Градината на глухарчетата

Вратата на ансансьора се отвори и той пристъпи в своята градина, макар че заобикалящата го гледка трудно би могла да се нарече градина. Пуста суха земя, сякаш опожарена, представляваше така наречената градина в единия си край. В другия тя се състоеше от едно огромно растение, което сякаш бе обхванало нещо при стеблото си, а след това се разстилаше с многобройните си клони, обсипани с огромни бодли, и заемаше почти цялата градина, а останалата и част просто бе изсушена от корените му.

Преди доста време Градинарят отглеждаше в същатата тази градина една великолепна роза, но тогава градината съвсем не изглеждаше така. Тя бе едва първото му истинско цвете, все още бе само малко крехко стбълце и пъпка на върха му, а от нея някак струеше такава красота, че той не можеше да повярва, че расте в неговата градина. Ала младостта му му изигра шега - въодушевен от красотата на розата Градинарят отиде и купи специална тор, истинско постижение на науката, от която розата щеше да расте и да разцъфти два пъти по-бързо. Доволен от покупката си той веднага отиде и натори земята около розата и с усмивка слезе с ансансьора. На следващото му посещение на градината сърцето му едва не спря от ужас – розата бе обвита от ужасен паразит, който постепенно превзе цялата градина с корените си, а с клоните си обгради така розата, че тя дори не се виждаше. Вцепенен от ужас той се хвърли напред в опит да разкъса оградата около неговата роза, но безуспешно. Падна на земята целия окървавен – къде от драскотини, къде от по-дълбоки рани, причинени от бодлите по клоните на ужасния паразит. Той не веднъж се опита да си върне розата, да унищожи паразита, но всичките му опити завършваха по един и същи начин – той лежеше на изсъхналата вече земя целият в драскотини и рани. Тя вече не бе неговата роза.

След известно време Градинарят с мъка на сърцето призна пред себе си, че е безсилен и престана с опитите да надвие ужасното растение. Той реши да се опита да отгледа друго цвете, този път нямаше да прави същатата глупава грешка. Опитите бяха неуспешни. Никаква роза не успя да порастне в тази земя, чийто живителни сили сякаш бяха напълно изпити от паразита. Единствените цветя, които растяха тук там бяха глухарчетата. Той садеше рози, а растяха единствено и само глухарчета. Тук там по почвата се появяваха малки островчета зелена трева, върху които порастваха глухарчетата. При всяка една поява на тревно островче Градинарят затаяваше дъх и се размечтаваше как може би върху това островче ще израсте едно красиво ново цвете... ала, уви, това не се случваше. Растяха глухарчета, чийто семенца се разпръсваха дори само от въздишките на Градинаря и оставаха голи стебла, сякаш дори те не искаха да останат в тази градина и скоро, след което изчезваха и тревните им островчета.

Вратата на ансансьора се затвори зад гърба на Градинаря и той се запъти към малкото зелено островче в далечния край на градината. Въпреки многобройните разочарования, последвали очакванията му за красиви цветя, той отново си мислеше, че този път, точно на това островче зелена трева ще израсте нещо различно от глухарче. Ходеше със затворени очи защото не искаше да разбере резултата преди да е стигнал до там. Когато приближи островчето отвори очи и ... се стовари на земята. Там измежду зелената трева бе порастнало едно учудващо красиво за вида си глухарче. Красиво наистина, но глухарче ... глухарче, все още жълто ала до утре щеше да просто една красива сива сфера от семенца, които щяха да се разпилеят от диханието на Градинаря. А на него му се искаше да заплаче, но не можеше... гледаше новото цвете и усещаше, че онова ужасно чувство на обреченост завзе още малка част от измъчената му душа. Полежа малко на земята, след което събра сили и се изправи. На излизане хвърли един жален поглед към розата, която той дори не знаеше дали все още е там някаде, въздъхна тежко и влезе в ансансьора. Ансансьорът го свали в реалния свят, където валеше и небето бе раздирано от гръмотевиците на фона на проблясващите светкавици, а Градинарят лежеше и гледаше замислено през прозореца си как навън вали. Върна се минути преди да заспи. Преди сънят да затвори очите му, той си помисли: „Е, поне утре, когато отида в градината и с дъха си разпилея семенцата му, ще бъде красиво, защото това бе едно наистина красиво глухарче...„