11.09.2008 г., 12:10 ч.

Един дъх (част 1) 

  Проза » Разкази
869 0 4
6 мин за четене
Слънце.
Слънце, тишина, жега.
Топлината изсмукваше дъха от гърдите на човек преди да е поел и глътка от него. Вятър нямаше - дори и най-слабият полъх би бил благодат.

На върха на обраслия с трева хълм се издигаше самотна дървена сграда, боядисана в тъмнокафяво. Някога там се беше помещавало начално училище само с една стая, огласяна от чуруликането на децата, строгият глас на възрастната учителка - госпожа Смит, и дюдюкането на чистачката, старата госпожа Макелрой.
Сега обаче тези гласове принадлежаха на призраци. Изминали бяха почти пет години откакто местната управа реши да затвори училището (по онова време госпожа Макелрой вече беше пенсионерка и киснеше по цял ден в клуба "Златна възраст" на 42-а и "Догъл"), като за основна причина за това решение беше посочен прогресивно намаляващият общински бюджет. Дори и някой (например г-жа Смит) да имаше по-различно мнение, си го пазеше за себе си.
И така, малката самотна постройка стоеше безмълвна сред сенките на големите дървета; зиме заспиваше леден сън, през пролетта и лятото отново се пробуждаше (ако мъртвешкото вцепенение, в което застиваше, можеше да се нарече "пробуждане"). Боята по тясната входна врата се отлюспваше на големи парчета, околните дъски бяха напукани, а бравата се държеше сякаш на магия.
Вътре винаги бе хладно - а през зимата дори мразовито, макар в тази част на Калифорния да не падаше сняг. Прозорците - два здрави и три счупени, бяха покрити с дебел слой прах, мръсотия и мъртви насекоми, полюшващи се на почти невидими паяжини. По боядисаните в тъмнозелено рамки висяха изоставени, сгърчени кожи на паяци.
Повечето чинове, колкото и да е странно, стояха непокътнати, в два реда - до прозореца отляво и близо до редицата шкафчета отдясно. Отляво чиновете бяха пет, отдясно - само два - другите бяха качени един върху друг и подпрени от външната страна на постройката. Върху няколко чина едва-едва личаха груби, издълбани с ножчета драсканици - любовни послания, огромни провиснали пениси, грубо надраскани вагини. Под чиновете имаше хартийки, боклучета и сухи есенни листа, озовали се тук по незнаен начин. Паяжини помръдваха, подети от невидим полъх - собствениците им се криеха в тъмните ъгли и дебнеха случайна жертва.
Тихо и неподвижно.
Мъртвешки спокойно.

Шкафчетата до стената бяха дървени, проядени от бръмбари. Тлъсти ларви шаваха в издълбаните от самите тях проходи в дървото. Повечето шкафчета нямаха вратички - в полумрака при залез слънце, сред счупени буркани и шишета (съдържали неизвестно какво), проблясваха кръговидни паяжини, в които блещукаха сгърчените, отдавна изсъхнали тела на мъртви насекоми. Върху шкафчетата имаше няколко саксии и твърда, едва ли не вкаменена, пръст. Растенията, някога внасяли свежест в самотното помещение, сега ги нямаше.
Вечер в малката постройка се чуваха странни шумове - мишки и плъхове притичваха по прашния под. Една нощ през счупен прозорец влетя ранен бухал - сега костите му лежаха в далечния ъгъл на помещението.

