Септемврийските дни наподобяваха летните, но морския бриз пращаше хладинка, която още по-добре се усещаше под старите дървета в малкия, с много зеленина и подредени в лехи цветя парк пред ректората. Студентската група се беше събрала и оживено коментираше предстоящият изпит. Зададе се и Панчо, който винаги беше осведомен достоверно. Откъде и как, никой не знаеше, а и той не беше задължен да дава обяснение. Важното е, казаното да бъде самата истина.

Колеги, слухът е вече истина. Изпитът ще бъде комбиниран заедно, това е решението на ректората. Да му мислим ние. Детските болести като материя ще подготвим лесно, но изпита по инфекциозни болести ще ни затрудни и то сериозно. Ясно е, че болестните единици са все едно да научим телефонен указател почти наизуст. За професора знаем, че на държавен изпит е винаги взискателен и безкомпромисен. До изпита остават точно пет дни. Трябва пълна мобилизация и да сме изчели всичко!

Предстоеше ударно четене по 10-12 часа, че и повече, но все пак паметта имаше лимит. Това много добре го знаеха медиците.

Дните се изнизаха толкова бързо и неусетно и дойде изпитната дата. Сабин както винаги беше навреме пред професорският кабинет. Негово правило беше да влиза с втората петица, така направи и сега. Изтегли си билет, нахвърля си записки, отбеляза точните неща, които задължително трябваше да съобщи и зачака спокойно реда си.

- Колега, заповядайте при мен - гледаше го проф. Зузeков и му направи знак с ръка да седне на стола пред него. Сабин го погледна: облечен елегантно в небесно синя риза, сако легнало добре на раменете му в бежов цвят на дискретни карета, задължителната папийонка, този ден с цветовете на дъгата. Над него картина, реплика на Караваджо, майстора на светлосянката на тъмен фон. Сложена символично, свързана с емоционалната лекарска професия - светлина след излекуван и изписан болен и тъмнина след отписан от житието човек. След като се настани удобно, професора се усмихна и го покани да започва.

- Холера, една особено тежка инфекциозна болест, причинявана от Vibrio cholerae, силно заразна във всичките си стадии – започна уверено Сабин.

- Колега, а знаете ли кой автор прави художествено описание на тази коварна болест?

- Разбира се, господин професор, Людмил Стоянов като псевдоним, а истинското му име е Георги Златарев.

Професорът погледна младия човек учудено и сам продължи:

- Добрият човек, обозния каруцар докарва болния войник, защото е в негова посока пред палатката на фелдшера без да знае, че е холерен, обажда му, че му оставя болен да му помогне и си тръгва по изпълнение на службата си. Излиза от палатката бавно, един отпуснат, дебел, мазен човек и мърморейки вижда пред себе си поредния болен. И какъв е видът на болния, колега?

- Очи потънали в орбитите, нос силно изострен, пресипнал глас, при закашляне се дави и гърдите издават звук на търкалящи се камъни, ръце често пред гърдите сковани от крампи, кожа силно изсушена и сбръчкана. От болестта болния остава невидян от човешки очи, но е под взора на звездите, изхвърлен от живота, но неприет от смъртта, потопен и обладан от художественото описание - завърши с цитат от писателя стажант - лекаря.

- А как оздравява болният? - запита изпитващият с мек любезен глас, явно изненадан и доволен от студента.

- След много мъки и премеждия болният се добира до лазарета в Царево село. Продължава да пие много дни чай, пие само чай от билки каквито има. Започва да усеща, че трябва да хапва нещо, за му дойдат сили. Знае, че не бива да е нищо от полевата военна кухня. Намира купчинка изхвърлени корички хляб, твърди крайчета, всички с мухъл, и зеленикава плесен, изцяло покрити. Започва да се храни с тях, силно напоени с чай, за да може все пак да преглътне. И така след няколко дни започват да му идват сили.

- Достатъчно колега! Благодаря за умелото съчетание на двете страни на холерата като медицинско и художествено описание. Романът описва суровия реализъм, вълнуваща жизнена истина за войната, показваща кървавата стихия на военните действия, страданията на воините, тъгата и мъката на близките им. Професорът спря и се замисли, пред себе си имаше четящ художествена литература студент, което рядко се срещаше, а може би инцидентно. От унеса го извади морзово почукване на вратата през определени интервали. Погледна. Беше леко къдрава русолява глава.Това беше нашия Панчо.

- Извинете господин професоре ще имате ли обедна пауза?

- Колко сте чакащите, колега ?

- Само трима с мен.

- Ще се изпитваме, имам около пет минути с колегата, изпращам го и заповядайте всички.

- Да погледна следващият Ви въпрос, Сабин. Скарлатина. Да Ви чуя, моля!

