ГОРАН

Седях на балкона и наблюдавах панорамата, тоест - отсрещния блок.Виждах хората, пъплещи в малките бетонни кутийки. Напечени от слънцето, панелките отделяха неописуема топлина и над блока имаше мараня. Погледнах термометъра, който висеше на балкона, и ми стана още по-горещо. Показваше 36 градуса. Станах, отлепяйки се със звук от стола и тръгнах към  банята да си взема един душ. Точно пред външната врата лежеше Горан,  моето куче. Баща му беше Кавказка овчарка, а майка му - Българско овчарско куче. Горан беше взел огромния ръст и дългата козина и от двете породи, но по цвят приличаше на майка си - половината му глава беше бяла, другата - черна.Тялото му беше черно на големи бели петна. На 2 години размерите му бяха внушителни. Гърбът му стоеше на цял метър над земята и тежеше 75 килограма.
   Горан ме погледна с тъжните си зачервени очи и тежко въздъхна. Беше му ужасно горещо, въпреки че лежеше на теракота в коридора. Реших, че един душ ще му дойде добре и го вкарах в банята. Който е къпал такова огромно и рунтаво куче, знае какво екстремно преживяване е това, но след банята идва най-интересното: Последва тръскане, което означава вода, косми и лиги, хвърчащи на всички страни. След като декорира подобаващо стените и тавана на банята, му отворих вратата и отново отиде да си легне на теракота - видимо доволен от разхлаждането. След като близо 30 минути чистих, най-после дойде и моят ред да се изкъпя. Обух едни маскировъчни бермуди и тениска без ръкав, отворих си една бира и за известно време се почувствах добре. По телевизията даваха предаване за дивите животни на България. Стана ми интересно и се загледах.
   Тогава видях моя Рай – мястото, което мислех, че съществува само в мечтите ми. Хилядолетна дъбова и букова гора, на места сякаш прободена от смърчове и борове, издигащи се като кули към небето. Дървена ловна хижа, направена от цели дървесни трупи, а пред нея поляна с най-различни горски цветя. До самата  хижа минаваше малка планинска река, задвижваща старо дървено воденично колело. Високо, над цялата тази красота, сякаш горящ в червени пламъци, се издигаше планински връх. Усетих, че съм зяпнал с отворена уста невероятния пейзаж пред мен и нещо в душата ми сякаш се строши.
Огледах стените на панелката, погледнах отново отсрещния олюпен блок, облаците прах по улиците. Заслушах се в шума на града, чалгата, която идваше от съседа - възпяваща скъпи коли и лесни жени. Погледнах Горан, който отново изплезил език, дишаше тежко. Решението, което взех, беше бързо, но окончателно. Махах се оттук, исках да живея на онова място, там - в моя Рай. Още същия ден се обадих в кабеларката, където попаднах на изключително любезно момиче. След десет минутен разговор вече знаех къде се намира мястото, което видях. Горящият връх се наричаше Било и се извисяваше на 1737 метра. Това беше най-високият връх на планина Кървав камък, а хижата се намираше на шест километра от резерват "Острица".
 Още на другия ден сутринта се натоварихме с Горан в колата и потеглихме. Наум благославях изобретателя на климатика. На два пъти спирах, за да дам вода на кучето и да се разходи - жегата беше непоносима. Пристигнахме късно следобед и след няколко разговора с местните хора вече знаех с кого трябва да се срещна и да говоря. Намерих главния лесничей (бай Илия), обясних му за какво съм дошъл и за моя голяма радост той се съгласи да ме заведе до хижата. След около 20 минути чудене, пуфтене и въздишки се убеди, че Горан няма намерение да го изяжда, качи се в колата и потеглихме.


  
                                   2 - хижата (следва продължение)