Есента дойде и потопи света в тъга. А ние бяхме залети от тишина и отчаяние. Нямаше кой да ни каже, че това не беше краят. Мрачни облаци покриваха небето - плачещо за децата си. Красиви листа покриваха земята и заглушаваха гласа й. Нямаше кой да ни предупреди, че не умирахме, заедно с щастието. Беше студено, а ние бяхме съвсем сами. Валеше, а ние бяхме навън. Лек вятър премина през треперещите ни тела. Нямаше кой да ни прегърне и да ни каже "всичко е наред". Тъгата управляваше целия свят. Нямаше усмивки по лицата на хората, всеки изглеждаше толкова намръщен... Знаехме, че сълзите няма да ни помогнат, беше безнадеждно. Светът беше една голяма черна дупка и скоро щяхме да изчезнем завинаги. Тихите улици - по-сиви от всякога - вече не можеха да ни показват пътя. Природата беше срещу нас,  никой не искаше да ни помогне. Прекалено уморени, с натежали сърца, най-накрая спряхме. Вече не се молехме - беше безполезно. Вече не се надявахме - времето ни се подиграваше. Есенните рози миришеха на смърт. Те нямаха цвят - бяха просто студени и бледи. Дърветата сега бяха грозни клони, ужасяващи сенки на нещо, някога красиво. Беше страшно, а ние бяхме оставени като деца в тъмна стая, само със своите кошмари. Този вятър не можеше да доведе обратно надеждата. Той можеше единствено да изпие последните капчици разум в умовете ни. Предпочитахме тъмнината пред тази замръзнала сива светлина. Беше смърт - навсякъде около нас. Сега вече умирахме, бавно...  Мръсната земя щеше да ни посрещне с отворени ръце. И когато пролетта дойдеше - щяхме да излезем от земята - подновени и пълни с живот, но не такива, каквито бяхме. Душите ни никога нямаше да се върнат - те щяха да си отидат с есента и то завинаги.