4.01.2011 г., 23:57 ч.

Една човешка история 

  Проза
1579 0 6
26 мин за четене

                               ЕДНА  ЧОВЕШКА  ИСТОРИЯ

 

 

Имах среща с много близък приятел, когото не бях виждал от години - беше се върнал предния ден от чужбина. Вече бях пред  ресторанта където трябваше да се срещнем, когато той се обади по мобилния си телефон. Каза че пътува с такси и се извини, че ще закъснее десетина минути поради голямо задръстване, в което бил попаднал.

Реших, че вместо да го чакам на улицата, ще бъде по-разумно да вляза в ресторанта и да избера место, където да можем спокойно и необезпокоявани да си поговорим. Намерих подходяща маса, разположих се удобно и се заех с проучването на обемистото меню.

На пристигналия келнер казах, че чакам приятел и когато приключих с менюто, реших да разгледам интериора и посетителите на ресторанта. Беше изцяло реновиран и много изискан – явно е бил ангажиран известен дизайнер. Музиката беше тиха, добре подбрана и възпроизвеждана от висококачествена уредба. В залата имаше доста хора, но те бяха заели централните маси и нямаше да ни смущават. Без изключение,  посетителите бяха елегантно облечени и някак неестествено сериозни.

През три маси от нашата седяха две жени. Очевидно  бяха дошли след мен, защото не ги забелязах при влизането си в ресторанта. Едната от тях седеше с гръб към мен, но другата  беше отсреща й, така че я виждах добре. Беше млада и много красива. Внезапно усетих как сърцето ми заби учестено.

„Не. Не може да бъде! Това е абсурд! Такива чудеса могат да се случат само насън или в латиноамерикански сериал.”, започнах несъзнателно да говоря на себе си.

Отново погледнах към младата жена и явно съм задържал погледа си повече от приличното. Дали беше усетила, че някой я гледа или стана случайно, но тя вдигна глава и погледите ни се срещнаха. На лицето й пролича някакво стъписване, но  продължи да ме гледа. После се усмихна, кимна едва забележимо с глава и се наведе над менюто.

Сигурен съм, че лицето ми е останало спокойно и тя не е забелязала някакво смущение, но мислите вече бушуваха в главата ми.

„Господи, каква прилика! Изключено е да бъркам. И въпреки всичко, това не може да бъде нищо друго, освен някакво невероятно съвпадение. И то точно сега?”, продължавах да си говоря наум, опитвайки се да овладея обземащото ме вълнение.

И тогава като мълния през съзнанието ми премина друга мисъл:

„Ами усмивката? Тук вече не може да има каквото и да било съвпадение. Разбира се. Точно така. Но ако  все пак не е така?”

До такава степен се бях вглъбил в мислите си, че залата престана да ме интересува.

 

„Прощавай, че закъснях, но задръстването беше наистина ужасно.” – моят приятел, който не бях разбрал кога е дошъл до масата, ми подаваше ръка.

„О, извинявай, не те видях, просто се бях замислил за нещо. Сядай!”, смутолевих набързо.

 „Трябва да е нещо много сериозно, за да се изключи прочутото ти периферно зрение. Надявам се да не е неприятно.”, каза той и се настани срещу мен.

„Не, не. Напротив, толкова е хубаво, че чак не смея да повярвам.”

„Е, щом е хубаво, може би ще ми го кажеш?”, каза той и взе менюто.

В това време пристигна келнерът и прекъсна разговора ни. Когато свършихме с поръчката, дискретно погледнах към младата жена. Нямаше никакво съмнение - беше силно развълнувана.

„Не ти правя комплимент, но наистина не си мръднал. Още си  същият хубавец. Даже и среброто в косите ти пасва идеално.”, казах чисто тривиални думи, по-скоро за да отклоня отговора на въпрос му.

„Тъкмо се канех да кажа същото за теб, но ти успя най-безцеремонно да грабнеш жълтата фанелка и не ми остави никакъв шанс.”, пошегува се той.

