Ена (Елена Гоцева) "А времето свършва, ако заглушиш сетивата си за човешкия вик за обич и разбиране... "

    !!!

    Много силен разказ!!!
    Аполодисменти!
  • Eia (Росица Танчева) Поздравления и за този силно въздействащ разказ, Петя! Прозата ти ме впечатлява.
    "А времето свършва, ако заглушиш сетивата си за човешкия вик за обич и разбиране..." Браво!
  • pastirkanaswetulki (Мария Панайотова) Аплодирам те възторжено!!! Днес съм изключително щастлива, Петя, защото открих таланта ти! Изобщо не съм съгласна с коментара на Ина!
    Всяка дума, всеки детайл обогатяват изказа, придават му цвят и пулс, правят разказа пълнокръвен и въздействащ! Ти си много даровито момиче и съм сигурна, че имаш издавани книги, които бих прочела с удоволствие. Но дотогава ще се задоволя с поместените в сайта разкази, през които ще мина с нетърпение, постоянство и вярност към неоспоримия ти талант!Браво, миличка!!!
  • azura_luna (Петя Цанева) Радвам се, че простичко ми слово, стигна до толкова много от вас!
  • paolinamp (Паолина Пашова) Невероятен разказ!
  • azura_luna (Петя Цанева) Героите ми се намират на ръба на битието, разпъвани от вяра и неверие, от страх и безстрашливост,от обич и омраза...Намират себе си, извървявайки по различни пътища съдбите си...до отречена близост!
  • Tifaret (Олга) Поздравления за хубавия разказ!
  • azura_luna (Петя Цанева) Усмихвам се, след идването ви!
  • rozza (Радка Миндова) Браво, талантливо момиче!
  • azura_luna (Петя Цанева) Понякога, нещата за които пиша се запечатват в мен като знаци...
    Колкото и странно да звучи идеята за разказа или поне за образа на събирача дойде от една обява, разлепена из града.На нея пишеше: "Купувам броеници." Всичко е измислено и моля да ме извините, ако има някои слаби страни.С присъствието си тук ми давате силите да пътувам, стоейки и на едно място...
  • sani-ti (Таня Иванова) Много хубав разказ! Поздрав, Петя!
  • zelenvik (Виктор Добрин Димитров) !
  • Ondra (Рада Петрова) Петя, разказът е много хубав! Поздравявам те и аз!
  • azura_luna (Петя Цанева) Приятели,от сърце благодаря за топлите ви думи!
  • valia1771 (Ивон) С поздравления, Петя!
  • Enena (Елена Нинова) Прочетох с голям интерес.Няма спор че таланта го има
  • zelena (Силвия Райчева) Крайъгълен камък на вързване и развързване на възли...
    Нанизаните ти думи, мила Петя, не са просто талантливи, автентични разкази - изживяване са!
    Преди са били слепи за мъдростта ти, сега дарбата ти е пренесена в думите...
    Благословена да си!
  • ДВАТА_ВЪЛКА (АГОП КАСПАРЯН) оживяват думите при тебе, Петя...
    дали в предишния живот не си била художник???

    поздравления!
  • YAVOR_A_STEFANOV (Явор Стефанов) Единствените думи, които мога да изрека след това завладяващо произведение са: "Ще има ли продължение?".
    Страхотна си!
  • ellyst (Ели) Много си добра.
  • beti (Бехрин) Има една поговорка, която гласи: "Всичко започва и свършва с Елиф!"
    ...
    Много силен разказ!
    Аполодисменти!
  • radost92love Много силен разказ!
  • Eko70 (Веселин Динчев) Aх Петя, новият ти разказ...направо ме хвана за гърлото! Отново в целта...със сърце и душа! Поздравления!!!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.