Елегично 4

Тихичко легнахме един до друг, прегърнати и едва ли чакахме някакво чудо да се случи. Само чувствахме някакъв топлообмен в голите си тела. Румяна издърпа завивката върху ни, сложи глава на плещите ми. Галех в захлас гърба й, дупето.

-Всъщност - промълви тя - Трябва да ти благодаря

-За какво - попитах наивно и направих неловко движение напред

-Нее, глупачето ми, това са детски работи - хихикаше тихичко тя - Когато е трябвало сме го правили...Не, искам да ти благодаря за това, че преди много, много години прояви разбиране към нас и не злоупотреби с него, бях сигурна в любовта ни и не очаквах изцепки '' Ох, какво стана, а уж внимавахме...''

А всъщност Петьо, ние защо не се оженихме наистина, харесвахме се, обичахме се повече отколкото трябва...

-Точно за това Руми...Ти искаше да се състезаваш за голям отбор, искаше да бъдеш шампионка. Трябваше ли да те спирам и цял живот да се чувствам виновен, или да те насърчавам в избора ти,...Аз избрах второ

-Петьо,Петьо, благодаря ти- тихичко зарида тя - Ти си истински приятел

Десетина дни се гушкахме така. Разменихме Емайли, мобилни номера и уговорката всека четна година на намерим време да се срещнем. А по електронните устройства поне два пъти месечно говорехме се виждахме на екран, или '' С нетършение чакам четната година,'' шегувахме се по скайпа '' Даже и да няма дрехи на балкона, да не забравиш да дръпнеш перденцето ''.

Повишеното ми настроение не остана скрито от децата

'' Сър, стягайте се, четна година е '', ми напомниха.

Поглеждах към отсрещните блокове. Тишина. Само оловно сивите облаци, се отразяваха в прозорците им.

Балкончето без дрехи, пердето открехнато на едно крило от прозореца.

Милата ми тя, очаква ме и тази година...

С букетчето червени рози, в торбичката бутилки, кутия шоколадови бонбони, продължих по алеята. Краката ми нещо натежаха, дишах тежко, погледът ми се позамъгли. Какво ми стана изведнъж, преди минути бях здрав като стомана,...

предусещах ли нещо.

Поех дълбоко въздух, погледнах нагоре към прозореца, премигнах няколко пъти,

къде е. Тръснах глава ''Сър, стягай се, четна година е...'', шумеше в главата ми напомнянето на децата и сякаш ме окуражаваше.

Усмихнах се и закрачих по-бодро. Вятърът спря да гони листата по алеята.

Тишина и пустош.

Внимателно отворих и затворих стълбищната врата и бавничко стълба по стълба се заизачвах нагоре.

Спрях се пред вратата й. Позвъних един път дълго, един път късо.

Зачаках търпеливо.

Позвъних повторно, по-дълго дълго и по-дълго късо.. Натиснах невярващо дръжката на вратата. Заключено.

Огледах се безпомощно. Позвъних на другата врата на площадката.

Излезна приятно изглеждаща жена.

-Извинете, търся госпожа Румяна Георгиева, аз съм Петър, неин стар познат от години, бяхме съученици - се представих набързо

-Здравейте, на клиповете , които сте й изпращали, съм ви виждала. Аз съм Лора Петрова

-Търся госпожа Румяна - повтарях като латерна

-Съжалявам , тя почина преди три години

-Но как,... тя редовно отговаряше на мейлите ми, радваше се , че съм в Австралия,... не може да бъде, шегувате ли се...

-Не, не се шегувам... Аз отговарях на мейлите, аз водех тази кореспонденция, така ме помоли госпожа Румяна, ... Тя каза, че ще дойдете един ден.

Изглежда съм се разплакал мълчешком, сълзи пареха бузите ми.

Тя се опита да ми подаде някаква носна кърпичка.