„Този път да, но обикновено по отношение на протокола обикновено водиш ти. Пък и след толкова години престой в тази културна страна, сигурно си станал неустоимо изискан.”

„Е, наистина не съм някакъв пън, но нашето финосване започна доста отдавна.”, каза приятелят ми и внезапно искрено се разсмя.

„Казвай бързо защо така изведнъж се разкиска!”, запитах наистина заинтересуван за причината на този неочакван смях.

„Ами помниш ли как ни учеха на изискани обноски, протоколно хранене и какво ли не. Дори в началото не пропуснаха да ни обяснят, че кърпичката в малкото джобче на сакото не е да си секнем носове си  и т.н.?”- имаше прекрасно чувство за хумор.

Не можах да се въздържа и веднага се присъединих към смеха му. Припомнихме си и други подобни смешни случаи. Старата мисъл обаче не ме оставяше на мира.

„Ами сега? Как трябва да постъпя при тази ситуация? Дали... Не, поне не сега. Все пак има, макар и съвсем малка, вероятност да съм се заблудил. Да, но...”, продължих да мисля доста объркан.

Той поиска да каже нещо, но в този момент келнерът донесе аперитива и мезетата към него. Веднага взех чашата с водка и спокойно казах:

„Най-после след толкова време отново сме заедно. Добре дошъл и на здраве!”

И двамата изпихме чашите си на екс и той направи знак на келнера да ни донесе още две водки. Както обикновено в подобни случаи, разговорът ни се съсредоточи около нещата, които сме преживели през времето от последната ни среща.

Приключихме сравнително бързо с обяда и въпреки че ми беше много приятно и интересно да си говорим, предложих:

„Какво ще кажеш да се поразходим малко из София, а и задръстванията няма как да ни пречат. После ще влезем да изпием по едно хубаво еспресо,  разбира се, придружено от кампари със сода?

„С удоволствие. Но ми се струва, че пропусна нещо?”

„Да има да вземаш! Бъди спокоен!”, отговорих веднага и за да го уверя, че наистина е така, извадих от джоба на сакото си пакет дълъг „Кент.”

„Браво! Сега вече всичко е точно, можем да тръгваме.”, весело каза той и извика келнера.

На излизане от залата, макар за миг, отново погледнах към масата с двете жени. Нямаше нужда да съм психолог, за да разбера, че младата жена едва сдържа вълнението си.

Вече бяхме във фоайето на ресторанта, когато някой зад нас задъхано попита:

„Извинете, може ли за минутка?” – беше тя.

Моят приятел се обърна и застина на мястото си. Жената съвсем се обърка, но все пак успя да каже:

„Вие не сте ли?... и гласът й просто се стопи.

Приятелят ми продължаваше да стои като статуя. Веднага отговорих:

„Да, ние сме. Мъжете от снимката.”

Стори ми се, че тя леко залитна. Хванах я внимателно за ръката и макар и на пресекулки тихо казах:

„Да, това наистина сме ние. А това е...” и гласът ми се задави, а ръката ми продължаваше да сочи към него.

Усетих как тялото й потръпна и застина. След това внезапно освободи ръката си от моята и се хвърли на врата на... баща си.

„Татко, татко! Това наистина ли си ти? Моят татко. Татко, толкова много те обичам. Така съм копняла да те прегърна. Мама ми обясни всичко. Бях готова да те чакам до края на света.”, говореше през сълзи момичето и не преставаше да целува баща си, с когото се срещаше за първи път.

От вцепенението на моя приятел вече нямаше и помен. Неговите железни някога мускули сякаш възвърнаха старата си мощ и той без усилие откъсна младата жена от пода - все едно, че беше току що проходило детенце.

