Европейски съд

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД

     Това селище трудно може да се намери дори на карта с малки мащаби, но то съществува. Сутрин слънцето се събужда, подпира русата си глава на скалата над него и то се появява на света, с всичките си красоти и недостатъци, със самочувствието на истински пълноправен член на Европейския съюз и с тромавата стъпка на стар ориенталски търговец.

     Големи катаклизми преживя то през последните години.

     Съвсем законно и по най-демократичния начин го накараха да си избере кмет, който се оказа много разтропан и òправен човек. Усвои парите, които му отпуснаха от Европа по най-разумния начин. Асфалтира пътищата, нареди нови тротоари по главната, вечер уличните лампи светеха през една, та се виждаше до късно като в бял ден, боядиса в жълто общината, пощата и читалището, които бяха на едно, и училището, което беше празно, но най-важното – направи много сериозна реставрация на Божия храм и отвън, и отвътре. Отвътре, защото след създаването на Народната Република, освен че го заключиха, преди това стените бяха старателно замазани, за да не си личат физиономиите на апостолите, богородиците и светиите, че ако някой случайно попадне вътре да започне да пита и разпитва за неща, които от ясно пò ясно е, че са вредни за съвременния труженик, чието място е на полето, в завода, при другите, за да творят заедно блага, а не да мърмори молитви под носа си и да пали свещички. Наживели сме се на тъмно. Сега пък махнаха мазилката и всичко доби предишния си първороден вид, само че църквата пак си остана затворена, защото нямаше поп, а клисарят беше заклет атеист доскоро и отключваше само за Великден и за Рождество Христово. Отвън и наоколо облицоваха със специален камък, препокриха и нея, и камбанарията, сложиха нова камбана, направиха фонтан и градинка наблизо и селището светна. Да ти е драго да го гледаш, да му се радваш и да го пазиш прашинка да не падне!

     Един ден, обаче, по гладкия черен асфалт съвсем бавно, но много тържествено, подпрял единия си лакът на предния прозорец на бусчето си, „Фолксваген”, с другата хванал волана, усмихнат на изгряващото слънце, Михо Бармана поздравяваше всеки срещнат, а след него, завързана за автомобила с дълъг синджир, бавно вървеше една едра планинска крава. Явно беше стелна, скоро щеше да ражда, защото коремът ѝ беше доста подут, а тя несвикнала с новото си положение, макар и с неохота, стъпваше тромаво и се мръщеше от миризмата на изгорелите газове, които излизаха от ръждивото черво на иначе лъснатото чудовище, въртеше главата си ту наляво, ту надясно, от време-на време я вдигаше към небето и тихо промучаваше. След това накокържаше опашката си, леко я повдигаше и изпод нея излизаха едни огромни лоени топки, които падаха звучно, пръскаха се и се подреждаха в ритъма на походката ѝ. Тези новообразувания върху пътя излъчваха една специфична миризма, която дразни много неприятно обонянието дори и на най-непретенциозните минувачи покрай тях и те също извъртат глави: едни наляво, други надясно, а трети ги вдигат нагоре. Но като позасъхнеха, хората на минимална заплата към общината, отговарящи за чистотата, старателно ги заличаваха като ги хвърляха в най-близкия запустял двор, каквито имаше много. Ако ли не – дъждовете си знаеха работата, пък ако беше сушаво – така си оставаха и времето ги заличаваше.

     Между другото Михо не беше местен екземпляр. Когато дойде в селището с жена си и децата си, той беше никому неизвестен. Наричаха го Михо на Керка. Но след съвсем кратък престой се разбра, че този човек е отракан и напорист. Освен домошар, Михо се оказа и доста обществено мобилен. Това му качество се прояви с пълната си сила, когато се хвана кръчмар. Кръчмата е мястото, където се събират всякакви хора – и богати, и бедни, и млади, и стари. Там се решават важни проблеми, взимат се съдбовни решения, а понякога правдата се кове на място. Михо за кратко време разучи социалните структури и вече знаеше с кого приказка да размени, с кого далаверка да завърти, кого да похвали, кого да наругае. На някои банкетче ще стъкне, на други пари на заем с лихва ще даде. По време на икономическото ембарго в Сърбия често прескачаше границата да врътне малко търговийка на черно с комшиите, че тогава му беше времето, пък и се познаваше с някои от митничарите. Баровец отвсякъде! Затова и започнаха да му викат не Михо Кръчмаря, а Бармана.

