Беше поредния мрачен есенен ден, тя захвърли цигарата в една локва и се отправи към уреченото място. Забърза крачка, защото знаеше, че закъснява. Облаците застрашително се надвесиха над града, заплашваха да излеят цялата си мощ над нищо неподозиращия свят. Същата буря предстоеше да се състои и в душата на младото момиче. Видя го и нещо вътре в нея потрепна и усети, че прави голяма грешка, но беше късно. Отиде при него и му се усмихна толкова лъчезарно, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че той не знае за лъжата. Както всеки път, тя потърси ръката му, но този път не я намери, погледна го и сериозното му изражение я накара да замръзне. Усмивката и помръкна и тя отново пъхна ръката в джоба си. Усети и хладината, лъхаща от него, уж беше там до нея, а всъщност го нямаше. Вървяха мълчаливо известно време и той пръв се осмели да каже нещо: „Аз знам...". Тя потръпна и го погледна, с поглед му отвръщаше: „Предполагах...". Беше си обещала, че няма да плаче, но сякаш собственото и тяло не я ...