Разказ
-Нере гидерсин?
-Не разбирам...
-А-а-а, куде отивайш?
Малка женица стоеше редом с мен на автобусната спирка. Шарената кърпа на главата й , черната роба и шарените трикотажни панталони я издаваха, от местните помакини беше. Заговаряше всеки първо на турски, после на своя си диалект. Слабичка, бяла като кенарено платно, чевръста за годините си. На пазар бе тръгнала и сияеше. Външно излъчваше едно радостно чувство на задоволство. И доброта!
Автобуса пристигна, не беше пълен, качихме се. Седнахме двете. Заразпитва ме. От пустото нашенско си любопитство и аз я попитах:
- Ти накъде!
И тук разказът бе тридесетина минути, почти през цялото пътуване. Просто слушах...
„ При дятето отивам. То сеги в града зафана работа. Изучи се, та един дерт по-малко остана. Нека работи, и невяста да търси. Две деца отчувах. И момиче имам, още учи. Ама трудно, той е мъжът ми се поболя. Ама, нейсе! Позатворихме се и още малко ще изтраем. Нека децата си вземат хляба в ръцете, все им казвам, че мен тати не м ...