     Един от редовните посетители на заведението беше и Калоян. Той се казваше Пешо, ама като си пийнеше, в прилив на сила и патриотизъм, пееше: „Тази вечер Калоян пирува...”, та оттам. Отначало Калоян пируваше като вземеше заплата, пируваше, докато я привърши, после я кара по-скромно, на вересийка до следващата. Бармана беше ларж и даваше. Но началниците му не се съобразиха с благородническата кръв на древния български владетел и след няколко предупреждения го уволниха. Калоян, обаче, не само че не спря, но и зачести с пировете, песента му се чуваше всяка вечер, ту зад стъклата на „бара”, ту пред тях. Разпродаде всичко от къщата си, майка му не издържа и отиде при съпруга си в по-добрия свят, отиде си с нея и малката ѝ пенсийка. Бармана заряза общественото заведение и се отдаде на частна търговия. Калоян имаше в наследство две крави и задължения към Бармана на сериозна стойност, които никога нямаше да бъдат забравени. Той започна да си пасе добитъка заедно с няколко чужди животни, срещу което получаваше необходимите му дози алкохол и криво-ляво креташе. Случваше се понякога сутринта да не може да се събуди, добичетата не излизаха на паша, собствениците им се отказаха от услугите му и спряха плащанията. Калоян започна един кръстосан поход на селището, проси от къща на къща, кой каквото даде. Но трябваше и да се яде. Той продаде едната кравичка на безценица, остана с другата и с неплатените си дългове и одисеята му продължи.

     Барманът, който вече здраво беше стъпил на краката си, живееше нашироко, но не беше забравил нещастника и при всяка негова сделка го питаше за заетите пари. Отговорът винаги беше отрицателен. Един, два, три пъти – нищо. Оплака са на кмета, но неочаквано последва следния отговор: „Не ме занимавай с глупости! Оправяйте се!” Тогава Бармана не издържа и една сутрин по тъмно отиде в обора на Калоянови, развърза кравата, той знаеше, че е стелна, и я отведе вкъщи. Сутрин ставаше, връзваше я със синджира за буса и я водеше на паша извън селището да хрупка в канавката край асфалтирания нов път. Отвреме-навреме спираше, после бавно се преместваше по-напред. Всичкото това той го правеше не заради някакво назидание или демонстрация, а по-скоро от мерки за сигурност, защото знаеше буйния нрав на Калояна, познаваше го от времето, когато участваше в решаването на някои трудни проблеми в кръчмата. Във „Фолксвагена” беше по-сигурно, можеше да го насочи или срещу нападателя, или срещу кравата.

     Много рядко, но се случваше да се срещнат.

     – Върни си ми кравата, бе, Бармане!

     – Ти си ми върни парите!

     – Ще ти ги върна, като се отели кравата, ще продам телето и ще ти ги върна.

     – Телето е лихвата за тези години.

     – Ще те съдя, така да знаеш, на съд ще те дам!

     – Съди ме, де! Съди ме! Хайде да те видим!

     – На Европейскя съд ще те дам! Там не можеш да платиш! Чу ли?

     – Аз съм Европейският съд! – отсичаше Бармана, качваше се на европейското си возило, то се накланяше на едната страна и бавно тръгваше, тръгваше и кравата след него, ръждивото черво бълваше тежък черен дим, животното въртеше глава ту наляво, ту надясно, после я изправяше нагоре, тихо измучаваше, опашката му се накокържаше, повдигаше се и изпод нея започваха да падат едни тъмнокафяви лоени топки, които падаха на новия асфалт, Калоян вървеше и стъпваше в тях като повтаряше: „В Европейския съд! Там, там ще те дам! Тогава ще те питам аз!”

     Хората виждаха, слагаха шепи на устата си, извиваха главите си на другата страна и едни прихваха да се смеят, а други псуваха наум и плюеха с отвращение.