29.08.2015 г., 19:33 ч.

Храбрият оловен войник 

  Проза » Разкази
583 0 2
43 мин за четене

 

   Тони седна на земята и надникна под леглото.

 

   Разстоянието между матрака и пода е много специално пространство, където във всяка детска стая се спотайват какви ли не интересни тайнствени неща. Някои са попаднали случайно там – изтърван молив, изчезнал чорап, зловеща безформена сянка, която винаги се оказва я забутан парцал за прах, я някоя отдавна изгубена играчка. Под леглото намират място и някои неща, оставени там нарочно. Най-често трохи, заметени там, за да изглежда чист подът – те са неизменна част от стаята на всяко дете, а и не само дете. И естествено, има и Неща в Кутии. Незнайно по каква причина, всички родители смятат, че е изключително добра идея да сортират парцалчета, малки играчки, снимки, картинки, картички и други подобни в големи кутии (картонени, пластмасови... – от материал по избор) и да ги оставят там.

 

   Често такива кутии се оказват дом за малките оловни войници.

 

   Тони извади една червена кутия от дамски обувки (модел 4230, черни) и я отвори; вътре се въргаляха двайсетина войника – направо цяла флота, малко танкче, камионче, корабче и оръдие, което преди бе можело да изстрелва мънички топчета, но те се бяха изгубили някъде (навярно под леглото). Сега Тони само си представяше, че стреля и издаваше “гърмящи” звуци с уста, които повече звучаха като пръцкане.

 

   Той нареди войниците на килима и ги конфигурира спрямо танкчето, камиончето и корабчето с хирургическа прецизност. Така. Можеше да започва.

 

*  *  *

 

   Тони “Седем-с-един-удар” Пегс седеше отзад в камиона и умираше от страх.

 

   Друго беше в Гърция. Там почти си беше като на почивка. Обаче го прехвърлиха и след пет месеца лентяйство го пратиха право при бомбите и хвърчащите куршуми. Виж, това вече изобщо не можеше да го нарече почивка.

 

   -Хей, Пръчка, да не се напика в гащите, а?

 

   Пръчката беше хилаво момче, което все заекваше; май беше италианец. Докато бяха заедно в Гърция само се фукаше колко мъже щял да убие, но сега беше започнал да заеква извънредно много и изглеждаше доста... неспокоен.

 

   -Млъквай. Т-т-то няма нищо страшно навън, н-нали? П-п-п-п-просто п-поле.

 

   -Да бе. Поле. Минеш ли през него ще жънеш реколта от мини. После ще берат крайниците ти от дърветата.

 

   Другият участник в разговора беше Куражлията К. Тони не знаеше какво е пълното му име, но наистина си беше куражлия. Нищо не го плашеше това момче. А не беше глупав. Да се чудиш!

 

   -Ей, нахакано лайно такова, лазиш ми по нервите – намеси се някой друг. – Млъквай вече. Ти също, Пръчка. Писна ми от проклетото ти ломотене.

 

   -Ти кого наричаш лайно, бе?

 

   Настъпи кратка препирня, която завърши с малко боричкане. След като тези, които по всеобщо съгласие си го заслужаваха, получиха едно-две сръчквания, може и някой-друг юмрук в ребрата, духовете се поуспокоиха и всичко поутихна.

 

   Тони знаеше. Знаеше, че зад всичкото това нахалство и тостестерон се криеха просто едни уплашени до смърт момчета, обречени на ранна смърт. И той бе един от тях.

 

*  *  *

 

   Тони нареди седем войничета в камиона и започна да ги бута по килима с бръмчене, като си представяше, че всъщност се возят по едно голямо поле. Останалите войници сложи между танка и оръдието, да чакат пристигането на новите. Едното беше със счупена ръчичка, именно затова Тони реши, че то ще е полковникът – с най-много преживени битки зад гърба си. И като всеки полковник, щеше да е смел, но сприхав.

 

   Паркира камиончето до танка и започна да изважда войниците един по един.

 

   -А, пристигнахте ли вече, новоизлюпени голи охлюви такива! – изръмжа момчето, преправяйки гласа си, за да звучи по-дебел. Взе едноръкото човече и го накара да доподскача до камиона. В движенията му наистина се получи нещо сприхаво и остро, все едно действително се караше на останалите войничета. – Хайде да ви видим!