„Дъщеричката ми! Детенцето ми! Миличката ми! Досега те имаше само в мечтите ми.”, повтаряше непрекъснато, обсипваше я с целувки, дори забрави да я пусне на пода. За пръв път видях как по лицето на този невероятно корав , вече със силно прошарени коси, мъж, се стичат сълзи, падащи върху разкошните коси на дъщеря му, за чието реално съществуване се бе убедил току-що.

 

Двамата не се нуждаяха повече от моето присъствие. Промъкнах се тихо покрай тях и излязох на улицата. Свежият въздух ми помогна да дойда на себе си. Запътих се към заведението, където бях решил да отидем с моя приятел, но се отказах. Просто без него нямаше да е същото. Затова ускорих крачките си и скоро се прибрах в къщи. Кучето Джеки ме посрещна с радостен лай още преди да отворя входната врата. Чак когато съблякох сакото си и го закачих на закачалката се поуспокои. Горкото животно навярно си беше помислило, че е изоставено завинаги – жена ми беше заминала с една приятелка за Сандански. След като се убеди, че безпокойствието му е било съвсем напразно, както беше свикнало от малко, грабна единият ми пантоф и го отнесе в хола. Събух обувките си и по чорапи отидох при него. То обаче тичаше като пощуряло с пантоф в устата и не ме го „даваше” – играеше му се. Накрая взех пантофа, обух го и „загрижено” попитах:

„А къде е другият.”

Без да се двоуми нито секунда, Джеки излетя към антрето и веднага се върна, носейки гордо вторият пантоф. Разбира се, тази „услуга” трябваше да се възнагради със задължителната игра и когато тя  приключи, на масата се появиха чаша, лед, лимон, ядки, цигари и бутилка кампари.

Приготвих си питието, настаних се удобно във фотьойла, запалих цигара и отпих от чашата. Продължавах да мисля за моя приятел, за невероятните чувства, които изпитва в момента, за... но спомените побързаха да ме върнат десетки години назад.

 

Запознахме се още като юноши, въпреки че бяхме от различни краища на България. И той като мен беше бедно селянче. След това следвахме в София по едно и също време, но в различни факултети.

Към края на следването ни се запозна с едно изключително красиво момиче. И за двамата това беше първата, по-скоро истинската им любов. Тя обаче произхождаше от старо и много богато на времето буржоазно семейство. Дядо й, а след това и  баща й, били известни хора в София. Имали къща и няколко апартамента в София, вили, разни парцели и доколкото си спомням дори някаква фабрика. По време на бомбардировките къщата и единият от апартаментите били изцяло разрушени, а след национализацията им останал само един апартамент, в чийто хол можеше да се вмести средно съвременно градско жилище.

Когато разбрали за дружбата на дъщеря им  с моя приятел, родителите й изпаднали в ужас. Забранили й категорично да се среща с „този селяндур”, обяснявайки й, че просто е абсурдно да има връзка с такъв човек, че тя е замесена от друго тесто, че трябва да си намери момче от нейната среда, че... и т.н. Разбира се, това било придружено с тотален контрол, забрани и всичко от този род. Дори претърсили основно стаята й и изгорили всички намерени писма и снимки. По чудо оцеляла само една снимка, която си бяхме направили на Витоша – аз, жена ми и те двамата. Била я сложила в една библия, която, според родителите й, трябвало да бъде настолната й книга.

Тогава, за разлика от сега, момичетата, независимо от техните разбирания, намерения и чувства, бяха длъжни да се съобразяват с желанията на родителите си. Просто такова беше възпитанието.

 

Нахлулите в главата ми нови мисли като цунами пометоха всичко. Остана само един далечен спомен, от една далечна страна, когато моят приятел ми разказа за раздялата му с това очарователно момиче:

Ден след защитата на дипломната му работа, с подпухнали от плач и недоспиване очи, тя отишла в квартирата му и през сълзи му казала, че повече нищо не може да се направи и че след седмица ще я оженят за сина на бивш фабрикант. Макар и насилствено, нейните родители все пак намерили сигурен  начин да прекъснат връзката им и в упор безмилостно да разстрелят тази силна и непорочна любов.