***
През нощта, когато Раян Тейлър се принуди да потърси убежище в изоставеното училище, се изви бурен вятър, който люлееше клоните на дърветата в близката гора.
Силен вятър. Мрачен вятър. Воят му се носеше из голите хълмове, промъкваше се между стръкчетата трева и отново се надигаше в черната нощ.
Раян блъсна вратата на училището с рамо и влетя вътре. На вратата само това й трябваше - изскърца жално и насмалко да падне, ала последните два пирона на единствената й панта удържаха и този път. Този който рухна, беше самият Раян. При удара в твърдия под дъхът му излезе от дробовете с глух стон. Опита се да се изправи, ала беше твърде изтощен. С изтичащата от раната на лявото му рамо кръв бавно го напускаха и силите му. Отново се отпусна на пода, опитваше се да се посъвземе.
Когато усети, че ще може да се придвижи нанякъде, той пое дълбоко дъх и допълзя до лявата стена. Изтласка се с крака и успя да застане в седнало положение, опирайки гръб в дъските. Започна да вдишва и издишва бавно, докато усети, че се чувства по-добре. Не много, но поне засега това беше достатъчно.
С невероятно усилие на волята си Раян погледна към парчето плат, с което криво-ляво беше превързал раната, и моментално отвърна поглед. Парцалът беше потъмнял от кръв. След малко се престраши и докосна леко мястото. Болката, която го прониза, го накара да стисне зъби, за да не изкрещи. Беше сигурен, че куршумът е останал вътре - не, беше убеден в това. Струваше му се че го усеща как при всяко движение стърже в костта, но това може би беше само илюзия.
Проклетите ченгета се бяха оказали прекалено бързи. Бяха отцепили района около междущатска магистрала 63, по някакъв чудодеен начин предвиждайки точно откъде щеше да се опита да се измъкне Раян. Е, той така или иначе се измъкна и всичко щеше да е тип-топ, ако шибаният дебелак, който се беше оказал най-близо до младежа (на Раян му заприлича на шопар в полицейска униформа) не бе показал завидни рефлекси с пистолета. Пък и беше точен, мамка му! А Раян (въпреки че имаше оръжие) така и не успя да отвърне на огъня. По-точно не посмя. Ако се беше обърнал и бе започнал да стреля, може би щеше да успее да убие двама или трима, може би дори всичките осем. Ала можеше и да не убие никой и да се превърне в швейцарско смрадливо сирене.
Както и да е, беше успял да се измъкне някак, пресече реката, после цял ден се лута из горите. Беше убеден, че е заблудил ченгетата. По дяволите, та дори самият той не знаеше къде е. Надяваше се, че е спечелил солидна преднина.
С тези мисли на ум, Раян така и не усети как умората надделява и скоро се унесе в сън така, както беше подпрял гръб в стената, а от счупения прозорец над него продължаваше да духа смразяващ вятър.

Събуди го шум - някакъв шум. Той стреснато подскочи и дясната му ръка машинално посегна към пистолета (абсолютно ненужен рефлекс - беше забравил пистолета някъде под голямото дърво, където превърза раната си).
Очите му започнаха да шарят насам-натам из помещението. Миши лайна, прах, чинове - всички огрени от ярката лунна светлина, нахлуваща през прозорците. Нищо... А после погледът му се закова в пространството между рамката на вратата. За момент обърканото му, изтощено съзнание се запита дали не бълнува, дали всичко не е просто лош сън - и в този момент онова, което бе застанало на входа, се размърда и пристъпи навътре.
Макар и роден в Ню Мексико, Раян беше прекарал по-голямата част от живота си в Канада и Мейн, затова дори и в това състояние позна съществото. Въпросът беше: как, по дяволите се е озовало тук?
Беше вълк. Огромен, направо гигантски вълк - планина от мускули с дълга муцуна, приютила страховити зъби. На лунната светлина козината му изглеждаше сребриста и, заедно с кехлибарения блясък на очите му, придаваше зловещ, едва ли не свръхестествен вид на животното.
То направи още една крачка напред и в този момент Раян (който междувременно бе успял да се посъвземе - поне временно, и бе напълно забравил за болката в рамото) разбра, че нещо не е наред. Вълкът се движеше твърде предпазливо, твърде внимателно - като че предварително обмисляше всяка своя стъпка. И скоро Раян разбра защо.
Огромно черно петно на хълбока на животното внезапно се разкри пред очите му. Козината там изглеждаше влажна и сплъстена и не беше нужно Раян да е някакъв гений, за да разбере, че черното петно е кръв. Вълкът беше ранен. При това сериозно.
При всяко помръдване безшумно се озъбваше и отмяташе глава в посока на раната, сякаш там имаше нещо, което би могъл да захапе. После животното спря и погледът му се втренчи в очите на Раян.
На призрачната лунна светлина, която превръщаше нощта в ден, Раян видя как горната част на муцуната му се повдига назад, разкривайки огромни, остри зъби. Някъде дълбоко от гърлото му се разнесе глухо ръмжене, което ставаше все по-силно - като двигател на приближаваща по пътя кола.
И вълкът предпазливо, но без да се колебае нито за миг тръгна към Раян.

(следва)

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не бих искала да съм на мястото на Раян...
  • Сега съм спокойна!
    Ти започваш да отпечатваш нещо, после го оставяш и продължаваш със следващото... Не може така. Тъкмо се нахъсам какво ще стане и ти не го публикуваш! Чакам продължение, когато стигнеш!
  • Оправено е!
  • Както винаги - почти без коментар!!!
    Обожавам да чета творбите ти!!!
    Само имаш в предпоследния абзац : "И скоро Ерик разбра защо." Нали главния герой се казва Раян?
    6+++
Предложения
: ??:??