- Широко разпространена инфекциозна болест между четири и четиринадесет годишна възраст, пренася се по въздушно-капков път. Обективни типични симптоми са език като червена сочна малина с фини бели връхчета, обрив от червени петна по шия, гърди и корем, бледия триъгълник по нос и около уста.

- Убедителен сте, колега! А знаете ли кой автор описва заболяването, а кой е главния герой?

Да, разбира се, г-н професор, това е Стефан Цвайг и безличният Бергер. Бергер, студентът по медицина, отдавна зарязал следването, вървящ към нарицателното ”вечен студент”, защото беше във втори курс, а следваше вече пета година. Не живееше, а кротко вегетираше. Само веднъж направи опит да се опомни. Посети университетската болница, седна на пейка в нейният парк и повече от два часа наблюдава, разхождащите се болни едни по-болни, други в стадии на излекуване. Връщайки се вкъщи по тъмно си беше забравил ключа и позвъни. Отвори хазайката му. Дори на оскъдната светлина забеляза измъченото й лице. От нея разбра, че дъщеря ѝ Мици, на дванадесет години е болна от скарлатина. Изведнъж в младия мъж бликна особено чувство. Усети за пръв път, че може да помогне на друг човек, и за пръв изпита радост от обаянието на своята професия. Убеди изтерзаната майка, че това е негов дълг, настоя да си почива, а той пое нощните грижи над детето.

- Преди обяд, след лекарският преглед и думите, които чу от доктора - продължи с гладкото си слово проф. Зузеков - Бергер почуства чудодейната сила на професията. Детето преодоляваше заболяването, както е при всички инфекциозни болести при децата. Запомни и думите му - децата побеждават със силата на неизхабеният си живот, а възрастните по-трудно се спасяват от болестта. Девойчето се възстановяваше и болногледачът се чувстваше удовлетворен. Докато един ден забеляза червено петънце от вътрешната страна на пред мишницата, опита се да го изтрие, после опита да го измие със сапун не се получи. Помисли си и „Аз ли”? На другия ден се чувства отпаднал, температурата не спада, всичко се развива не с часове, а с минути. За миг усеща, че до него има някой. Отворя очи, опитва да се усмихне. Вижда сестра си и всички съквартиранти около себе си. Подава ръка към оздравялото дете и всичко бавно загасва.

- Колега, виждате тук как автора чрез умела психоанализа, познаване на човешкият темперамент, навлизане в медицинската материя чрез думите на практикуващият лекар в контекст предава на околните всички аспекти на този вид шарка. И още нещо - с тънък усет представя трудностите и прелюдията към изпълнение на професията от ново завършилите лекари.

Сабин не изпускаше и дума от говорещия професор. За момент с периферното си зрение погледна и колегите си. Никой не си водеше записки, гледаха без да трепнат професора, който само след минути щеше да ги изпитва. Вероятно се бяха пренесли в неговия свят, влети в словото, понесени от течението му. Говореше увлекателно и възторжено като литературен критик за психологическата новела и медицински специалист, анализираше болестите в двата аспекта, сравняваше ги, изпитваше удоволствие, че тези опасни болести са оценени като сюжет от авторите и са намерили място в романи, за да ги приемат хората винаги лежерно и да се грижат за близките си всеотдайно. Изненада ги и познанието на колегата им, в сферата на литературата, как представи изпитните си въпроси с лекота и компетентност чрез художественото слово.

- Колега, благодаря за успешното представяне със знанията си по инфекциозни болести и приятната изненада за литературните ви знания. При студентите медици това е рядко явление, естествено го приемам за нормално. Вие сте натоварени с най-много четене по обем, по трудност на материята, получавате степен магистър за шест години. А после и в нашата медицинска гилдия също не се чете, а някъде дори никак. Моя книжар и не кой да е, а човек, който вярва в мисията си до мозъка на костите си, веднъж ми довери, че сме малко на брой интелигенцията, които следим изданията на книжния пазар, купуваме по-рядко. Обичаше да се шегува и веднъж ми сподели, че, “някои хора не харесват шума от обръщането на страниците на художествения роман, но харесват шума от броенето на банкнотите, и да ги насочват към банковите си сметки. За духовна култура няма място в Егото им. Професоре, моля това да си остане между нас”. Ние сме голяма компания от лекари, аптекари, зъболекари, медицински сестри, юристи, обичам да им подарявам книги - продължи импровизацията си екзаминаторът – и то оценени от критиката и признати от познавачите читатели. Намирам начин да проверя дали са ги прочели. За мое съжаление намирам книгоразделителят на същата страница, на която предварително съм го сложил и запаметил, но може и да си въобразявам… Колеги има ли готови? - стана да се поразтъпче атрактивният професор и покани следващият колега.

Веселин ВасилевMD-Виконт

.