„Обичам те. Толкова много те обичам, че без теб не виждам смисъл да живея.”, плачела тя рамото му.

Той се изплашил не на шега, мислейки и то с право, че тя може да посегне на живота си.

„Аз също те обичам повече от всичко на този свят. И ще продължавам да те обичам до края на дните си. Само те моля да не посягаш на живота си. Това ще бъде край и за двама ни.”, задъхано казал той.

Макар и в екстремно състояние, тя успяла да разбере,  че казаното от него не са високопарни фрази и също се ужасила от думите му. След като се поуспокоила го погледнала в очите и неочаквано, но твърдо заявила:

„ Обещавам ти да не го правя. Но имам една последна молба. Моля те не ми отказвай!”

„Готов съм на всичко!”, веднага потвърдил той.

„Искам ти да си първият мъж, с когото съм била.”

Изненадата за него била колкото голяма, толкова и неочаквана. Бил така сащисан, че не успял да каже и дума.

„Моля те, не ми отказвай!”, повторила тя и отново се притиснала към него.

„Но това ще ти донесе огромни неприятности.”, едва успял да промълви.

„Не ме интересува абсолютно нищо друго, та ако ще да съм белязана за цял живот.”, категорично заявила тя.

Късно вечерта, преди да си тръгне, тя се обърнала към него, погледнала го с  красивите си очи, в които се четяла само абсолютна преданост, но не и паника и без заекване, ясно казала:

„Толкова съм ти благодарна. Сега вече спокойно мога да си тръгна. Не ме изпращай! Това е последната ни среща, но аз няма да забравя какво съм ти обещала. И моля те, повече не ме търси.”

След това го прегърнала и започнала да го целувала така, както се целува за последно, както всъщност и било.

 

Моят приятел завърши с отличие, но настоятелно помоли да бъде разпределен в провинцията. Изпратиха го на работа в един секретен военен завод, а след няколко години беше преместен на друга работа.

След години се ожени за една изключително интелигентна жена. Тя знаеше за голямата му любов и колкото и да е странно, се отнесе с уважение към нея.

За съжаление, съпругата му имаше проблеми със сърцето и почина бременна в шестия месец. Съдбата отново се беше опитала да го смачка, но той успя да издържи и този удар. Повече не се ожени.

Преживя какво ли не, но винаги имах чувството, че просто се присмива на безсилната вече зла орис. Не беше безразсъден, не поемаше безсмислени или излишни рискове, но никога и пред нищо не се огъна.

 

В началото на осемдесетте години на миналия век, за пръв път след раздялата им, срещнах неговото момиче. Стана съвсем случайно и то на улицата - близо до Софийския университет. Видях я още отдалеч. Срещу мен вървеше не някогашната весела и жизнерадостна девойка, а една красива, изискано облечена жена в зряла възраст. Не се бяхме виждали двайсетина години и бях почти сигурен,  че няма да ме познае. Противно на предположението ми, тя не само ме позна, а почти се затича към мен, прегърна ме и задъхана от вълнение каза:

„Най-после. Толкова често си мислех за теб. Моля те, не ми отказвай, много искам да си поговорим.”

„Аз също. Не съм те виждал цяла вечност. Най-добре да седнем някъде.”

„Ти решаваш!”, отговори тя и ме хвана под ръка.

Отидохме в дневния бар на хотел „София” (сега „Радисън”).

„Искаш ли да пийнем нещо?”, попитах след като седнахме на масичка с три стола, разположена в ъгъла.

„Да, с най-голямо удоволствие.”, веднага се съгласи.

„Тогава освен еспресо предлагам да пийнем и по едно кампари със сода.”

 „Чудесно.”

„А знаеш ли защо ти предлагам точно кампари.”

„Досещам си, но все пак ми кажи.”

„Защото и той го обича.”