-Такъв е животът господине, едни умират, други се раждат

-Ами пердето на прозореца - хълцах плачевно

-Тя ми заръча да стои така,... имам ключ от апартамента, ще влезете ли

-Нее, нея като я няма, какво да правя сам

-Наскоро деца, внуци бяха тук, взеха само грамоти, купи, медали за музея им на спорта в Германия...Вие имате ли нещо за вземане

-Бее, нищо друго,... каквото имах то вече е взето, Румяна...

-Господине не плачете, няма да я върнете, идете на гробищния парк, алея 7 парцел 3, попитайте Управителя той ще ви насочи.

Смънках нещо като благодаря и тежко заслизах надолу придържайки се за перилата.. Навън мрачното небе бе турило под похлупака си всичко и ..., готово да ме смачка, заръмя. В една градинка забучих една червена роза.

Посочиха ми мястото й. Стоях мирно като кралски гвардеец.

Ръмящия дъждец сякаш се усили. Сълзи и дъжд се сляха в едно, влизаха пред отворената яка на ризата ми

Сепнах се. Поклоних се и поставих четирите рози. Седнах отстрани на пейката ,вторачен и немигащ, напипах машинално шишето с джин, отвих капачката и направих с течността голям кръст.

Изрекох.

-Бог да те прости, скъпа моя - отпих голяма глътка джин.

Пиех направо от шишето, гледах невиждащо и прибърсвах с длан сълзи и дъжд.

Колко ли време съм седял така не помня. Празното шише бе полегнало до розите, стисках другото в дланите си.

Усетих потупване по рамото .

-Хей, дядка,... господине , часове седите тук, целият сте мокър, искате да се разболеете ли и да я последвате ли... Няма смисъл, и да плачете не можете да я върнете...Хайде ставай и отиваме в стаичката отпред, топло е , има печка, ще се изсушите...И утре е ден, тя няма къде да избяга. Хайде давай полекичка, облегни се на мен.

Момчето свали мокрите ми дрехи, сложи ги да съхнат, загърна ме с одеяло на някакъв миндер.

-Отвори виното момче,... да пийнем за бог да прости

То извади две чаши, извади някакъв салам, наряза го на едри парчета, вдигна чашата си пълна в вино, направи нещо като въздушен кръст, изля малко на пода и промълви '' Бог да я прости...''

Направих и аз същото.

-Жена ли ти беше покойната, господине

Погледнах го с помътнелите си от мъка и плач очи, и завъртях отрицателно глава.

-Нее, повече от съпруга момче,... ако ти се слуша история за една голяма и неопетнена любов - и започнах бавничко да разказвам.

-Тъжно, наистина много тъжно - промълви той разчувстван - Ще ти извикам такси, продължава да вали

Понечих да се възпротивя

-Няма страшно, утре ще ми върнеш парите - великодушно махна с ръка

Прибрах се в къщи. Напарих се под душа, климатикът бръмчеше топло и приспивателно. Минах през всички стаи и дръпнах завесите на прозорците с едно крило, включих осветлението навсякъде.

Пиех машинално от второто шише ''Мерло''. Топлината и виното ме унесоха в опиянение. Вперех поглед в нейна снимка с послание в рамка закачена на стената в хола ми,

'' На един вечен приятел- Последният ми старт '',...на стартовата пътека за скок дължина, навела глава съсредоточено, ръцете готови да се размахат и полети към успеха.

Буден ли бях, спях ли. Трезвен или подпийнал.

Животът ми като на филмова лента преминаваше покрай мен.

На другият ден по навик погледнах към отсрещните блокове, на балкончето нямаше дрехи, пердето плътно покриваше целият прозорец. Разплатих се с дружелюбното момче. Оставих му пари да се грижи за вечния й дом, да слага цветенца на датата на смъртта й.

Тихичко се приближих.

— Сбогом, любов моя....Ще идвам, докато мога, всяка четна година да те навестявам. Почивай в мир...

Погледнах нагоре към небето. Плах слънчев лъч се опитваше да пробие през облаците.