Градска трагедия 3

Седях, облегната на ствола на дървото, и търпеливо чаках. Нищо друго не ми оставаше. Снегът си валеше, а аз го изтръсквах от дрехите и косата си от време на време. Ставаше все по-студено, крайниците ми съвсем премръзнаха. Студът обаче като че ли облекчаваше болката в дясното ми коляно. Отново се престраших да го помръдна, свивайки леко крака си, но бързо се отказах да правя повече експерименти, защото усетих болезнено пристъргване. След това се приведох леко напред и започнах да масажирам прасеца си, който беше жестоко схванат. Не постигнах почти нищо – мускулът си остана твърд като камък. Пак се облегнах на дървото. Обзе ме странно безразличие.

  Студът ме накара да поразмърдам гърба си и здравия си крак. Успях да се постопля малко.

  Вече си мислех, че повече никой няма да мине по тази забутана уличка, когато чух стъпки зад себе си. Погледнах назад и видях, че до мен стои добре облечен мъж на средна възраст. В очите му се четеше тревога. Отворих уста, за да го помоля да ми помогне, но той проговори преди мен, казвайки:

  – Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

  – Ударих си коляното и не мога да стана. Ще съм Ви много благодарна, ако... – Той не ме изчака да довърша. Мушна силните си ръце под мишниците ми и внимателно ме вдигна. Остър спазъм прониза коляното ми и аз изохках. Стъпих здраво с левия си крак на асфалта и се подпрях за дървото. Мъжът продължаваше да придържа мишниците ми, усещах дъха му върху врата си. Държах десния си крак изправен, страхувах се да отпусна тежестта на тялото си върху него.

  – Не можете ли да стъпите? – попита разтревожено мъжът.

  Аз не му отговорих, а предпазливо отпуснах дясното си стъпало върху асфалта. Коляното ми изпука, но издържа на натиска. Усмихнах се и си казах, че нещата все пак не са чак толкова зле, колкото си мислех.

  – Много Ви благодаря – казах аз. – Ако не бяхте Вие…

  – За нищо – отвърна мъжът и ме пусна.

  Аз пристъпих напред, но се олюлях и мъжът ме подхвана през кръста. Това, че токът на ботуша ми беше счупен, ме затрудняваше, но основният проблем си оставаше жестоката болка. Успях да направя три малки крачици напред, като се стараех да държа коляното си напълно изправено. Мъжът плъзна ръката си по гърба ми, сякаш се опитваше да ме окуражи. Аз изминах около два метра и спрях. Разбрах, че така няма да стигна до никъде. Десният ми крак започваше да се налива с олово.

  – Няма да мога – казах с треперещ глас аз. – Моля Ви, извикайте линейка! Аз не мога да се обадя, откраднаха телефона ми.

 Мъжът изсумтя, мина пред мен и ме хвана през кръста. Дръпна ме рязко към себе си и зарови устни в косата ми. Чак тогава усетих, че дъхът му мирише на алкохол. Цялата изтръпнах.

  Той започна да шепне в ухото ми.

  – Спокойно, миличка, стой мирна, нищо лошо няма да ти направя.

  Ръцете му се плъзнаха нагоре към гърдите ми, а устните му започнаха да търсят устата ми. Аз изпищях и отстъпих назад, но той ме притисна към дървото и започна да ме опипва. Коляното ми изпращя и аз изревах от болка. Никога преди не се бях чувствала толкова безпомощна. Не можех да му се противопоставя.