Тя потръпна и започна да търси нещо в чантичката си, но после се отказа и пак я остави на свободния до нея стол. Сервитьорката вече беше при нас и прие поръчката ни.

 „Не знаех, по наше време нямаше такива напитки.”, отговори тя и се опита да се усмихне.

„Да, но това не ни пречеше да сме щастливи.”, казах го, навярно за да не се получи неловко мълчание.

„Така е. Тогава критериите за щастие бяха по-различни от сегашните.” – беше разбрала причината за моята реплика.

Мълчанието все пак настъпи, но момичето дойде и сервира кафето, чашите с кампари и някакви ядки.

„На здраве!” Да пием за тази неочаквана, но желана среща.”, каза тя и вдигна чашата си.

„Приемам и определението и предложението без никакви възражения. На здраве!”.

След като отпихме от чашите си, попитах:

„Пушиш ли?”

„Да. Започнах веднага след „това”, но за много кратко. Пропуших отново след няколко години.”, замълча и сведе глава.

Явно, споменът я отнесе много години назад.

Предложих й цигара. Тя погледна пакета „Кент” и когато запалихме, попита:

„И той ли...?

„Да, това са ни любимите цигари.”

Накрая се престраши и попита:

„А как е той?”

„Жив и здрав и все така хубав. Сигурен съм, че вие и двамата ще останете красиви до края на живота си, та ако ще да живеете дълго като орлите.”, нарочно се опитвах  да съм галантен – най-вече да й помогна да не попадне изцяло под влиянието на обхваналите я мисли.

„Благодаря. А ще ми кажеш ли къде е сега?”

„В чужбина и то за дълго. Искаш ли да му предам нещо?”

 „Не, по-добре не му казвай нищо.”, после помисли и развълнувано добави:

„Рядко има нощ, когато да не съм си говорила с него. Той идва в съня ми, сяда на леглото до мен и хванати за ръце започваме да си говорим. Може да си помислиш, че съм смахната, но аз все имам чувството, че това наистина се случва - навярно защото много ми се иска да е така. И ми е толкова, толкова хубаво... Знам, че това е само една илюзия, но аз си я пазя като любима порцеланова фигурка и се ужасявам от мисълта, че мога да я изпусна и да се разбие на хиляди парченца. Не мога да допусна да се разделя и с нея. Затова вечер, когато се прибера в стаята си, целувам единствената снимка, която ми е останала и бързам да заспя, за да не пропусна „срещата”. Дори понякога съм толкова нетърпелива, че взимам сънотворни - само и само да мога да заспя по-бързо.”

Продължавах да мълча. А и какво ли можех да кажа след тази невероятна изповед.

Тя ме погледна и съвсем ясно промълви:

„Повярвай ми, за мен дъщеря ми и тези прекрасни сънища са двете най-хубави неща, за които си заслужава да живея.”

Най-после реших да се обадя:

„А, няма ли и още нещо?” и веднага съжалих за казаното. Затова побързах да добавя:

„Прощавай, просто ми се изплъзна от езика.”

Тя не каза нищо. Отново взе чантичката и развълнувано я отвори. Разстроих се още повече. Помислих, че ще се разплаче и навярно търси кърпичка. Но не стана така. Тя извади нещо като елегантна тънка табакера, но с малко по-голям  формат. Отвори я и ми я подаде.

Замрях. От една снимка, сложена в изящна фина рамчица, ме гледаха усмихнатите лица на четирима младежи. Беше снимката, която си бяхме направили заедно с моята „Смяна-2” на „Златните мостове”.

Гледах чернобялата снимка и си спомнях колко щастливи бяхме тогава -  изпълнени с толкова красиви мечти и... и толкова много любов.

Подадох й я обратно без да кажа нищо – навярно защото съм разбрал, че това, което съм почувствал, няма словесен аналог.

„Това е единствената материална вещ, която ми остана от него, но за сметка на това е безценна. Никога не се разделям с нея.”, каза тя, затвори много внимателно кутийката и я прибра обратно в чантичката си.

