Габи Габи

Трябваше да се появи отново Габи Габи, но я няма. Мониторът е смразяващо тъмен, защото в онези бездънни кладенци горе следата се губи и метеорът бърза към своята Голгота. Казват, че по това време на годината по небето скитат леониди, което ме кара да мисля, че Габи Габи е някъде там – може би зад обратната страна на луната или, може би, в тишината на другата стая. Когато пребиваваш под знака на Селена, всички прозорци са достатъчно тъмни и всички леониди – гаснещи. Габи Габи се появи внезапно и внезапно изчезна, оставяйки в монитора следа от зъзнещото си присъствие. Няма какво да направя, няма как да я прегърна, защото е трудно да се прегърне метеор; опитвам се да нарисувам феникс в палитрата от необятности.

Най-напред във форума излезе онзи задушаващ стих, който ме хвана за гърлото и ме накара да завия:

„Боже, дълъг е пътят

и е тежък товара...

От тогава започнах да я търся и търсенето продължава. Прииска ми се да поема част от товара. Този образ, който ми се яви на сън сигурно е тя, но нямам представа за времето и мястото. Проблемът е, че в нета времето и мястото са преходни категории, особено, когато обектът е от другата страна на луната или от другата стая. Зная със сигурност и това е подчертано в един впечатляващ разказ на Елена Алексиева, че човекът от другата стая най-вероятно се крие от себе си, поради факта, че няма от кого да се крие. Но вече ми се изясни. Трябва непременно да я намеря, защото тя се нуждае от мен. Няма как да е друго и то се подразбира от стиховете, които се появиха в онзи сайт. Всъщност, това са само пет шест малки стиха, но съдържат послание към целия свят. Или може би само към мен. То е съвсем понятно – Габи Габи е ужасяващо самотна, но не с онази аристократична самота на лидера, а с неистовата самота на падналия. Познати ми са подобни състояния.

Когато се срещна с Габи Габи със сигурност ще я позная. Не може да бъде друго, защото сънищата никога не ме лъжат, а аз съм я виждал на сън, но това вече го споменах. В такава ситуация ми стана пределно близка историята с онзи тъжен безумец на Пушкин от забравеното произведение:

„Образ светъл и неземен

той веднъж на сън видял.

Скрит за разума – в сърцето

го запазил чист и цял.“

Незабавната констатация в случая е, че истинската любов изисква сериозна доза безумие; в противен случай тя просто не съществува. Което от своя страна подсказва, че разумът игнорира веднага тези състояния. Но това по никой начин не означава, че трябва незабавно да потърся съдействие от психиатър. Напротив, налага се да подчертая, че подобна лудост ми е крайно необходима, за да проумея себе си и по никой начин не ми е възможно да се лиша от нея. Изход от такъв характер не съм в състояние да си представя и то е обяснимо. В една странна новела на Бото Щраус героят непрекъснато подчертаваше, че никак не може да се лиши от своята болка. Имам усещането, че го разбирам, доколкото болката е съизмерима с безкрайността. Разликата е само, че там се касае за реална ситуация, докато в случая не е така. Не е същото, когато си пряк участник и, когато се взираш в мрака на някакъв монитор, очаквайки нещо да се случи.

И така – търсенето продължава.

Разбира се, най-напред прерових всички литературни сайтове в интернет. Прерових и сайтовете за запознанства. После се прехвърлих на частни детективски агенции. Там ме гледат като извънземно - с учудване и съжаление. Явно не могат да схванат естеството на проблема. Ако ме попитат за какво ми е дотрябвала тази Габи Габи, сигурно няма да успея да обясня. Понякога сам си задавам този въпрос и не мога да намеря отговор. Вероятно не съществува такъв. Но това не означава, че съм в състояние да се преборя с натрапчивата, бих казал патологична амбиция да я открия. Не е важно какво ще се случи после. Може и нищо да не се случи. А може да се окажа в ролята на нечакан и нежелан посетител, който е попаднал съвсем не на място. Повтарям си онова терзаещо „Прощално“, на Вапцаров, защото друго не успях да измисля:

„Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин...“ и т.н.

Но имам усещането, че ако излезе нещо такова, пак бих бил доволен, стига при нея всичко да е наред. Липсва ми обяснение що за дивотия е това.

