Оказа се, че освен всички останали,  имам още един недостатък. За добро или за лошо, имам въображение. То е упорито като оня полезен приятел на човека -  магарето -  инати се и си иска своето. И ми причинява беда след беда. Заради него не мога да се влюбя в някой, ако не мога да си го представя. Категорично е и толкоз. А това си е едно неудобство във виртуалното пространство. Веднъж се запознах там с един мъж. Самотен. Някъде на другия край на света. Аз съм самотна от 100 години - на единия край, той - от 200 - на другия. Изпрати ми своя рисунка. Не, не беше художник. Рисуването му беше хоби. Но беше нарисувал Любовта. Най-красивата, която бях виждала. Красив копнеж за красива пембяна любов.  Какво й трябва на една жена след 100 години самота - да срещне един самотен от 200 години мъж, копнеещ за пембяна любов. И тя е готова да се влюби. Само че моето въображение застана на пътя между мене и пембяната любов и се приготви да ми погоди номер. Затова аз пиша на самотника, че трябва да зная как изглежда, за да  мога да го вместя в главата си. Иначе не става. Изпрати ми той портрет в цял ръст с пълно бойно снаряжение и се настани там като у дома си.  В главата ми, де. И така  аз май се оказах виртуално влюбена в този виртуален наемател. Само че ахаааа да му се отдам виртуално, както сега правят нормалните хора и той взе, че внезапно изчезна като червения пипер в лошите години на социализъма, когато пиперената реколта се проваляше я поради сушата, я поради кишата. Пиша му писма - напразно - не отговаря. Затова пък започнаха да ми пишат от безлики и безименни НИК-ове. Аз нали съм влюбена (а влюбената жена коя по-малко, коя повече добива странна прилика с това мило и полезно домашно животно -  овцата), мисля си, че той се е маскирал така - за да предизвика още по-силен интерес към  своята персона. Защото всеки знае, че загадъчността възбужда въображението и подхранва страстите.  НИК-овете ми пишат -  аз отговарям. Само че аз отговарям на него т.е. той е в главата ми, когато пиша писмата. Пиша му аз и се влюбвам все повече и повече. В него. Защото той и само той е единствения наемател на главата ми и аз си въобразявам, че пиша на него. Някой от тях пък май се "влюбили" в мене. Защото аз най-прилежно, за да не въведа някого в заблуждение, съм си курдисала снимка и име. Странни хора. Ами ако нямах? Дали биха се влюбили, ако не знаеха как изглеждам? Ей това да се влюбиш в някой, който не знаеш как изглежда, не го разбирам. Все едно ти да си купиш една книжка със стихове и да се влюбиш в авторката, защото си харесал стихчетата й или да се влюбиш в Сервантес, защото харесваш Дон Кихот или обратното. Ама аз не мога поради инатливото ми въображение. И в резултат на тези недоразумения и "влюбвания", се получи  една гоненица като в оная песен - "аз търся тебе, други търсят мен, те пък търсят тях и т.н. ". Гонихме се, гонихме се, докато ония, които търсеха тях, (за които аз и не подозирах), ме погнаха жестоко както Червената армия едно време погна изпадналите германци. Заплашваха ме с опикаване и осиране, с мъжки фалоси (ама с такива размери, че всеки Пегас би им завидял и ако бяха истински, а не на картинка, биха стигнали като нищо до сърцето ми), замеряха ме с кал, цървули и обиди, копаха ми гробове и ме пращаха в гробищата, слагаха ми кръстове. Ако бях по-талантлива, като нищо една История на безчестието можех да врътна. И това продължи до тогава, докато  не издържах, заличих се от там и реших, че трябва да си потърся друго, по-безопасно пространство.

          Тръгнах из пространствата и не щеш ли - случайно попаднах в поетичното.  Мисля си: "Ето най-после един тих оазис за изтерзаното ми от търсене сърце.". Да, ама не!  Защото тези, които гонеха мен и тях, бяха вече окупирали и него. Така че ето ни пак отново изправени от двете страни на барикадата. Пиша аз сърцераздирателни стихове за моята нещастна любов към моя изчезнал виртуален любим, изплаквам сълзите от изтерзаното си сърце, те мислят или не мислят, че пиша за тях, но  ми отвръщат в рими.  Аз пък си мисля, че той ми отвръща и т.н. И от много мислене се стигна до пълна бъркотия и затъмнение. Поне за мен. Докато започна да ми просветва и да проумявам, че май "той" не е точно "той", а няколко други. И тръгнах по следите им. Тихомълком, из няколко пространства, като Агата Кристи, Еркюл Поаро и Авакум Захов в едно. И започнаха да се разплитат едни кълбета от кукувичи прежди, дето не съм ги и сънувала. Бивши,  настоящи и бъдещи, виртуални и реални съпруги, любовници, музи, музички, невръстни, първи, последни и N-ти изскачат от ръкавите на въпросните НИК-ове и се множат като мравки в мравуняци. И пак плюят. Само че в тези пространства - поетично и прилично. Спазвайки всички правила на поетическата и етическата науки - изящно и изискано, както подобава на истински музи и дами. Ай си решил да се оплачеш, ай са те изравнили със земята и са ти дали да разбереш, че си нищо, докато не им докажеш противното, да ти размахат пръстче с красив маникюр и да ти напомнят, че който се бои от вълци не трябва да ходи в гората. И започваш да се питаш, аджеба, дали в поетическо пространство си попаднал или сред вълци.  Като задуха един виртуален вятър, като започна един виртуален листопад, като заваля един виртуален дъжд, сняг - сухо и здраво местенце по мене не остана от подмятане насам-натам. Без и през ум да ми мине, че то било просто невинна детска игра. Те, непорасналите 50-годишни момченца де, просто си играели веселите момчешки игри. Само че то, както става най-често, от играчка стана плачка. Плачат момиченца от 13 до 60 години. Плачат и се тръшкат, заплашват и цапат с каквото и както им падне - всяко според висотата на културата си. Избиха ми зъбите, скубаха ми косата, гориха ме с фасове, плюха ме, черниха ме, наливаха ме зорлем с текила и т.н.  ама все поетично.

          Какво се случи после ли? Нищо особено. Отказах се от непреодолимото желание да намеря оня самотен от 200 години мъж. Оказа се, че е изчезнал безследно. Беше рейнджър в една пустинна страна. Веднъж, по време на акция изчезнал. Едни викат в някаква самотна пустиня, други викат, че било самотна градина, трети, че било градския парк. Той бил в поливаческата рота. Съжалявам, сърцето ми се раздра от несподелена любов, но нима мога да направя нещо? Пък и на него да не му е за първи път да се раздира. Сега съм взела голямата губерка и пак го шия.

         Какво се случи с другите влюбени в мене? Пак нищо особено. Само един остана. Той така здраво се е привързал към мене, че изглежда на пръв поглед безнадеждно и безвъзвратно влюбен. И ми пише едни стиховеее... как ме вижда непрекъснато, дори и насън, да политам от една висооока скала над една дълбооока пропаст. Като птица. Даже снимка ми изпрати. Не, не негова, а на скалата, от която ще полетя. По траектория, определена от земното притегляне. Но аз знам, че ще  полетим заедно, защото той самият здраво се привърза към мене. Какъв му е НИК-ът ли? Никът му е просто...  НИК...