Ние със Сашо отворихме една бутилка вино, която засрамено беше се скрила в хола под масата. Беше една тъмна, гадна и мръсна вечер. Бяхме се скатали в апартамента ми в Депфорд къде живеех вече втора или трета година, не помнех. 

Той не намери тирбошона, може би защото аз вече го нямах. Последният път го бях дала на Евгени, а той така и не реши, че трябва да ми го върне. 

Нямаше за какво да говорим, бяхме превъртяли всички разговори на света. Той седеше свит и подпухнал, и малко завеян. То той винаги беше такъв. Тия години в този смотан Лондон ни разказаха играта.

Мислехме на глас какво ли по-тежко би ни се било случило ако бяхме следвали онези, истинските мечти?

Много често се питахме със Сашо защо така и не ни потръгнаха нещата. Той обвсебен от неговите платнохотки, а аз замислена за това как да 'поправя' света. Куцаха ни тия работи.

Бяхме едни такива, леко смотани, почти на 30, изживяли всичко обикновенно, но все още замотани в ежедневието. 

Бая зор си беше.

Сашо е самогъзник, а аз съм наивна.

Понякога толкова много си пасваме, някои дни мозъците ни претърпяват 'Сблъсък на титани', а други дни спирахме да говорим с часове.