Франклин Томас и тайната на  щастието

                                 мелодрама

  Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете, от време на време си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!


                      ..........

  По пътя към Солт Лейк Сити Франклин разказа на семейството си какво се бе случило при лечителката. Думите на Дазайла Моу бяха оптимистични, те изразяваха точно това, което бе целял той, те бяха плод на цялостната идея за постигане на висша цел, на духовно и морално удовлетворение. Франклин се опитваше да се усмихва, да разведрява тягостната атмосфера, но това не помогна на Сюзън и Хилари да се отпуснат напълно. Жените бяха със свити от напрежение и умора лица, изключение правеше само Робърт, който отново препускаше в измислените светове.
  По време на нощния полет, когато Хилари, Сюзън и Робърт спяха, Франклин гледаше замислено в тъмнината през прозорците, където като в мъглявини и съзвездия се очертаваха светлините на селищата. Тези думи на светицата, макар и мъдри, макар и изпълнени с обнадежденост, не бяха премахнали тумора от тялото му. В стаята Франклин бе почувствал необикновена, божествена енергия, но туморът в тялото му не бе премахнат, той го усещаше, чувстваше как той разяжда тялото му, как мускулите му отслабват, как с всеки отминал час оптимизмът му се изпарява! Тези думи, казани от устата на Дазайла Моу, бяха самата истина и Франклин би трябвало да бъде задоволен, защото те показваха как човек може да бъде излекуван от коварни болести с позитивно мислене. Тя му бе казала, че той притежава "силата" и тази сила би могла да го излекува! Но ДАЛИ БЕ ОТКРИЛ АБСОЛЮТНОТО ЩАСТИЕ? ДАЛИ БЕ ПОСТИГНАЛ ЦЕЛИТЕ СИ? Макар че бе дал толкова много оптимизъм на приятелите си, макар че с всеки съвет, с всяка дейност от страна на организацията той се издигаше все по-нагоре по пътя си към моралното извисяване, той НЕ БЕ ЗАПАЗИЛ ПОЧТИ НИЩО ЗА СЕБЕ СИ! Сега вече знаеше какво му липсваше и за какво не бе подготвен. За СТРАХА ОТ НЕИЗВЕСТНОТО! Може би катастрофата, която бе отнела баща му и бе приковала Робърт към инвалидна количка, бе едно от нещата, дали му тласък за промяна, той си бе поставил задачата да мисли позитивно, бе усъвършенствал идеите си, бе прикривал от другите проблемите си, които с течение на времето намаляваха силата си. Но никога не си бе представял, че животът ще му поднесе най-страшното изпитание, а то беше да се бори за живота си!
  Франклин осъзнаваше, че ако победи в тази битка, вече няма да се страхува от нищо и ще постигне това, за което се бе стремил, осъзнаваше, че ще достигне до абсолютното щастие. Той трябваше да пребори болестта с усмивки, с положителна енергия! Франклин натисна с ръце слепоочията си, за да прогони хаоса в мозъка си. 
  Отслабването на организма бе явно, Франклин чувстваше как кожата хлътваше все повече, как торбите под очите му пареха. Дали щеше да се съвземе, да надделее над това и да започне отново да гради щастливите си мисли? Той обичаше живота и трябваше да го направи!     ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ОЦЕЛЕЕ!

