Туп-туп... Туп-туп... Ти. Разменени погледи. Кръвта препуска във вените ми и напомня на сърцето ми да бие. В най-неподходящия момент малка бръчица се настанява на челото ми, за да покаже притеснение. Мисли и спомени бучат в главата ми като рояк стършели, предприели атака. ,,Защо сега?'' - питам се и си удрям шамар мислено, с надеждата да се опомня. Но кой ли те слуша?! Сърцето предвещава експлозия! Майната му на сърцето! Ще си взема ново. Майната му и на късмета! Ако имах такъв, нямаше да те срещна. Знаеш ли?! Майната ти и на теб, задето се появи да ми напомниш от какво бягам. 

Пак съм в онази сцена, в която прожекторите осветяват недостатъците. И, по дяволите, защо не намирам правилната маска?! Влюбен, не! Ще я пропусна тази. Щастлив, тъжен, ужасен, в еуфория... Но не и тази на Хладнокръвен! Идва ми да изпсувам отново! Достатъчно унижих себе си! Влизам в най-близкия бар, да се отърся от връхлетялото ме ,,щастие'' да те видя. 

- Един голям бърбън! Веднага! Всъщност не, дайте ми бутилката! - провиквам се с ненавист. Майната им на всички! 

,,Какво, по дяволите, правя тук?!"- събуждам се в задимена стая с едва прокрадваща се светлина през спуснатите тежки завеси. Освен махмурлука, нямам спомени от снощи. Евтина хотелска стая, а погледът ми е привлечен от оставена на нощното шкафче бележка: ,,Снощи толкова се напи, че трябваше да те заведа някъде. Оставям ти номера ми, в случай че искаш да ми благодариш." Дрехите ми смърдят на алкохол и спомени от вчера. Викам такси и се прибирам. Днес трябва да свърша нещо...

Излязъл от банята, видимо по-адекватен, набързо намъкнах каквото е пред очите ми. С бързи крачки се отправих към близкия Арт магазин. Акварелни бои и глина. Това е! Платих на навъсената продавачка и за нещата, и за отношението. Нямам търпение да започна!

Внимателно оформих форма на лице. Някъде прочетох, че червеното асоциира решителност и самоувереност. Ето, такъв цвят ми трябваше! Стоя пред огледалото, за да уловя най-малките детайли на безизразното ми в момента лице. Със златен контур нарисувах и тях. Бях толкова горд с новата си маска. Вече съм готов за новата ни среща. Но дори това не може да отмие унижението от вчера. Гордостта ми се разводни от отвращение. Отвращение към маската, към теб... Майната ти! Защо ми трябва да те виждам отново?! Ти си минало и такова трябва да останеш... Спомних си за бележката в хотелската стая и реших да се запозная с човека, отговорен за останалото ми достойнство. Сигнал за свободно...

- Ало? Кой е? - с приятелски тон каза гласът в слушалката.

- Ъм... Аз съм отчаяният тип от снощи - едва смънках засрамено.

- Надявах се да се обадиш!

- Среща след час? Пред бара от снощи? - изстрелях мигновено, с надеждата да не прозвуча нетърпелив.

- Добре. Ще те чакам там!

И затвори. Студени вълни полазиха по гърба ми. Изпитах притеснение. От гласа в слушалката, от срещата по-късно... Провалената ми вечер не беше толкава провалена все пак - мислех си и се усмихнах...

Излязох от банята и трескаво отворих гардероба. Какво да облека, за да залича спомена за мен, пиян до козирката?!... 

Средата на септември е, но е все още топло. Паркирам BMW М3 от преди година, недалече от бара и слизам някак смутен, облечен в ,,Кристиан Лакроа". В какво се бях забъркал? Не за първи път ще кажа ,,Майната му" днес, нали? Блекбърито ми иззвъня.

- Къде си?

- Идвам след малко. Чакай ме! - почти се озъбих, когато го казах и затворих. Върнах се да взема слънчевите очила. Кой не би скрил болката си зад ,,Майкъл Корс''? С бързи крачки се отправих към така плашещата ме неизвестност.

- Здравей, извинявай, че те накарах да чакаш! - казах едва-едва.

- Нали все пак дойде? Аз съм Андрю - барманът от снощи. Радвам се, че се запознахме.

- Аз съм Щастливецът с тъмните очила, но можеш да ми казваш Раян...