 

*  *  *

 

   Всички мразеха Дъртия Полковник. Той имаше излъчването на стар попребит котарак, носещ белезите на безбройните си подвизи – било то в медали, или отдавна зараснали рани. Доколкото Тони знаеше, той бе участвал и в предишната война и се беше измъкнал на косъм от смъртта. Носеха се слухове, че огромен шрапнел изхвърчал и се забил в тила му, засядайки в мозъка му, а той така и не разбрал, докато не го видяла една медицинска сестра и не се разпищяла от ужас. Говореше се, че така и не успели да премахнат шрапнела и затова Дъртия никога не сваля шапката си – за да не види никой парчето, стърчащо от главата му. От тогава бил доста побъркан и сприхавостта му се дължала на постоянната тъпа мигрена като от махмурлук, причинена от бавно разграждащия се в сивото му вещество метал.

 

   Естествено, кой ти вярва на такива простотии...

 

   Тони неспокойно погледна както винаги нахлупената ниско над челото, та чак до веждите, шапка на Полковника и потръпна. Дъртия явно усети, че го наблюдават, защото веднага извърна глава към него, пронизвайки го с налудно изцъклен поглед. Десният му ръкав висеше празен до тялото и се полюшваше леко при всяко движение.

 

   -Ъм, хайде, ефрейторът ще ви разпредели по палатките – наруши мълчанието смутеният сержант, застанал непосредствено до лявото рамо на Полковника.

 

   Тони хвърли поглед към въпросния ефрейтор. Той стоеше на известно разстояние от тях, привидно незаинтересован от случващото се. Пушеше цигара. Не изглеждаше много симпатичен, но пък Тони беше чувал за него, че срещу някой-друг долар снабдява с хубави порно списания.

 

   Разпределиха Тони със Снакс, хубавичко русокосо момче, година по-малко от него. Не бяха приятели, но, така да се каже, се харесваха един друг. Пръчката го пратиха да дели палатка с Козе Сирене, чиито крака миришеха толкова лошо, че ако ще да се изкъпе в парфюм, пак щяха да смърдят. Така че Тони се смяташе за късметлия.

 

   -Седемсединудар! Май ще сме съседи, а?

 

   Това беше Харли Дейвидсън. С него се бяха сприятелили още на първия ден, но Тони така и не беше запомнил истинското му име, защото когато се срещнаха за пръв път, Харли вече носеше този прякор. Май му го бяха лепнали заради някакво черно кожено яке, което бил имал, докато бил пилот. Тони не знаеше цялата история.

 

   Харли беше образован младеж. Беше учил в Харвард, Оксфорд или някое друго гъзарско място, но за да се впише в масата, всячески се стараеше да страни от изтупани изрази и като цяло рядко показваше колко много в действителност знае. Един път началникът му случайно бе научил какъв е истинският му умствен капацитет и още на следващия ден младият пилот бе принуден да си събере багажа и да замине. Направиха го сапьор. Вече вместо да пуска бомби, трябваше да ги обезврежда, което, както самият той най-открито признаваше, беше далеч по-малко забавно.

 

   -Ха! Ми май да. Ти с кого си?

 

   -С Егс.

 

   Егс беше дългуч с неловка усмивка. Симпатяга. Всички постоянно го молеха да покаже “номера с яйцата” и той все отказваше. Тони Пегс беше почти сигурен, че никой там не знаеше какво представлява въпросният номер, но някой беше разпространил убеждението, че Егс може да го прави ненадминато.

 

   Освен това Егс имаше колода карти с неприлични рисунки на поразсъблечени (да не кажем напълно голи) млади жени, до която всички искаха да се докопат. А сега като съквартирант на Харли вероятно му се полагаше достъп до същите тези карти и той го знаеше. Личеше си по самодоволната му усмивка.

 

   -Проклет късметлия – промърмори Тони. – Аз съм със Снакс.

 

   -Е, че какво. Той поне е сладък. Я си представи да беше с Козе Сирене или К.! Освен т’ва, да не сме в ученически лагер. Какви са тия претенции?!

 

   Той се изхили и побутна Тони по рамото приятелски. Като че ли първоначалният уплах беше поутихнал и момчетата почти-мъже започваха да се отпускат. Нямаше да е за дълго. Всички знаеха, че по-висшите офицери са маниаци на тема контрол и след съвсем малко щяха да се пръкнат, крещейки абсурдни заповеди наляво и надясно. Но до тогава имаха време да си отдъхнат и да съберат сили за това, което ги очакваше.