Понякога си мисля, че не е най-важното да я открия. Може и изобщо да не се случи приживе. Достатъчно е, че я търся и така ще продължи известно време. След което трябва нещо да изскочи. Засега не зная какво би изскочило, но съм любопитен да узная. Присънва ми се, че е красива и някъде съвсем близо. Виждам сянката и в дъното на коридора, когато завива зад ъгъла; то е облак от плът и мъгла, след което се събуждам с вик и веднага се сещам, че дори не съм заспивал. Вероятно съм жив, защото в полунощ някой ми шепне задъхано нещо еротично. Но не мога да махна от прозореца онова проклето пълнолуние; буден съм и май започвам да полудявам.

Нямам представа какво ме извади от равновесие, когато за първи път попаднах на тези малки стихчета в нета. Общо взето в този нет всичко е безметежно глупаво, доколкото авторите не проумяват собственото си безсилие. Но не е така при Габи Габи. Спомням си, че нещо веднага ме хвърли в атмосферата на онази страшна картина на Едвард Мунк, взривяваща апогея на отчаянието. Там някъде – в бездните на безнадеждността е самата тя:

„ Боже, дълъг е пътят.

И е тежък товарът.

И водата е мътна

от лъжа и поквара.

...И земята е кална,
а звездите - далече.
Няма кой да запали
огън в зимната вечер.
И къде да избягам?
И къде да се скрия?..
Примката се затяга,
а не мога да пия.
И не мога да плача
тихо в нощите тъмни...
Мога само да крача.
И да чакам да съмне...“

Едва ли е нужно да се опитвам да правя творчески портрет на Габи Габи. Сигурно няма да успея, а и кой ли ще прояви интерес? Творчеството е незначително и в тези няколко стихчета аз чувам само вик за помощ. И този вик е оглушителен. По някакъв нелеп начин свързвам с нея собствената си съдба, макар че това няма никакъв смисъл. Аз не съм я виждал, не зная коя е, не зная къде е, не зная и името и; чувам само този вик и картината на Едвард Мунк оживява в тишината на безкрайната нощ. Дори и метеорът оставя следа; несъмнено появата на Габи Габи има връзка с появата на онзи ярък метеор в съзвездието Персей, който една нощ докосна пясъците на тъгата.

„ Аз пак дойдох. На прага на душата ти
стоя несмело. Като пред светиня.
И грешна. И виновна. И очакваща
да видя въглен в пепелта изстинала.

Пусни ме пак да вляза в твоя храм.
Ключът небрежно някога загубих.
Дошла съм не да взема, а да дам,
за да изкупя своите заблуди.

Прости,че малко късно те открих.
Сега не бих те заменила с нищо.
Дано милувката на моя стих
горчилката в душата ти пречисти.

А може би ужасно закъснях?
И на обрулено дръвче приличам....
Дори да е така. Поне разбрах
пред кой е трябвало да коленича.“

Отдавна се въздържам да ходя на черква. Оставам с усещането, че всяка плачеща жена пред иконата с разпятието е Габи Габи. Безмълвието на неизказаната молитва, пукотът на догарящите свещи, немигащите очи на Византия в тъгата на иконите – всичко това ме изпълва с непоносимост и не мога да се върна към себе си. Проблемът е, че няма как да прегърна всяка плачеща жена, защото всички са плачещи. Но в едно друго измерение трябва да срещна самата Габи Габи, защото така е справедливо. Може би ще срещна и майка си, и всички свои близки, които някога съм имал; кога ли беше това? И вярно ли беше? Минавам в другата стая и разговарям с паяци. Сигурно в някое минало прераждане съм бил паяк. Вече мога да се представя - аз съм човекът от другата стая.

Понякога не ми достига въздух, защото липсата на близките ми хора е задушаваща. Не зная дали Габи Габи би могла да запълни тази липса, но не съм в състояние да си представя нещо друго. Човекът от другата стая в онзи разказ на Елена Алексиева е достатъчно луд, за да стигне до предела на отчаянието и в това отношение го разбирам. Сега се чудя има ли я някъде Габи Габи, какво обича, какви са очите и, как е облечена; привижда ми се онази рокля от блестящо ламе на жената от „Обядът“ и се чудя не е ли тя – същата, с която се опитвам да разговарям на сън.

И забелязвам нещо много странно в своето ежедневие. Каквото заловя да правя, нищо не се получава; усилията ми се провалят с трясък и нямам амбиция да продължа нататък, защото не зная накъде. В своето безсилие отлагам безброй инициативи и те се трупат някъде по таваните. Търсенето на посоката е едно лутане из мрака; аз нямам посока. Не мога да преодолея чувството за безнадеждност, защото всичко е безнадеждност. Питам се за хиляден път къде е Габи Габи и единственото, с което съм наясно е, че никога няма да намеря отговор. Отново и отново ми се набива идеята, че тя ме чака някъде и тази мисъл звучи почти шизофренично.

