24.01.2021 г., 19:14 ч.  

Генерал 

  Проза » Разкази
596 0 0
25 мин за четене

 

Беше ранен декемврийски следобед. Слънцето грееше и след няколкодневното застудяване, и снощният дъжд, времето можеше да се определи, като истинско циганско лято. Младши сержант Щерев седеше на скамейката зад ротата, припичаше се като дърт смок на есенното слънце,  и пушеше цигара. Оставаха му точно двадесет дни до уволнението, а времето като, че ли беше напълно спряло.  Часовете бавно се влачеха един след друг, сякаш бяха вагони на безкраен товарен влак, който се канеше да спре всеки момент. Когато погледнеше часовникът си, а това се случваше  през пет минути, Щерев имаше чувството, че стрелките бяха залепени с лепило Кале за циферблата. За сметка на това пък, цигарите му изгаряха неусетно. Още докато запалеше цигара, огънчето с бързината на свръхзвуков изтребител достигаше филтъра и трябваше да пали нова. И той бъркаше в горният джоб на камуфлажната си шуба, вадеше кутията, и запалваше следващата. Така направи и тогава. В пакета беше останала само една, последна цигара, при това поставена фабрично на обратно, с филтърът на долу. Щерев  се зачуди за момент какво ли трябваше да означава това. Беше чувал какви ли не суеверия за обърнатите цигари, като например нова любов, късмет, щастие или да си намисли някакво желание преди да я запали. Спомни си, че в новобранския център един войник сам обръщаше една от цигарите си и си пожелаваше нещо. Така Щерев се спря се на пожеланието. Но какво желание да си намисли? В главата му веднага премина мисълта за хубава работа след уволнението, или пък готино гадже, но те бързо бяха изместени от друга, импулсивна и  много натрапчива мисъл, която растеше с бързината на пролетна трева между фугите на плаца. Щерев усети как мисълта се намести в ума му като новобранец в  топло легло, и бързо превзе цялото му съзнание. Опита се да се върне на идеята за гаджето, но не се получи.  Много го беше яд на новите офицери и най-вече на Димитров.

 Преди няколко седмици  бяха преместили трима млади офицери от поделението в Бояново, което закриваха. Тримата бяха луди за служба, а и явно се натягаха пред командния състав, защото още щом застъпиха на новите си постове,  подгониха здраво цялата рота. То не беше марш на скок, то не беше строева и физически подготовка или някоя друга лудост свързана с безцелно бягане и търчене. Тези упражнения се правеха по няколко пъти на седмица. Освен това юркаха войниците да правят сапунки на щаба когато застъпваха и отстъпваха от наряд. Щерев служеше в малка, нарядна рота, и от новобранската школа не беше правил нищо подобно. Същото важеше и за другите войници. Този тип роти се наричаха охранителни, и войниците в тях даваха само наряди, почти всеки ден. Ротата на Щерев охраняваше складовете с боеприпасите на поделението. Това им беше основното и единствено задължение, което не беше никак леко, защото беше свързано с поредни безсънни нощи, когато войниците застъпваха наряд след  наряд. По между си войниците се шегуваха: -Здравей наряд, през ден наряд. При все това, ако  някой от новите офицери, видеше свободен войник някъде в поделението, веднага му намираше работа и го караше да върши нещо напълно безсмислено чак до вечерта.

Точно поради тази причина младши сержанта  сега се беше скрил зад спалното на ротата, където преди два дни беше накарал новобранците да занесат една скамейка, за да може да си седи и пуши на спокойствие. Щерев отново погледна  обърнатата цигара в кутията си. За първи път въждаше фабрично обърната такава. Не спираше да мисли за новите офицери. Не стигаше другото ами когато някой от тримата нови офицери застъпваше дежурен по поделение, спукваше подчинените си войници от проверка по всяко време на денонощието. Така и новият капитан Димитров  хвана младши сержанта в издънка.