След това отпи от чашата си и посегна към цигарите. Веднага й поднесох пакета. Запушихме и двамата. Стори ми се, че иска да каже нещо, но се колебае. Все пак се реши и каза:

„Не се притеснявай за въпроса, който зададе преди малко. Не го споменах, не защото съм го пропуснала. Ако любовта ни не беше толкова силна и всеотдайна, мен отдавна нямаше да ме има на този свят. Тази любов никога не ме е изоставяла и благодарение на нея успявах да превъзмогна всичко, което преживях след това. Тя ми донесе и най-прекрасния дар, който...”, но гласът й просто се скъса.

Любовта й към моя приятел беше останала непокътната.

Не й зададох нито един въпрос относно семейството й, защото не исках ненужно да ровя в не зарастващата й рана. Тя обаче разбра и преди да станем каза:

„Благодаря ти. И без това няма много за разказване. Още от самото начало моят брак беше само една чиста формалност, такъв си и остана.”

Вече на тротоара пред хотела тя се спря, прегърна ме, целуна ме по бузата и вече със спокоен глас каза:

„Щастлива съм, че те срещнах. Ти си вторият човек, пред когото се изповядвам. Сигурна съм, че си ме разбрал и искрено ти благодаря. ” 

Понечи да тръгне, но се спря – явно искаше да каже още нещо.

 „Размислих. Когато отново го видиш, кажи му, че има двама души, които го обичат повече от всичко на този свят. Нищо повече.” и въздъхна с облекчение.

Стоях пред тази невероятна жена и не можех да кажа и дума. Прегърнах я силно и после дълго гледах как се отдалечава, понесла на крехките си рамене такава голяма, всеотдайна и незалязваща любов.

 

След настъпилите в страната ни промени случайно разбрах, че тя и мъжът й са едни от крупните реститути в България. Когато стойността на върнатите им имоти достигнали немислими в началото на реституцията цени, продали част от тях за милиони долари. Мъжът й построил прекрасна вила на морето, купил  къща на някакви острови, коли, създал фирми и т.н.

Сигурен съм, че въпреки богатството и лукса, едва ли е била щастлива.

Освен ... с дъщеря си и...  в очакваните с такова нетърпение сънища.

 

Щастието, което нерядко безцеремонно и внезапно ни напуща, понякога все пак се връща при изоставените от него хора...

Този път, то не само се завърна, но и завинаги остана в една далечна, но много красива и подредена във всяко отношение скандинавска страна... при едни, всеотдайно обичащи се хора,  чиято любов успя да преодолее безмилостните бариери застанали на пътя й.

.... „изящната крехка порцеланова фигурка”, която издържа непосилните за много хора изпитания, зае централно място в душите им.

 

© Христо Запрянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много хубав и вълнуващ разказ
    за смисъла на живота и една голяма Любов!
    Щастлива Нова Година!
    Много здраве, Любов и вдъхновение, Христо!
  • Сега само ще ти пожелая много здраве за теб и близките ти, през цялата Нова година.
    Ще чета после, че много съм изостанал.
  • "Прегърнах я силно и после дълго гледах как се отдалечава, понесла на крехките си рамене такава голяма, всеотдайна и незалязваща любов.
    Сигурен съм, че въпреки богатството и лукса, едва ли е била щастлива.
    Освен ... с дъщеря си и... в очакваните с такова нетърпение сънища."

    Всичко това обяснява нещата.
    Поздрави!
  • Човешко и вълнуващо! Поздравявам те за умението да пишеш!
  • Потънах в този разказ,приех,че е истинска история и ме покърти до дъното!Невероятна история,както е невероятен начина на разказването ти!Щастлива съм ,че го прочетох!Благодаря!
  • Поклон пред тази всеотдайна и незалязваща любов!
    Поздравления за прекрасния разказ, Христо!
Предложения
: ??:??