 

*  *  *

 

   Малкият Тони извади няколко тетрадки от ученическата си чанта, разтвори ги и ги нареди по пода, оформяйки нещо като колибки. Това щяха да са палатките на войничетата. Разпредели ги по две на палатка, като остави най-нахалното без подслон, понеже не му беше симпатично. Остави ги там за около пет минути, напълно достатъчно време за сън, след това ги извади и ги нареди в редица. Май беше време да ги прати на разузнавателна мисия.

 

*  *  *

 

   -Чухте ли к’во е станало с Куражлийко тази нощ?

 

   Пет любопитни глави се завъртяха към Егс в очакване да чуят клюката.

 

   К. не се беше появил на закуска, нито на сутрешните обиколки. Никой до този момент не знаеше къде е.

 

   -Ти пък все едно си чул! – изрепчи му се Козе Сирене.

 

   -Естествено, че съм чул. Питах ефрейтора, той ми каза.

 

   -Ха! Той пък баш на теб ще каже!

 

   -Каза ми – настоя Егс, - и ако искаш и ти да научиш, по-добре не ми се отваряй, а?

 

   Отговори му удовлетворително мълчание. Егс се ухили доволно.

 

   -Та, снощи К. нещо се заял с Полковника...

 

   -Сериозно ли? С Дъртия?!

 

   -Същия.

 

   -Ама с него ли?!

 

   -Да, с него – потвърди още веднъж Егс, леко раздразнено. – И оня, представи си, се разбеснял и го пратил навън да прави лицеви опори цяла нощ. К’во да прави, К., изпълнил к’вото му е казано; направо се скъсал от лицеви опори. Задника си направо разпрал, честно ви казвам. Толкова здрави лицеви опори правил, че ръцете му се набили в земята до лактите. Толкова много, че...

 

   -Е, ти пък ся, оля се!

 

   -Е, добре де, не се набили в земята, ама щели, ако беше направил още няколко лицеви опори, помнете ми думата! И тъй, връща се Куражлията рано сутринта, като пребит направо, и гледа, в палатката му някакъв непознат! Седи си и нахално му се хили.

 

   -Т’ва кой ти го каза?

 

   -Ефрейторът, бе!

 

   -Че той откъде ще знае, да не е бил там?

 

   -Де да го знам там ли е бил! Може пък да е надничал, знам ли го. К’ви ли не перверзници има тука. И вие не сте изключения, копелета мръсни – Егс им се ухили с братска любов. – И така, хили му се оня и К. му вика: “Ей, к’во ми се хилиш, бе?” Оказва се, че ги били цопнали в една и съща палатка.

 

   -И какво от това? – Харли престана да ръчка претенциозно обяда си и се наведе напред, най-после вкючвайки се в разговора. – Сложили ги в една палатка, голяма работа. Изобщо не виждам какво толкова си я заразказвал тази история сто часа. Даже да беше разказал как си си завързал обувките щеше да бъде по-интересно.

 

   -Чакай, чакай, не си чул края! И, и, докъде бях, а! Да, и оня взел нещо да му нахалства под носа и К. направо кипнал. Познайте к’во станало после!

 

   -Какво станало после? – попита леко отегчено Тони. И на него взе да му писва от тази история.

 

   -Оня го пребил! Направо му е таковал майката!

 

   Това вече събуди интереса на всички.

 

   -Сериозно? П-п-пребил е К-к-к-к-к-к-к.?! – изуми се Пръчката.

 

   -Не само го пребил, направо му таковал майката! – повтори Егс настоятелно. Тони не можа да не признае, че колкото и да му бе симпатичен, Егс си оставаше непосредствено прост. – Сутринта К. го закарали в болница с няколко счупени ребра. Оня другия ще го наказват нещо. Не знам к’во ще му правят.

 

   -Не ти ли каза и това Ефрейторът? – подразни го Снакс.

 

   Егс не схвана иронията. Той така си се впрягаше, именно затова беше толкова забавно да го дразниш.

 

   -Не, бе! Питах го, ама той не знаеше.

 

   Харли остави приборите в чинията си и се изправи.