Преди пет дни, докато, даваше дежурен по рота, към два през ноща, Щерев беше задрямал на стола в коридора на поделението. В това време Димитров минаваше на проверка, видя го през открехнатата външна врата, че дреме и се промъкна тихо като усойница в сградата. Опита се да му вземе ножа, но младши сержанта  го усети, събуди се и го хванал за ръката.

 -Щерев ти спиш на пост! Изрева Димитров и не пускаше ножът.

 -Задрямал съм господин капитан. Заоправдава се младши сержанта, който от своя страна също не пускаше ръката на Димитров. – Няма да се повтори!

 -Естествено, че няма да се повтори! Свалям те от пост! Дай си колана и бегом марш към ареста! Пет дни арест!

Щерев го гледаше като втрещен. Как така ще иска да го вкарва в ареста за такова дребно нещо? Та той е  най-старият войник, оставаше му по-малко от месец до уволнението, освен това  бе и с чин младши сержант, а този току що дошъл капитан иска в ареста да го тикне. Тогава Щерев се сети, че в поделението няма арест. Имало е някога, но са го затворили отдавна, а този новопристигнал шапкар даже и не знаеше за това.

 -Но господин капитан ние нямаме арест. Промълви Щерев.

 -Как така нямате?! В цялото поделение няма нито един арест така ли? Стръвнишки го гледаше лейтенанта

 -Нямаме. Отвърна Щерев.

 -Тогава, команда газ! Изръмжа той.

Младши сержанта извади противогаза си го сложи на главата. Тогава чул нова команда

 -Към знамето на поделението, бегом марш!

Нямаше как да не го направи, и побягна към зададената му дестинация.  

Знамето на поделението се вееше върху висок пилон пред плаца. Там се извършваше и вечерната проверка. Димитров го накара да стои мирно до знамето девет часа с противогаза на главата, за назидание на войската. Младши сержанта едва дишаше, и усещаше как се олюлява, подпираше се отвреме на време на пилона, защото усещаше, че губи равновесие и всеки момент ще припадне, но издържа. Подигравките от другите войници не закъсняха, а това му тежеше повече.  

Та затова Щерев беше намразил капитана. Не защото го  беше наказал, а защото  беше направил него, уволнявката, младши сержанта,  за срам пред цялото поделение, сякаш беше първия новобранец.

           Щерев извади цигарата от пакета, огледа я, спомни си случката с противогаза, прокара език по дължината на цигарата и си пожела  тихо на глас:

- Искам да му се  върне тъпкано! На него и на останалите мръсни кавали! Така войниците помежду си  наричаха тримата нови офицери.

  Сложи цигарата в устата си и я запали. Опъна от дима дълбоко и го изпусна бавно. След това отново напълни дробовете си с дим, притвори очи в миг на задоволство, издиша и след като отново отвори очи  го видя. От ъгъла на сградата на ротата към Щерев се зададе непознат военен. Вървеше бавно. Младши сержанта от далеко забеляза, че униформата му е малко по шарена  от униформите на другите военни. От двете страни на панталоните му имаше широки, червени кантове, а от раменете му се спускаха лампази, които се поклащаха докато вървеше. - Този трябва да е някакъв музикант, помисли си младши сержанта и спокойно продължи да пуши.  В поделението имаше военен оркестър. Всички музиканти носеха парадни, много шарени униформи, които много приличаха на тази с която беше облечен приближаващият. На Щерев му се стори странно, че музиканта вървеше по пътеката зад спалното на ротата, но се сети, че можеше да е минал по прекия път, който войниците използваха, когато през уикенда лафката не работеше и трябваше да ходят за цигари до града през старата дупка в задната ограда. Непознатият се приближи, спря се пред младши сержанта, погледна го настоятелно, и  след като видя неговото бездействие попита:

- Млад’сержант,  в това поделение не отдавате ли чест на висшестоящ?

Щерев го погледна с досада, опъна пак от цигарата и без да се трогне отговори спокойно:

            - Ми, че до сега никога не са ми казвали, че трябва да отдавам чест на музикант.