   - Преди три месеца от инфаркт почина майка ми! - заговори Анна - едно момиче на двадесет и пет години, което бе член на The Happy People от година и два месеца. - Разбира се и аз, и сестра ми го приехме много тежко. Няколко дена бяхме в депресия, рядко говорехме, но това е напълно нормално за един такъв случай. И аз, и сестра ми имаме хубава работа. След като минаха тези няколко дена, аз започнах да се връщам към предишния начин на живот. Може би благодарение на стремежа си към щастието и на позитивната настройка, която имам за света, аз успях да превъзмогна тази огромна болка. Но сестра ми, която е една година по-голяма от мен, не успя, поне в началото. Тя беше в постоянна депресия, напусна работа и се отдаде на нещастието си. Сестра ми смяташе, че мястото, което посещавам, а именно срещите с вас, са глупости, които не ми носят никаква полза.
   - Може би е била материалистка! - обади се Маркус Фрай.
   - Или е гледала на живота под друг ъгъл - добави Филип.
   - Да, такава беше. И може би това оказа влияние. Но както и да е, един ден ù казах да дойде с мен. Тя, естествено, се опъваше, не искаше да излиза никъде, но аз я изведох насила. Зная, че това е в разрез с правилата за щастието, но нямаше как да я накарам по друг начин, а и бях сигурна, че това е правилното решение!
  Филип и Грегъри кимнаха одобрително, което накара младото момиче да се усмихне.
   - Когато я доведох тук първия път, тя не можа да се отпусне, сякаш не искаше да го направи. След като се прибрахме, тя отново замрънка, че денят ù е минал напразно и че някакви си хилещи се нещастници не могат да върнат майка ни. Но на другия ден ми сподели, че иска да я заведа отново. Вчера дойде за четвърти път и вече е в доста по-добро настроение от преди. Вече много по-спокойно споделя и говори, тя започна да се променя!!  

  The Happy band организираха благотворителен концерт за събиране на средства за лечението на Франклин Томас. На концерта присъстваха няколко хиляди души! Но от него бяха събрани чисти едва четири хиляди долара, защото разходите по организацията бяха твърде високи. Интересното тук беше, че дори Ерик Мичълсън, вожда на анархистите от "Victory", помогна с немалка сума за организирането на концерта, но и тя не бе достатъчна.
  
                 .............

  Франклин усети студа по кожата си, когато слезе от самолета. Вятърът, макар и слаб, го полази с ледени тръпки.
   - Сю, нека минем през "Офиса", искам да видя приятелите - каза със слаб, но бодър глас Франклин
   - Добре, нали ни е на път. Ще слезем там, ще ги видим и после - у нас - Сюзън също звучеше уверено, макар че ù костваше доста сили
   - Ние с Робърт ще се прибираме и ще ви чакаме.
   - Не, майко, елате с нас - предложи Франк, - после всички ще се приберем заедно.
 В автобуса Франклин и Робърт дискутираха градовете и селата в Акомикеран. Нюпорт Таун също фигурираше там, но бе много по-приветлив и различен. Хората ги слушаха мълчаливо, някои ги гледаха с интерес, други с недоумение, а трети със съчувствие. Но когато автобусът спря на спирката, двамата братя млъкнаха, слязоха от автобуса и последваха Сюзън и Хилари по пътя към сградата.

  Когато Франклин влезе в "офиса", всички погледи бяха приковани към него. В голямата зала настъпи мълчание. Филип и Кони Мелър приближиха до него и му протегнаха ръце:
   - Франкииии, какво става с теб - весело извика Филип.
   - Филиииип, Кониии, какво правите!! - опита се да извика Франклин, но гласът му бе дрезгав. Той разпери ръце и прегърна и двамата. После се появи и Грегъри, а по него Кони:
   - Грег, как си, приятел. Кони, какво става с теб, милейди!
   - Много добре, Франки, оправяме се - отговориха двамата в един глас.
  Франклин се ръкува с всички, те се държаха ведро и весело, макар че навсякъде тук витаеше духа на съжалението. Казаха му за концерта, за даренията, за все по-голямата популярност на The Happy и Band The Happy People. Франклин им говори за Дазайла Моу, за лечението и за думите, които му бе казала. Робърт, Хилари и Сюзън стояха зад него и се усмихваха. По едно време Франклин попита Кони:
   - Кони, къде е Питър! Не съм го виждал отдавна. Не идва в болницата, а сега го няма и тук.
  Кони се обърка за миг, след това отговори:
   - Тук е Франк, отзад е! Може да го извикаме, ако искаш.
   - Добре, нека дойде.