„Дадох
само каквото ви трябваше.
Взех
само колкото ми беше нужно.
Нощта - тази стара парясница,
ми помагаше.
Само луната, кой знае защо, беше тъжна.
Не тъгувай, луна!
Виж, душата ми още е чиста.
Чиста. Като челото на младенец.
Като наниз красив
от капчици росни мъниста.
Чиста. Като десницата на светец.
Не тъгувай. Нощта, тази стара мастия,
призори ще изтлее на кладата на деня.
С лъчите на изгрева аз лицето си ще измия,
и отново със чисти очи ще погледна света.“

Не знам какво в тази история ме вади от равновесие. Проблемът е, че не мога да понасям някой да е по-тъжен от мен. Особено, когато се отнася за красива тъга, а аз се сдобих с усещането, че всяка тъга е красива или по-скоро всяка красота е тъгуваща и навява представи за недостижимост. Намирам в болката на една плачеща жена нещо еротично и имам нужда да я утешавам. Измислям си всевъзможни асоциации, където съм се сдобил с нейното участие. И превръщам участието и в еротика с някакво безумно внушение, че еротиката лекува всичко. Това би било смешно, ако не беше толкова нелепо.

Фактът, че Габи Габи е най-тъжната жена на света не ми дава покой. Вживявам се във всеки неин проблем и споделям всяка нейна болка. Ако беше възможно, бих откраднал всичките и болки, но не зная как. Причината е известна. Причината е достатъчно банална: Нея я няма. Което вече споменах.

Но това не ме спасява от безизходицата. Покрай нейната болка, започвам да си присвоявам и болките на целия свят. Това е вече патология, която не разбирам. Но би ми се искало да разбера.

Намота се кълбото на живота ти, мамо.
Ето го краят. Вече се вижда.
Върнеш ли лентата - нищичко няма.
Само усилия и черни грижи.

Само мотика. Сушаво лято.
Земя корава и спечен залък.
Храниш кокошките. Садиш домати.
Твоят свят, мамо, е толкова малък.

Вечер, по залез, сядаш на прага,
мъдро заслушана в тишината.
Звезди изгряват, не ти се ляга -
още колко залези ще изпратиш...

Преглъщаш с мъка сухия залък,
и все по тежка става мотиката.
Твоя свят, мамо, е толкова малък,
а в него ти си така Велика...

Всъщност, познах я, защото това е и моята майка. Тази мотика не е единствена. Такава е съдбата на всички майки по света. Преди няколко дена беше Задушница и ходих на гробищата, където е майка ми. Почистих гроба и посадих едно цвете. Това е всичко, което направих за нея. Дори стих не успях да измисля, а гробът беше буренясал. Те са едни ужасни бурени, които избуяват направо в душата. Бурени и още бурени.

Къде ли е Габи Габи? Къде се крие? Искам да е някъде! Искам да я видя. Дали ще доживея това?

Болката вие в небесата и всички глутници по земята събират пълнолуния. Отново оживява картината на Едвард Мунк: Нощ. Един мост без парапети. Мътилка. Безразличие. И ужас в очите на обречените. Трябва да потисна този вик. Трябва да забравя.

...Освен това може би трябва да се обадя и на сина си. Той е далеч и замина отдавна. Сега всички синове заминаха и заминаването продължава. Изпокриха се някъде. Всеки в своята посока. И далеч от това проклето място. Тежка е, тежка мотиката, мамо...“

Сине пораснал, дано ми простиш
всички вечери, през които
не бях до тебе, преди да заспиш,
за да целуна очите ти.
Прости ми, сине, за всяка сълза,
която с устни не съм изтрила.
За всяка твоя момчешка тъга,
която не съм споделила.
Прости за всички приказки, сине,
които
не ти разказах...
Дано като мен през живота преминеш,
без да се научиш
да мразиш.
И когато си сам, а навън завали,
и отново ги няма ръцете ми -
поплачи си, момчето ми.
И ме потърси.
Дано ме намериш
в сърцето си.

Стиховете са на странната и прекрасна клетница Габи Габи, която загубих преди да съм намерил.

Къде ли отиде? Жива ли е?

Дано е добре! Дано се е справила с болката! Обичам я!

Привет, Габи!..