Човекът леко наклони едното си рамо към боеца, посочи пагонът си с ръка и попита със строг тон:

            - Млад’сержант, аз не съм музикант! Ти за първи път ли виждаш генерал?

Тогава Щерев различи три ромбоидни знака на пагона му и изтръпна. Студена пот изби по цялото му тяло. Младши сержанта хвърлих цигарата, скочи, изпъна се като струна, козирува и извика отсечено.

            - Тъй вярно господин генерал! Аз съвсем за първи път виждам генерал! Много се извинявам за което! Сърдечно моля да ме извините! Младши сержант Щерев на вашите заповеди!

Въпреки прохладното време  по челото на Щерев течеше пот. Генералът се усмихна, и спокойно го попита.

            - На колко служба си млад’сержант ? 

Щерев беше стресиран и целият трепереше от притеснение. Мислеше си как ли ще го на каже сега пък този, и като си погледна часовника механично, отговори отсечено като новобранец:

            -На единадесет месеца, петнадесет дни, осем часа и тридесет и две минути господин генерал!

          - Брех, че точно следиш времето – рече генералът, усмихна се още повече и пак попита – Къде дежурният по рота?

Чак тогава Щерев осъзна каква глупост беше казал от притеснение . Опита се да запази самообладание и отговори:

            - Извикаха го в щаба господин генерал!

            - Добре, ти ли си в момента най-старшият тук?

            - Тъй вярно, господин генерал! Отговори Щерев и усещаше как студената пот вече му се стича на едри капки по врата.

            - Тогава строй войниците отпред! Заповяда генералът и лицето му прие сериозно изражение.   

            - Да докладвам ли в щаба за вашето появяване? Попита младши сержанта. Сърцето му биеше бясно и щеше да изскочи. За миг си представи строената пред щаба рота, но си каза на ум: - ох, дано да се откаже.

            - Само посмей да гъкнеш, че съм тук! Изръмжа генералът. Строявай ротата!

Щерев се втурна на бегом в стаята за отдих, която се намираше в сградата на спалното помещение и видя четирима войници който играеха карти и залагаха цигари. - Ох, добре, че генералът не влезе тук. Направо щеше да ни пукне ако види това – помисли си  младши сержанта и изрева с пълно гърло:

             - Стани! Мирно! Очите му щяха да изскочат от орбитите.

Войниците го гледаха с недоумение и леко се подсмихваха.

            - Како ти става ба? Попита редник Муидин. Дребен, мургав и леко закръглен циганин. Муидин беше вечната издънка на ротата.

            - Не ми се обяснявай бе кър мръсна, имаме проверка от генерал! Щерев крещеше колкото му глас държи и трепереше. – До три минути ви искам строени всичките на малкия плац пред спалното! Събудете тези дето спят веднага и по най – бързият начин се строявайте отвън! И скрийте тези карти, че ако ви хване генерала ще ви ги завре отзад! Крещеше младши сержанта, а от устата му хвърчаха пръски слюнка.

   Войниците се разбягаха във всички посоки, като се обличаха и оправяха в движение. Щерев, видя, че заповедите му се изпълняват и изскочи навън за да докладва. Генералът беше застанал пред спалното и чакаше търпеливо. Младши сержанта се изправи пред него и рапортува.

            - Господин генерал, седма охранителна рота ще бъде строена за проверка, по ваша заповед, след три минути! Усети, че отново започва да се поти от притеснение.

            - Добре, да видим. Каза спокойно генералът и си погледна часовника.

Седма охранителна рота се състоеше от петнадесет редника и един младши сержант - Щерев. Шест войника винаги бяха външен наряд, т. е. липсваха, двама вътрешен и един готвач в кухнята, който също липсваше. На лице бяха осем войника, всички ромска и турска етническа принадлежност. Единственият българин беше младши сержанта Щерев. Като по чудо, след три минути и няколко секунди, от вратата на спалното започнаха да изскачат един след друг мургавите войници, които продължаваха да дооправят униформите си в движение. Подредиха се бързо в редица по височина и Щерев командва:

            - Рота равнис! Рота мирно! Равнение на средата! - като бързо добави – Отговор на генерал!