  Питър знаеше, че Франклин е тук и това бе причината да се скрие в тълпата. Отново беше объркан, не искаше да се случва всичко това, бе прекалено чувствителен на тази тема, прекалено слаб, за да излезе очи в очи с действителността. Видя, че Кони, Грегъри и още няколко души идват към него. Питър се обърна на другата страна, за да не го забележат, но те дойдоха точно при него.
   - Хайде, Пит, Франклин е тук! Ела, ела да го видиш! - каза с нежен настойнически глас глас Кони, сякаш говореше на малко дете. Питър покорно, с наведена глава, тръгна след тях.
  Когато отидоха отпред, Питър се изправи и видя Франклин. Той потрепна и застина с  широко отворени очи и зейнали устни! Пред него стоеше МАСКАТА НА СМЪРТТА! 
  Това бе първото, което нахлу в главата на Питър, когато съзря човека срещу себе си. Сякаш пред него се бе изправил мъртвец! Франклин бе много отслабнал, с изпити очи и отчаян блуждаещ поглед. Той бе бледо копие на прекрасния човек, когото познаваше. Питър не издържа на гледката, той падна на колене и заплака.
   - Съжалявам - опитваше се да говори Питър, но от устата му излезе провлачен звук, нещо като "шжля". Франклин стоеше над него и го наблюдаваше безмълвно.
   - Съжалявам - повтори Питър, като се давеше в ридания. Кони го докосна по рамото. Питър се изправи, лицето му имаше мъченически вид, той бе навел глава от срам. После се обърна и се изгуби в тълпата. Кони тръгна след него.
   - Аз съм най-големият глупак - каза Питър на приятелката си, - най-големият тъпанар!
   - Не се самообвинявай, Пит, скъпи. Просто приемаш много тежко тази ситуация. Това, че съчувстваш твърде много на приятеля си не означава, че си глупак и тъпанар.
   - Но другите намират сили, владеят се! Сигурен съм, че изпитват същото като мен. А аз се изложих!
   - Не е вярно, не си се изложил. Не трябва да те е срам от това!
  Питър въздъхна дълбоко, опитвайки се да се успокои.

        
                .............

  Франклин, Робърт и Хилари си тръгнаха рано, а Сюзън остана в "офиса". Отслабналият организъм на Франклин не можеше да издържа на големи вълнения. По пътя Робърт му предложи да започнат да се стягат за покоряването на върха! Според Робърт трябваше да тръгнат час по-скоро, за да могат да се подготвят за препятствията, пред които неминуемо щяха да се изправят.
   - Ще направим като Дазайла Моу - каза Франклин.
   - Дазайла Моу е светица, ние не можем да се сравняваме с нея, тя е ПРЕХОД между тази и другата страна - изненадващо отвърна Робърт. Франлин го погледна изненадан.
   - Какво искаш да кажеш, Роби?
   - Ние просто трябва да преминем! Не трябва да гледаме от другите! - бе отговорът на брат му.
 Няколко бомби, избухнали близо до автобуса, ги извадиха от унеса. Паникьосаните хора във возилото започнаха да се оглеждат притеснени, но след малко паниката отмина. Това не бе по-различно от поредния акт на насилие от страна на агресорите, нещо, с което местните жители вече бяха свикнали.
 
  Автобусът спря на спирката и тримата поеха към дома. Когато зад високите храсти се показа къщата, Франклин спря и се загледа в нея. Това бе домът му, мястото, в което бе прекарал детството и младостта си. Тази къща винаги е била свързана с него, със спомените му, независимо дали са хубави или лоши, в нейните стени той бе споделял най-щастливите си мигове от най-ранното си детство досега. И ето я сега, същата просторна, но уютна къща, сгушена весело и красиво между дърветата, но този път погледната с друг, много по-изстрадал поглед. След всички тези страдания и тревоги, които изпита в последните дни, Франклин отново бе тук, пред нея и все още чувстваше свещената връзка между него и това място. Знаеше, че тази връзка винаги ще е такава до края... до края на живота му!

