Есента дойде и потопи света в тъга. А ние бяхме залети от тишина и отчаяние. Нямаше кой да ни каже, че това не беше краят. Мрачни облаци покриваха небето - плачещо за децата си. Красиви листа покриваха земята и заглушаваха гласа й. Нямаше кой да ни предупреди, че не умирахме, заедно с щастието. Беше студено, а ние бяхме съвсем сами. Валеше, а ние бяхме навън. Лек вятър премина през треперещите ни тела. Нямаше кой да ни прегърне и да ни каже "всичко е наред". Тъгата управляваше целия свят. Нямаше усмивки по лицата на хората, всеки изглеждаше толкова намръщен... Знаехме, че сълзите няма да ни помогнат, беше безнадеждно. Светът беше една голяма черна дупка и скоро щяхме да изчезнем завинаги. Тихите улици - по-сиви от всякога - вече не можеха да ни показват пътя. Природата беше срещу нас, никой не искаше да ни помогне. Прекалено уморени, с натежали сърца, най-накрая спряхме. Вече не се молехме - беше безполезно. Вече не се надявахме - времето ни се подиграваше. Есенните рози миришеха на см ...