            Генералът го погледна накриво, защото последната заповед не би следвало да се казва, но се обърна се към войниците и ги поздрави:

            - Здравейте войници!

Войниците поеха дъх и отговориха като картечница:

            - Сдрам желам госин генерал!  

            - Свободно! Командва генералът.

В това време от спалното излезе още един войник. Това беше редник Муидин, който все още навличаше шубата си , като се опитваше да вкара едната си ръка в засуканият ръкав. Той като видя, че е закъснял, затича се към генерала без да марширува, както трябва да се прави според устава, спря се пред него и козирува полуоблечен:

            - Гусин генералисимус, ша има ли чалъм да са умъкна у строя? 

Въпросът на такъв развален български буквално потресе генерала. Той  изгледа строго раздърпания, полуоблечен войник, и го попита.

            - Редник ти на колко служба си ?

            - На три мееца гусин генералисимус. Отговори Муидин и продължаваше да се опитва да вкара ръката си в ръкава. 

            - За толкова време не те ли научиха да разговаряш с висшестоящ?

Муидин гледаше генерала, с малките си  черни очички, подсмърчаше и мълчеше. 

            -  Кажи бе, какво мълчиш като партизанин на разпит?  Кресна генералът и започна да се зачервява от гняв.

            - Многу мий зор да гуоря по войнишки бе гусин генералисимус. Те ефрейтовците в школата все ма хайкаха за туй нещо, ама аз ни мужах да са науча. 

Муидин искаше да каже ефрейтори, но произнасянето на думи като тази много го затрудняваше. 

            - До кой клас си учил в училище? Въздъхна  генералът и продължаваше да го гледаше строго.

            - До утори  бе гусин генералисимус, ама не го карах до края беее....

            - А ми как са те взели в такова елитно поделение само с утори клас? Попита подигравателно и учудено се генералът.

Муидин погледна към земята и замълча.

            - Кажи де, тебе питам?

            - Ягнета давах гусин генералисимус.  

         - Влизай в строя! Изкомандва генералът. – Ягнета давал! То за това войската е на това положение! Ама то не е виновен този дето дава,  този дето взима. После искам да ми напишеш рапорт на кого точно и колко агнета си дал.  И не съм генералисимус а генерал. Ясно ли е?!    

            -  Тъй вярну! Ама аз ни моя да пиша бе госин генералис…,ааа, госин генерал.

            - Като ти не можеш ще помолиш някой, който може да ти го напише!

Муидин закрачи към строя, като тихо измрънка:

            - Ми на кой да са моля, ей на на, сичките сми безграмотни.

            - Как така всички? Чу го генералът и чак тогава се загледа в изправеният пред него строй.

 Погледът му щателно преминаваше върху всеки от войниците. Онова което виждаше му навяваше мисли които го върнаха тридесет години назад. Пред очите му изплува спомен от първото, голямо военно учение, в което беше участвал, след като завърши школата в Москва. Учението се провеждаше на територията на тогавашната СССР и в него бяха включени много съюзнически държави. Той все още млад лейтенант, командващ артилерийски полк. Според заповедта оръдията трябваше да покрият с обстрел определен квадрант от пустинята Гоби, преди настъплението на сухопътните войски. Това трябваше да се направи със съдействието на иранската и иракската съюзнически артилерии. В уреченият час, в командната палатка, влязоха офицерите чужденци и се строиха за да получат заповеди от младият лейтенант. Строят който в момента стоеше пред него страшно много приличаше строят от азиатски военни, само дето тези бяха много по - опърпани. Погледът му се спря  върху Щерев, който изглеждаше като снежинка на фона на останалите. Мислите му отново го върнаха пред строя. Сега беше се завърнал в родния си град, от столицата където живееше от много години. Случайно беше решил да провери какво се случва в поделението в което беше служил по разпределение веднага след академията. Познаваше го като дланта си. Знаеше всички скришни места. Първво беше учиден от факта, че дупката в оградата, която той преди толкова години беше наредил да се затвори, още стои, но това което видя след проверката направо го разтърси и разтрепери от гняв. 