  Един усмихнат мъж, който се представи като Силвестър, застана отпред. Той умираше от желание да разкаже историята си.
   - Здравейте, мили приятели. Искам първо да ви кажа, че съм на четиридесет и три години, макар и повечето да не ми дават и тридесет. Това е така, защото аз открих ключа към успеха, намерих тайната на щастието си!
   - Това е страхотно! - възкликна Натали, онази приятелка на Питър, която наскоро се присъедини към The Happy People. Сега тя бе застанала до Сюзън, Кони, Питър, Маркус Фрай, Грегъри и останалите от бандата.
   - Така е, всичко е страхотно! Защото аз имам съпруга, но имам и любовница!
 Кони Мелър и Филип се спогледаха, Питър и Натали също. Грегъри даде знак на Силвестър да продължи.
   - Съпругата ми е много добра, гледа децата ни и аз съм много доволен от нея. Е, понякога има търкания, а те станаха по-големи, когато тя разбра за любовницата. Но когато у нас стане нажежено, аз хоп - и при любовницата ми. А при нея всичко е прекрасно! И така, приятели мои, аз съм щастлив с тези две жени, с тези красиви цветя в моя живот.
  Вместо да се зарадват и усмихнат, щастливците го гледаха с упрек.
   - Какво има? - попита той.
   - Жена ти как приема това, че ти имаш любовница?
   - Е, не го приема много добре, но свиква! А и кой я пита нея!
   - Мисля, че като семейство вие трябва да се опитвате да се разберете, да изгладите разногласията си. Не че съм против такъв тип връзки, но след като единия от вас не е съгласен с това, не би трябвало да постъпваш по този начин. Още повече, че имате деца!  - намеси се Кони.
   - Добре, но в случаите, когато не ми е приятно с нея, да я търпя ли? А и децата са малки, още не разбират. А и зная, че има и по-свободни съпружески връзки, в които и мъжът, и жената изневеряват, без да се крият, дори и правят тройки, групов секс и така нататък. Според мен това не е лошо, даже е модерно.
   - Така е, съгласни сме - каза Сюзън, - зная, че има много такива връзки, но те са плод на такъв тип разбирателство. Просто тогава и мъжът, и жената имат по-освободено мислене, обичат секса и разнообразието, приели са този модел на поведение и са щастливи! Но във вашия случай нещата не са така, защото съпругата ти не го иска! В такъв случай ти постъпваш егоистично спрямо нея!
   - И какво трябва да направим? - попита виновно Силвестър.
   - Единият начин е да се разделите и всеки да поеме към своето щастие, но този вариант не е добър, защото имате деца. Другият начин е да поговорите, да се разберете на какъв тип отношения ще се гради връзката ви. Може би така ще е най-добре и за двамата - изказа се
   - И да оставя любовницата си, така ли?
   - Защо не, ако е в името на семейството?
   - Но нали точно вие учите, че за да е щастлив един човек, той трябва да бъде в хармония със себе си?
   - Така е, но не когато става за сметка на други хора! - заключи Сюзън, която въпреки нещастията, сполетели я напоследък, се държеше геройски.