 

   -Аз ви оставям, мили дами. Следобед ще ни пращат на някакво разузнаване и предпочитам да се приготвя от по-рано, може да се поизтегна, да съм свеж. Току виж изскочи отнякъде някоя бомба за обезвреждане, обзалагам се, че не ви се иска да съм полузаспал, докато го правя.

 

   Всички знаеха, че до посред нощ Харли и Егс бяха играли карти в палатката, нищо чудно, че сега само се чудеха как да скрият прозявките си. Тони също се изправи.

 

   -Май и аз ще вървя. Може да видя дали мога да посетя К., преди да тръгнем.

 

   -За к’во ти е да го правиш? Ще те набие, като разбере, че си го видял в това състояние.

 

   Тони Седем-с-един-удар Пегс само сви рамене, махна на другите и излезе след Харли.

 

*  *  *

 

   -Тони! Вечерята!

 

   -Ей сега, мамо!

 

   Тони въздъхна, разочарован, че трябва да прекъсне играта си. Остави повечето войници в “столовата”, изправи се и затича надолу към трапезарията.

 

*  *  *

 

   Викаха му “Седем-с-един-удар”, защото още в Гърция с Харли се бяха обзаложили да видят кой може да забърше повече момичета за три последователни вечери. Тони беше спечелил с момиче и половина (дълга история) и от тогава първо Харли, а след това и останалите започнаха да го наричат така.

 

   Харли Дейвидсън беше прав като бе казал, че ще са на разузнавателна мисия, но не следобед, а привечер. Тони също беше пратен заедно приятеля си, Пръчката и още трима други, които не познаваше. Е, и с Полковника, макар че той едва ли се броеше за цял човек, имайки предвид, че мозъкът му беше като на зеленчук. Не че липсваше. Просто беше изпържен. Сега пък беше плъзнал нов слух за него – че миналата война бил дезертьор и после в мирно време убил трима офицери ей така, без причина. Пратили го на електрическия стол, ама колкото и да усилвали напрежението, той така и не умрял. Затова носел шапката си нахлупена, за да не си личат изгарянията по темето му. Разбира се, това бяха пълни измишльотини. И все пак си беше обезпокоително да отидеш на опасна мисия с някой, оцелял след електрическия стол.

 

   Бяха им съобщили, че ще тръгнат в пет и половина, така че Тони Пегс имаше време да отскочи до болничното да види К. Не че бяха приятели, но Тони изпитваше някакво уважение към по-голямото момче. Наистина си беше Куражлия, освен това, ако беше истина това, което разказа Егс, се бяха отнесли несправедливо с него. Тъй като не се сети за по-добър подарък, Тони купи едно френско еротично списание от Ефрейтора. Беше от евтините, с по-нескопосаните картинки в тях, но пак ставаше. Жените са си жени, нали така?К. със сигурност щеше да го оцени.

 

   Болничното беше относително малко, с тесни сиви коридори и еднакви квадратни стаички около четири на четири метра. Стаите обаче бяха само за офицери. Войниците ги настаняваха в големи общи помещения с боядисани в зелено стени и значително по-твърди легла.

 

   Първият проблем беше, че никой не знаеше как се казва К. в действителност. Когато го попитаха кого търси, на Тони му се наложи да пробва с прякора, а когато това не проработи се опита да го опише физически. На път беше да се откаже, когато една преминаваща сестра се спря до него.

 

   -А, тоя ли! – възкликна тя. – Знам за кого говориш, моето момче. Онзи, дето го докараха днеска, нали? Същински трън в задника, мен ако питаш.

 

   Като чу “трън в задника”, Тони веднага разбра, че говорят за един и същи човек.

 

   Сестрата неохотно се съгласи да го заведе до правилната стая. Беше едра, леко пълна, но не по отблъскващ начин. Като стигнаха, тя отвори вратата със замах и му посочи леглото на К.

 

   -Ей ти го нахалникът – обяви и веднага след това допълни: – След десет минути да си вън!

 

   Не й се наложи да повтаря. Тони Пегс кимна послушно и се затътри към леглото на Куражлията. Беше започнал малко да съжалява за решението си да дойде тук. Все пак, К. не беше най-приветливият тип, който може да срещне човек, особено пък ако не се чувстваше добре и бе имал кофти нощ. Набръчканият балатум скърцаше под подметките на ботушите му, колкото и тихо да се опитваше да ходи. Някои болни се размърдаха и се размрънкаха недоволно, че им шуми, един-двама го заврънкаха за морфин, но Тони не отговори на никого от тях.