 - Така не може да продължава, трябва да се предприемат сериозни действия - тихо каза на себе си  генералът. 

            - Млад’сержант и ти ли си неграмотен? Запита ехидно генералът.

            - Съвсем не! Отвърна Щерев.

            - До петнадесет минути искам имената на всички от военната комисия, които са взимали подкуп от войниците. Този редник ще ти ги каже. Генералът погледна към Муидин -  Ясно ли е?

            - Тъй вярно! Отвърна Щерев и погледна навъсено Муидин.

            - Уху до довечера ша има да пишим. То сички зимат. Обади се Муидин от строя без да го питат.

            - Как така всички? Нали само на военната комисия си давал агнета? Погледна го  генералът.

            - Ааа, и тука съм давал. Ухили се Муидин. - На подполквния баклава, на каптана кибапи, на лейтинанта ракия… На старшината преди давах двайси лева, ама вече иска  трийси, щот и каптана искал... Не стигали кибапити на негу и пари искал вечи. 

            - Че за какво си им давал пък на тях? Учуди генералът и, като че ли усети да му причернява.

            - За отпуска бе гусин генерал. Трийси лева - гулям гарнизон, ина баклава - градска. Ухили се Муидин. – Трябва ходя при жината, работа да върша, иначи ши ма устай. Ши иди на друг мъж.

И наистина въпреки, че Муидин беше най-голямата издънка, никога, не го наказваха, не го лишаваха от отпуск, не го юркаха за нищо и всяка седмица излизаше.  

            - Друг за отпуск пари давал ли е?! Попита целият зачервен генералът.

Всички мълчаха.

            - Кажете бе! Да, не? Да не сте неми?!

            - Всички даваме. Обади се редник Шабан, първият в редицата . – Инак ногу рядко ша на пускат, пък ний сми женени мъже, трябва при жината да ходим, да ни нъ устай.

 Висок, слаб, мургав и опърпан редник Шабан приличаше на недогорял от затихнал горски пожар бор. Генералът се приближи до него и го огледа внимателно.  Козирката на шапката на Шабан се беше протрила и от нея висяха конци, циповете на горните джобове на шубата, отдавна бяха развалени и не се затваряха, липсваха и няколко копчетата от ризата му, но кубинките му бяха наистина в плачевно състояние.

            - Редник излез две крачки пред строя! Изкомандва генералът, като не отделяше очи от него.

Шабан направи две широки, маршови стъпки напред и спря. Тогава генералът видя, че подметката на едната му кубинка е разлепена до средата и като вдигнеше крак се разтваряше подобно устата на крокодил.

            - Редник, защо кубинката ти  е в такова състояние?

            - Играх мач, чупи са. Отговори войникът

            - Защо тогава не отиде при старшината да ти я смени или при обущаря да ти я  поправи? Как въобще вървиш с тази кубинка? Попита в недоумение генералът.

            - Одих, ма старшината вика йок. Няма мой номер, а бущар нямаме и аз ко да прая? На, въря тъй.

            - Как така нямате, лично аз издадох заповед да се отвори отново обущарската работилница. Трябва да бъде до щаба. От колко време вървиш така с тази кубинката?

            - Ц. Няма госин генерал. - Поклати глава Шабан. -  Ут две нидели зяпа тъй таз гамаша. Бях га връзал с един сизал, ама са изкъса. Ся мисля с тел да га връжа ма ни мой намря.  

            - Хм! Ще я видим тази работа, влез обратно в строя - рече генералът. - Млад’сержант, ти давал ли си пари за отпуск?

