9.10.2007 г., 14:35 ч.

Есенен ден 

  Проза
851 0 2
2 мин за четене
 

 

         Беше поредния мрачен есенен ден, тя захвърли цигарата в една локва и се отправи към уреченото място. Забърза крачка, защото знаеше, че закъснява. Облаците застрашително се надвесиха над града, заплашваха да излеят цялата си мощ над нищо неподозиращия свят. Същата буря предстоеше да се състои и в душата на младото момиче. Видя го и нещо вътре в нея потрепна  и усети, че прави голяма грешка, но беше късно. Отиде при него и му се усмихна толкова лъчезарно, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че той не знае за лъжата. Както всеки път, тя потърси ръката му, но този път не я намери, погледна го и сериозното му изражение я накара да замръзне. Усмивката и помръкна и тя отново пъхна ръката в джоба си. Усети и хладината, лъхаща от него, уж беше там до нея, а всъщност го нямаше. Вървяха мълчаливо известно време и той пръв се осмели да каже нещо: „Аз знам...". Тя потръпна и го погледна, с поглед му отвръщаше: „Предполагах...". Беше си обещала, че няма да плаче, но сякаш собственото и тяло не я слушаше, щом затвори очите си, от тях потекоха сълзите й, усещаше, че устата и бе пресъхнала, опита се да каже нещо, но гласа и го нямаше. Повървяха още малко така мълчаливо, накрая се спряха пред Паметника, издигащ се над стъпалата и мрачно закриващ облаците. Седнаха на предпоследното стъпало и тя го изчака да заговори пръв, но след като той не каза и дума, тя го попита загрижено:

- Откога знаеш? - Две седмици. - отвърна той с огорчение.

Това отприщи още повече сълзите й, гласът и отново изчезна. Вдигна погледа си към небето и се замисли, та той не заслужаваше сълзите й. Не, че не беше виновна, тя не се опитваше да избяга от вината си, ни най-малко, знаеше, че е виновна, но нямаше да стане така, ако той не се беше променил. Ако просто не беше охладнял, ако не се беше отдръпнал. Мислеше си за толкова много неща, че не го чуваше какво й говори, вече не я и интересуваше. Знаеше само, че след седмица той заминава и тя ще го вижда все по-рядко, една мисъл и се въртеше в главата й „Далеч от очите, далеч от сърцето!" сега чак разбираше, че е съвсем правилна. Поговориха още малко, разясниха си всичко, от далеч си личеше, че се обичат, но не се разбират. Отдавна бяха загубили диалога помежду си, вече просто нямаха какво да си кажат, нима всичко свършва така, нима? Последни погледи и те тръгват отново към изпълнения с живот град, отново мълчаха, дали нямаха какво да си кажат? Напротив, имаха толкова много неща да изрекат, но дали ги беше страх или просто не искаха? Стигнаха до мястото, където решиха да се разделят.

- Чао - едва чуто каза тя.- Сбогом! - бяха последните му думи - ... завинаги... - прошепна той, без тя да го чуе и продължи в посока, противоположна на нейната.

         Така приключи историята им. Досега тя съжалява, че не каза всичко онова, което искаше да му каже в онзи мрачен есенен ден, но се успокоява с думите „Миналото си е минало и там трябва да си остане!".


© Зори Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мн тъжен и силен разказ...моите безкрайни поздравления...имала съм подобна среща...никак не е лесно!дерзай!/6/
  • Страхотно е... Много добре написано, накара ме да го изживея и аз... Поздрав
Предложения
: ??:??