 

   За щастие, когато стигна до леглото на К., болният беше заспал. Освен че окото му беше насинено, нямаше никакви други видими наранявания. До леглото му висеше празна банка, свързана с китката му чрез дълга прозрачна тръбичка. Гърдите му бяха пристегнати с ластични бинтове.

 

   До леглото имаше поставен метален стол. Тони седна на него. Поколеба се. Май по-добре беше да не го буди.

 

   Куражлията измърмори някаква псувня в съня си и се опита да се завърти, но болката и стегнатите бинтове го възпряха. Поне не се разсъни. Тони несигурно извади навитото на руло списание от чантата си и го разгъна. Беше сравнително ново: “Горещи момичета, Май ‘44”. Внезапно му стана неудобно, че разглежда това в болничното отделение и бързо се огледа къде да го сложи. Първо си помисли да го подпъхне под ръката на К., но можеше да го събуди, пък и може би щеше да го злепостави. Представи си същата тази пълничка сестра в пристъп на ярост... Не, да остави списанието в ръката на К. беше напълно изключено.

 

   Реши да го пъхне под дюшека, за по-сигурно.

 

   Постоя още малко, но спящите хора се отличават с несравнима отегчителност, затова само няколко минути по-късно Тони напусна помещението. Трябваше да тръгват след няколко часа.

 

*  *  *

 

   Малко след като Тони излезе, екип от няколко лекари и две медицински сестри влезе и внимателно пренесе К. на носилка, успявайки да не го събудят. Някакъв негов приятел от по-висшите офицери беше уредил да го преместят в стая само с две легла, за да е престоят му по-приятен и спокоен.

 

   По странни стечения на обстоятелствата същия ден палатката на Ефрейтора се беше срутила върху него, докато си свивал цигари и упражнявал любимото си хоби да изобразява силни войнствени мъже в униформи с маслени бои върху платно. Войниците на картините му винаги излъчваха неподправена мъжественост с гордо вирнатите си брадички и суровите си погледи и до един изключително приличаха на сержант Гай Гинър, човек, към когото Ефрейторът изпитваше непоклатимо уважение, а и не само... уважение; човек, с когото деляха бизнес (с незаконни списания), пари (спечелени от бизнеса) и сложни нееднозначни взаимоотношения.

 

   Закараха пострадалия Ефрейтор в болницата в три и трийсет и две (следобед) и по още по-странни стечения на обстоятелствата го настаниха на бившото легло на К., който вече беше преместен в новата си стая. Последвалите събития се развиха благодарение на три неща: скритото по-рано списание, една малка тайна на Ефрейтора и здравата решителност на пълничката сестра.

 

   В четири без пет Ефрейторът беше заспал и хъркаше с всичка сила.

 

   В пет и дванадесет минути започна да сънува кошмар, както се случваше почти всяка нощ.

 

   В пет и четиринадесет вече чаршафите му спешно се нуждаеха от смяна. Пръв това забеляза съседът му по легло, дребно цветнокожо момче, простреляно в крака.

 

   -Ей, сестра! Тоя тук май се напика! – провикна се той без да му пука, че така събуди неколцината задрямали. Очевидно не се отличаваше с особено голям интелект. – Напика се, честно ви казвам! Абе, к’ви ги слагате все при мене! Предният ме псуваше като побъркан и викаше, че ще ми зашие устата, като използва червата ми за конец, пък тоя сега не може да си сдържа проклетия пикочен мехур!

 

   И така, чаршафите на Ефрейтора се нуждаеха от смяна, а той, също събуден от гръмкия идиотски глас на цветнокожото момче, се почувства меко казано смутен.

 

   Още по-смутен се почувства като пълничката сестра намери скритото от Тони списание под дюшека му и вдигна врява до небето. Но най-смутен като че ли беше, когато в пет и четирийсет и седем отидоха да претърсят палатката му и разкриха цялата му незаконна търговийка. Ефрейторът реши да постъпи самоотвержено и не издаде партньора си[1], за което бе възнаграден с повишение, при условие че смъкне цената на стоката и я разпространява и сред по-висшите офицери.

