Една история за клюкарки
Една история за клюкарки
Когато бяхме деца, дните на ваканциите минаваха в игри от сутрин до късна вечер - нямахме видео и кукли Барби, нямахме и идея - що е туй кабелна телевизия, или компютър. Играехме на измислени наши си игри на майки и бащи, на готвачи - бъркайки манджи от кал в стари капачки от буркани, и какво ли още не...
Ех, защо не се върнат поне за малко детските ни години...
Събирахме се на групи и се забавлявахме.
Един късен следобед майка ми ме извика, за да ме прати за нещо си до бабини. Ама нали и аз съм си тарикатка - насадих братлето - аз кака ли съм, или...
Той се посмръщи - защото прекъснах играта на лимки, но тръгна. Защото знаеше, че баба ще го почерпи нещо сладичко.
Не след дълго се появи с някаква купа, тази, която майка ми поръча да донеса.
Та...
Трябва да вмъкна и останалите персонажи на това място. Това бяха две съседки, които ...меко казано, не пропускаха и птиче да прехвръкне по улицата, без да не разберат кое, какво, защо. Седят на сянка под една стара круша и си приказват, обсъждайки поредната пикантна историйка, която волю-неволю, превръщаха в най-шумната интрига на деня.
Виждат брат ми с купата и решават да разберат какво се носи в нея. Едната го спира с думите:
- Ей, Вальо, какво носиш, бе?
А той - поогледа се, поспря и дълбокомислено отсече:
- Отрова за клюкарки!
Комшийката зина да каже нещо, но...не й достигнаха думи. А ние, останалите хлапета, станали неволни свидетели на разговора, започнахме да се кикотим.
Двете за нула време се разделиха, онемели от остроумния отговор на братлето.
А той, брат ми, вдигна гордо глава и продължи към къщи...
Детински ни истории...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Всички права запазени