  Франклин беше при Робърт, докато той не заспа, след което отиде в стаята си. Хилари го последва. Напоследък възрастната жена бе станала мълчалива, тя бе под властта на тревогата и страха, борейки се с ужасните мисли в главата си. Франклин отново се опитваше да разведри атмосферата, но на жената не ù стана по-добре. Мислите в главата му, най-вече историята с Питър, не му излизаха от главата. Държанието на този негов много добър приятел бе олицетворение на ИСТИНАТА, на скритото в сдържаните и приятелски усмивки на останалите! Питър не трябва да бъде съден за тази постъпка, защото в този момент той се бе отдал чувствата си, които в онзи момент бяха по-силни от разума!
  Когато Сюзън пристигна в къщата и влезе при тях, те погледнаха към нея с огромна благодарност и обич в очите си. Това момиче бе останало при тях, беше до тях в тези лоши моменти. Сюзън първа наруши мълчанието, като каза следното:
   - Франк, Хилари, искам да ви кажа нещо!
   - Кажи, скъпа! - каза Франклин.
   - Ще си имаме БЕБЕ!
   - Какво? - попита Хилари и в гласа и се усети едва доловима радостна нотка.
   - Ще имам дете от Франклин! Онзи ден ходих да си направя тест! Исках да ви го кажа още тогава, но нали...!
   -  Скъпа, това е прекрасно! - опита се да извика Франклин, но гласът му бе тих и сипкав! Той опита да се усмихне, но усмивката му бе страдалческа и изкуствена. След това той подпря ръцете си на масата и заговори тихо:
   - Когато оздравея... когато оздравея, ще сме най-щастливата тройка - аз, ти и детето ни! - гласът му едва се чуваше. - Скъпа, благодаря ти, аз... аз те обожавам! Детето ни ще бъде най-щастливото, най-щастливото...
 Франклин бе навел глава и се взираше в масата. Сюзън и Хилари го гледаха мрачно и безмълвно.
   - Сюзън, майко, СТРАХ МЕ Е!
  Двете жени не отвърнаха нищо, а продължаваха да го гледат. По очите на Сюзън се появиха сълзи.
   - Страх ме е... страх ме е... СТРАХ МЕ Е ОТ СМЪРТТА! - и той заплака. Никой досега не го бе виждал да плаче, освен може би в детството му.
   - КАКВО СЕ СЛУЧИ С МЕН, КАЖЕТЕ МИ?  - крещеше Франклин, давайки излаз на тези внезапни чувства - ЗАЩО АЗ, КОЙТО ТОЛКОВА МНОГО ОБИЧАМ ЖИВОТА? СЮЗЪН, МАЙКО, СТРАХ МЕ Е! НЕ ИСКАМ ДА УМИРАМ, НЕ ИСКАМ ДА НАПУСНА ТОЗИ СВЯТ, ИСКАМ ДА СЕ РАДВАМ НА ЖИВОТА, НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ, НА ЛЮБОВТА, НА ВСИЧКО! ЗАЩО БОГ ИСКА ДА МИ ГО ОТНЕМЕ В ТАКЪВ ПРЕКРАСЕН МОМЕНТ?
  Франклин плачеше неудържимо, Сюзън и Хилари се бяха прегърнали и също плачеха! Те не бяха свикнали да виждат Франклин такъв, те можеха да успокояват, да дават съвети на другите, но в този момент и двете не знаеха как да постъпят. Защото бяха свикнали с мисълта, че той е този, който може да ги успокои, да ги насочи към верния път, а не те него. Защото Франклин бе ПО-ВЪЗВИШЕН от тях!
  Франклин прегърна Сюзън и Хилари, вече бе спрял да ридае. Той заговори тихо:
   - Знаете ли, Сюзън, майко, смъртта не е страшна, просто, когато човек умре, се пренася в приказния свят на СЪНИЩАТА, там, където красивите приказки оживяват, там, където можеш да видиш абсолютно всичко и да бъдеш ИСТИНСКИ ЩАСТЛИВ! А след време, когато душата намери друго тяло, човек започва да гради напълно НОВ живот! Смъртта не слага край на съществуването, защото душата се рее от тяло на тяло, докато не постигне СЪВЪРШЕНСТВО! Такъв е КРЪГОВРАТЪТ на живота и на смъртта! Смъртта не е страшна! По-страшно е, че ако умра, ще изгубя вас, ще изгубя Робърт, приятелите ми, ще изгубя... детето ми!
  Изведнъж Франклин се изправи рязко! По обвитите с мъка и отчаяние очи се появи особен поглед, все едно някакъв пожар беше избухнал в тях! Франклин гледаше трепетно към двете жени, сякаш бе получил някакво просветление, някакъв извисен импулс, сякаш хиляди вулкани изригваха, губейки се в тази безкрайна небесна синева на красивите му очи. Той заговори с по-силен глас, най-силния, който можеше да излезе от измършавялото му тяло, сякаш искаше да го чуят всички:
   - Майко, Сюзън, искам да направите нещо за мен! Моля ви, не ми отказвайте!
   - Да, Франк - със сетни сили процеди Хилари.
   - Искам, ако... ако умра... ако умра, на погребението...
   - Франк, недей...
   - Сюзън, скъпа, не ме прекъсвай, моля те! Искам, ако умра, на погребението ми да се пеят ЩАСТЛИВИ И ВЕСЕЛИ ПЕСНИ, да се чува РАДОСТНА МУЗИКА, да се вият ТАНЦИ, ХОРА, ИГРИ...! Искам... искам всички... всички да знаят, че погребват ЩАСТЛИВ ЧОВЕК!
  Двете жени въздишаха, задавени от плач и гледаха безмълвни към Франклин.
   - Моля ви, вие сте най-близките ми хора, изпълнете тази моя заръка! МОЛЯ ВИ!
  Сюзън успя да кимне в знак на съгласие, след което отново се отдаде в плен на плача.
     
    ... следва продължение...