            - Съвсем не! Отвърна Щерев.  - Аз от три месеца не съм излизал, господин генерал.

Сега на Щерев му се изясни цялата ситуация. Колкото и пъти да отидеше при ротния, за да поиска отпуск, отговорът беше все един и същ: - Не може бе Щерев, ти си единственият младши сержант. Няма кой да те замести. Като дойде новобранец да те замества, тогава.  Въпросният новобранец така и не идваше, защото школата за младши сержанти беше закрита преди половин година, а Щерев бичеше наряд след наряд, и така и не получаваше отпуск, защото не буташе нищо на старшината и ротния.

            В това време зад боровата горичка започнаха да се чуват маршови стъпки, които приближаваха. След малко, по пътеката идваща от щаба се зададе капитан Димитров, който набиваше крак по базалтовите  плочки със всичка сила. Уставът не изискваше такова маршируване, но капитанът се престараваше. Някой явно беше видял генералът и строените войници и все пак беше докладвал в щаба за внезапната проверка. Капитанът в стремежа си да марширува добре, за да се представи пред генерала, вдигаше крака си толкова  високо, и на Щерев му се стори, че Димитров всеки момент ще ритне козирката на нахлупената до очите си шапка. Капитанът дойде до генерала и се представи:

            - Господин генерал, дежурен по полк, капитан Димитров, на вашите заповеди!

            - Капитан, дежурният по поделение в щаба ли е? Попита строго генералът.

            - Не мога да доложа. Отвърна с разтреперан глас капитанът.

            - Как така не можеш да доложиш! Извика генералът – Ти дежурен по поделение ли си или какво?! Не е ли твоя работа да знаеш какво става в поделението?! Ти прие ли войската?

            - Тъй вярно! Изписка с разтреперен глас капитанът.

            - И как я прие?! В това състояние ли?! Не видя ли  униформата на този редник?! – и посочи Шабан -  Виж му кубинката! Играл мач, счупила се, казва и не са му я сменили две седмици! Ти това не го ли видя?! Генералът повишаваше тон с всяка следваща изречена дума. 

            - Съвсем не. Едва доловимо измънка капитанът. Едри капки пот се спускаха по лицето му.

            - Къде си блял бе! Сега ако вляза в оръжейната, кой знае в какво заваря! Сигурно и оръжие ще липсва! Все не видели, все не разбрали, турците ще ви потурчат и вие пак няма да разберете! Вижте се бе, офицери… Пълни клоуни! След десет минути ви искам всички строени на плаца за проверка! Командният състав в две редици, както следва! Първо офицерите, зад тях старшините! Кръгом! - Капитанът се завъртя като пумпал, а генералът целият зачервен от гняв крещеше с пълно гърло.

-  Бегом… - лейтенанта присви ръце и се приведе напред, както следваше да се изпълнява подготвителната команда според устава.

-  Остави! Гръмна гласът на генерала.

 Димитров се  върна в изходна позиция, генералът пак командва: 

- Бегом! Лейтенанта пак се приведе напред. Този път почти под четиридесет и пет градуса.

  – Остави! Отново го върна генералът. Лицето на Щерев се изпъна в доволна, злорада усмивка.

– Бегом ! Прокънтя за трети път гласът на генерала, но този път последва втората команда – Марш! Лейтенантът се изстреля като ракета по пътеката към щаба.

            Точно след десет минути цялото поделение стоеше строено на плаца пред генерала, който четеше конско на командира.

            - Състоянието на войската ме кара да преосмисля решението си да те направя командир на дивизията, което взех преди пет години! - Говореше яростно генералът. – И сега, като се замисля, трябва да се преосмисли и повишаването ти в чин полковник!  Как може един войник да ходи две седмици със скъсани кубинки и никой да не му ги смени?! - Вече почти викаше генералът. -  В НАТО ще влизаме! Ние с африканските държави не можем да се сравняваме, не с НАТО! Бях издал заповед да се отвори обущарска работилница! Къде е тя! Освен това знаеш ли, че старшините и офицерите взимат подкупи от войниците?