 

   В шест и половина Ефрейторът бе върнат обратно в болницата.

 

   В седем се получи съобщение, че е станал инцидент.

 

   В осем в болницата докараха двама нови пациенти. Единият от тях беше вече мъртъв.

 

*  *  *

 

   Когато Тони се върна от вечеря, видя, че една от тетрадките му (тоест, една от “палатките”) се беше затворила и беше паднала настрани върху едното войниче. Тони го отдели настрани, като си представяше, че е ранено и лежи в болница. Дали военните имаха болници? Тони не беше сигурен, но предположи, че би трябвало да имат. Кой иначе щеше да се грижи за ранените?

 

   От наредените в редичка войници от по-рано, той избра седем, включително едноръкото човече, понеже трябваше някой да ги ръководи, все пак. Мисията им беше да отидат да шпионират вражеската войска, но за да стигнат до там, трябваше да минат през опасности и премеждия (тоест – през големия килим с разпръснати по него парчета конструктор).

 

   И ето...

 

*  *  *

 

   До един момент пътуваха с камион. После пътят свърши и се наложи да продължат пеша.

 

   Пред тях отново се простираше голямо поле със смачкана, необрана реколта. Стръковете, иначе високи, бяха полегнали ниско, натежали от плодовитостта си и смачкани от дъждовете, от които не бе имало кой да ги предпази. Никой не посмя да нагази в тревата, понеже всички знаеха какво може да се крие там.

 

   -Напред!

 

   На Полковника обаче като че ли хич не му пукаше. Вирнал пушката си напред като металодетектор – каквато не беше – невъзмутимо закрачи сред тревите. През цялото време говореше нещо, може би на останалите, или може би на себе си, но тъй като бе с гръб към всички, нямаше как да го чуят.

 

   -Т-т-т-тоя се е чалнал! – възкликна Пръчката.

 

   Харли Дейвидсън се обърна несигурно към приятеля си.

 

   -Мислиш ли, че е добра идея?

 

   Тони прехапа устна с кисело изражение на лицето.

 

   -По-скоро не, но кой съм аз да преценявам?

 

   -По-спокойно – обади се едър чернокож редник, един от войниците, които бяха в лагера от преди да пристигат момчетата от Гърция, затова Тони не го познаваше. – Ако има някоя мина, нали Дъртия ще стъпи на нея преди нас. Просто трябва да се движим на безопасно разстояние от него и да следваме браздата в тревата, която оставя с ботушите си, и всичко ще е наред.

 

   -А, н-не, аз н-н-никъде няма да ходя! – възрази Пръчката твърдо. Тони забеляза, че коленете му леко трепераха. “Не трябва да пускат такива емоционално нестабилни типове в армията”, помисли си той. “Представляват опаснот за другите, но и най-вече за самите себе си.” Никога нямаше да забрави едно момче, май се казваше Марвин или Мартин, нещо такова. Беше симпатичен, но имаше слаби нерви и безброй емоционални разстройства, поне половината от тях невиждани досега и нефигуриращи в ни един лекарски учебник, енциклопедия или азбучен показалец. Харли още тогава твърдеше, че този тип е в смъртна опасност.

 

   -Някой иска да го убие ли? – бе попитал Тони Пегс.

 

   -Да – кимна Харли утвърдително. – Самият той иска да се убие.

 

   Тони бе хвърлил недовречив поглед към момчето, което в този момент правеше несръчни лицеви опори, достатъчно далеч от тях, за да не ги чува. Не му изглеждаше да е със самоубийствени наклонности. Тони отбеляза това.

 

   -Просто изчакай и ще видиш – многозначително бе казал Харли.

 

   Прогнозата му се оказа правилна. Няколко дни по-късно сержантът влязе в стаята, докато момчето чистеше пушката си. При това, то толкова се стресна, че без да иска натисна спусъка и сам се простреля точно в окото, поставяйки два рекорда едновременно: осъществи най-точния си изстрел в целия си живот (тъй като на тренировките уцелваше практически всичко друго, но не и мишените) и стана единственият човек от дивизията, който умря за целия им престой в Гърция.

 

   Пръчката беше една идея по-стабилен от Емоционално-нестабилното-момче, но Тони и Харли все още бяха убедени, че е заплаха за всички околни.

