Елица

                                                    Елица      

   Седях в кварталното кафене, когато влезе тя, мъничка, изящна като кристална ваза от най-красивите. Масите бяха заети. Тя се огледа някак неловко. Само аз бях сам. Нямаше как, тръгна неохотно към мене и попита може ли да седне.

     –Разбира се. Заповядайте!

   Тя благодари, седна и отпи от кафето. Не съм любопитен, но нямаше как да не забележа, че е плакала. Очите бяха зачервени, а набързо сложения грим не прикриваше напълно следите от сълзи. Гледаше отнесено, по-точно едва ли виждаше нещо. Мълчахме и двамата. Аз не бързах за никъде. Интересно ми беше да я наблюдавам, прикрито разбира се. Давах си вид, че не се интересувам от нея.

   Тя не бързаше да си изпие кафето, явно не желаеше да напусне заведението. Само че в един момент по лицето ѝ премина облак от чувства и тя рухна, закри очите си с ръце и заплака без глас, виждах само как раменете ѝ се тресяха. Изчаках малко да отмине пристъпа и спокойно попитах мога ли да помогна. В заведението ме познаваха, а също така видях и колеги на жена ми. Интересно как щяха да ѝ представят сцената: „Едно красиво момиче беше с мъжа ти и плачеше“, но това беше най-малката ми грижа. Исках да ѝ помогна, а не знаех как. Мъката всеки трябва да си я изживее сам. Тя чак сега ме погледна:

    –Не, не можете да ми помогнете.

    –Надявам се да не е починал някой.

    –Не е.

    –Е, всичко друго е поправимо.

   Отново настъпи мълчание. Тя видимо се поуспокои и погледна внимателно в мен.

     –Благодаря Ви, много се извинявам.

     –Няма за какво, в живота на всеки има мъчителни моменти.

     –Аз…мъжът ми ме сравни с любовницата си и това ме разстрои…- направо изстреля думите тя.

     –Обидното е, че има любовница, то сравнението е вторично – вметнах аз. –И защо го търпите?

     Тя ме погледна учудено:

    –И къде да отида?

    –Където и да е, само не и при него.

    Замълчахме - всеки с мислите си. След малко тя добави:

    – Всичко е негово –  и апартаментът, и колата, а и работата му е хубава. Изкарва добри пари.

   Странно е младото поколение, явно парите са ѝ най-важният приоритет. По-важни от чувствата, от верността, от разбирателството.

    –От кога знаеш, че има любовница?

    –От година и половина. Но сега за пръв път ме сравни с нея и разбира се подчерта, че аз съм нищо в сравнение с нея.

    –Ами да се запознаем! Иван Иванов.

    –Елица – произнсе напевно тя.

    –Работиш ли, Ели?

    –Не, щом завърших гимназия, се омъжих. Не отидох да следвам, беше голяма любов, но после всичко се обърка и промени. Търсила съм си работа, но никъде не ме взеха.

    Беше красива тази Елица. Матово лице, но много правилни и приятни черти. Косата беше права и черна, падаше свободно на раменете ѝ. Вероятно щеше да е много забавна, ако не я измъчваше обидата. Заговорих я на някои други теми и за мое учудване не беше глупава. Поне в средното училище беше си учила.

    –Мога да ти помогна за работа, имам познати на някои места, бих помогнал и за квартира. Е, би могла да живееш при родителите си на първо време.

    Оказа се, че е сираче и е отгледана в дом за деца.

    Просто нямаше какво да кажа. Предложих да се видим след два дена, а аз през това време да ѝ уредя работа и квартира. Действах спонтанно. Може би неосъзнато я харесвах, но бързо отхвърлих тази мисъл.Та аз съм на 45 години, а тя едва ли имаше 25. Дадох ѝ пари да отиде на хотел, да не остава повече при мъжа си. Парите не ми бяха проблем, изкарвах достатъчно.

   Тя ми благодари и ме гледаше с изненада и донякъде уплашено. Вероятно се питаше дали нямам някаква задна мисъл, правейки ѝ тези услуги. Нямах никакви такива мисли, пък и бях женен. Още малко и щеше да се разплаче отново – сега от благодарност. Предотвратих това, като ѝ предложих да тръгваме – тя за хотела, а аз към къщи.

   За два дена положих всички усилия да ѝ намеря прилична работа и квартира. Имахме уговорка да се видим в четвъртък отново в кафенето. Представях си как ще я зарадвам – ще бъде самостоятелна, независима, няма да живее с мъж, който си има любовница. Бях половин час по-рано в кафенето. Когато влезна, видях че нямаше и помен от тревогата и нещастието, които изразяваха очите ѝ при първата ни среща. Красиво облечена и елегантна, тя седна срещу мене.

     –Сдобрихме се! – бяха първите ѝ думи.

    Погледнах я въпросително. Да си призная това не го очаквах, мислех си, че има някакво достойнство, но съм се лъгал.

     –Той ми се извини и ми купи много красиви подаръци.

     –Каза ли ти, че няма да се среща с любовницата?

     –Не, но промени държанието си и ми купи много красиви неща.

    По никакъв начин не можех да я разбера. Щеше да продължи да живее в лъжи с мъж, който ѝ изневерява. За мене беше отвратително и недопустимо. То, затова бях женен трети път, никога не бях правил компромис в това отношение, но всеки сам си решава. Поговорихме малко, казах ѝ къде съм ѝ уредил работа, поне това да е една промяна. Тя видимо се зарадва и много ми благодари. Разделихме се като приятели и вски пое по своя житейски път, както го разбира.

                                                                                                 Мария Мустакерска