            - Съвсем не! Простена командирът, който дишаше тежко и гледаше към земята виновно. Той видимо се изчерви.

            - А твоя работа е да знаеш какво става в поделението! Пълна анархия! Това не е армия, това е цирк! Искам до три дни всичко да се преведе в абсолютен ред и да се накажат хората взимали подкупи! На теб също няма да ти се размине! Генералът млъкна за момент, бавно прекара поглед по редиците на командния състав и просъска през зъби:

– Клоуни! След това се  обърна и тръгна с бързи крачки към портала на поделението.

            Всички, включително и командирът, който продължаваше да гледа към земята, не помръдваха от местата си. Проточиха се няколко много дълги изпълнени с гробна тишина минути. Генералът се изгуби в далечината. Изведнъж командирът вдигна глава и изрева:

            - Към тренировъчната площадка бегом марш!

     Всички хукнаха към мястото на което се провеждаха ученията То се наричаше тренировъчна площадка. Тренировъчната площадка се намираше в самия край на поделението. Тя беше дълга 5-6 километра и широка около километър. Там имаше различни уреди за тренировки, окопи, макети на танкове и други военни съоръжения, тренировъчни стени с различни размери и др. Мястото не беше асфалтирано  и понеже предната вечер валя дъжд, цялата площадка беше кална и с много локви. Когато достигнаха до там, първите редици от военни нагазиха в калта, спряха и се върнаха на асфалта.

            - Само за командният състав, команда газ! Извика командира. Военните извадиха противогазите и си ги сложиха.

- Упражнение марш на скок! Войниците на място! - прокънтя пак гласът на командира - Бегом!

            - Ама господин полковник… – промърмори дребен, валчест майор от първите редици.     

            - Млък! Скастри го командирът – Падни и петдесет лицеви опори! За останалите... -Марш!

            И всички военни се хвърлиха в калта да изпълняват командата марш на скок. Войниците гледаха от страни, а такова представление рядко някой беше виждал. Старшини и офицери бягаха, цопаха в локвите, катереха се и прескачаха стени, пропълзяваха под телени мрежи, хвърляха се в пълните с кална вода окопи по корем и всичко това се случваше в кал дълбока до коленете. Много скоро новичките униформи придобиха еднакъв цвят - кафяв. Пагоните на всички се покриха с кал и не можеше да се различи кой какъв е, но упражненията продължиха чак до падането на нощта. Същото се повтори и на другият, и на по - другият ден. Така командирът изпълни заръката на генерала да преведе нещата в ред за три дни, а войниците през цялото време стояха строени на асфалта и гледаха отстрани невероятният спектакъл. Щерев не откъсваше очи от капитан Димитров, който изпълняваше всички упражнения с такова старание, че ако не беше целият покрит с кал и не тракаше със зъби от студ, човек щеше да си помисли, че му доставя удоволствие. Доволната усмивка не слизаше от лицето на младши сержанта, въпреки, че трябваше да стои по цял ден прав под дъжда, защото на вторият ден заваля ситен и студен дъжд. И нищо, че му се пушеше като на змей, Щерев чувстваше невероятно задоволство. Приятното усещане идваше не само от гледката на изгърчените военните и покритият до уши с кал Димитров. Удоволствието идваше от факта, че само след няколко дни той се уволнява, а тези тук военни оставаха за дълго в батака и трябваше да изтърпят още много простотии. В друг подобен случай, а те изобилстваха, Щерев би псувал и проклинал всичко и всички, сега само още не летеше от щастие. При поредната обиколка на калната площадка покрай него премина шляпащ в локвите капитанът. Щерев тихо му подвикна:

            - Аз ли? Ако искаш аз, а?!

Димитров го стрелна с поглед, но не можеше да направи нищо. Напсува го тихо, стисна зъби и продължи да цопа в калта.                

                

 

© Горо Горов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??