 

   Сега шестимата войници стояха на края на полето и наблюдаваха отдалечаващия се Полковник. Пръчката бе скръстил инатливо ръце и беше забил петите на тежките си ботуши в почвата, сякаш това би могло да послужи за пречка ако някой реши да го извлачи насила от мястото му. Никой нямаше такова намерение.

 

   -Хайде стига, де, Пръчка – започна утешително Тони. – Да не би да искаш да нарушиш заповедта на началник?

 

   -К-к’во?

 

   -Ами, отказваш да последваш Полковника, това си е извън правилника, знаеш.

 

   -Ах, ами...

 

   Нямаше нищо, което да смущава Пръчката повече от правилниците. Само след минута и шестимата вървяха внимателно в индианска нишка след главнокомандващия си, водени от Пръчката. Нямаше насекоми или пички. Всичко беше притихнало. Слънцето беше вече залязло, но остатъци от лъчите му се простираха по хоризонта като ампутирани крайници на същество, направено от светлина. Беше започнало да застудява – Тони се загърна по-плътно и разтри предмишниците си с надеждата да ги сгрее. Направи точно както непознатият редник ги беше посъветвал – вървеше само в браздата на Полковника, спазвайки дистанция, и внимателно изследваше земята за издайнически знаци. Не видя нищо.

 

   -Може пък наистина да е само поле – каза гласно.

 

   -Какво викаш?

 

   -...Нищо – Тони замълча за момент. – Какво мислите за Полковника?

 

   Всички като един се огледаха, за да се уверят, че Дъртия Полковник е достатъчно далеч, за да не ги чува.

 

   -Странен тип – обади се едрият цветнокож младеж. – Чух, че го ударила мълния и му обгорила главата, затова е малко чалнат. Срам го било от обгорената му глава и си нахлупва шапката, та да не се вижда.

 

   -Ха! Аз пък знам друго – проговори мълчаливият рус капитан зад него. – Аз разбрах, че жена му го праснала с тиган по главата и му сплескала черепа.

 

   -А, може – допусна чернокожият. – Голяма е проклетия. Виждал съм я.

 

   -Кое си виждал? – недоразбра капитанът.

 

   -Жена му, бе!

 

   -Бас държа, че я познава доста отблизо – изхили се тъпо странният ефрейтор най-отзад. – Бас държа, че хубавичко я е...

 

   -Млъквай! – тъмнокожият редник се намръщи погнусено. – Ти сериозно ли?! Знаеш ли колко е дърта!

 

   -Дърта, не-дърта, праснала го е с тиган. Аз това знам – заключи капитанът дълбокомислено.

 

   -Аз м-мислех, че го е бутнала през терасата – обърна се да го изгледа Пръчката, изглеждащ леко обиден, че никой досега не е споменал неговата теория. – И той си паднал на главата.

 

   По всеобщо съгласие решиха, че и двете истории за жената на Полковника са пълни измишльотини. Тони и Харли се разбраха, че най-възможно изглежда това за шрапнела, но Пръчката си държеше на своето и не искаше да отстъпи, а Странният ефрейтор сякаш не разбираше от дума и продължаваше да дразни другите с идиотския си хилеж. Човек да си помисли, че него са го удряли с тиган, и то продължително.

 

   Напредваха бавно. Полковникът, подсвирквайки, подхвана някаква песен, която Тони не беше чувал досега, но мелодията беше приятна и лесна за запомняне. Свирукането на Полковника беше фалшиво и пронизително и също толкова заразително, така че след минута всички се заловиха да си свирукат в съзвучие (с изключение на Странния ефрейтор, който си тананикаше нещо съвсем друго). Като свърши песента, Харли Дейвидсън сам започна втора, която вече всички знаеха.

 

   Песента им се носеше над полето, макар и тиха, стелеше се и подскачаше, покриваше земята със забавен, тъжен и понякога леко мръснишки текст, а над всички се извисяваше гласът на Харли, мек и приятен, глас не на войник, а на артист, на човек, заслужаващ по-добро бъдеще. Тони Пегс не можеше да пее добре, но въпреки това пригласяше грачещо и гледаше повече да подсвирква – по му се получаваше.

 

   Въпреки ситуацията, тогава всички се почувстваха умиротворени по някакъв начин, упоени от настъпващата нощ. В този миг и седемтимата бяха свободни, и Полковника нямаше шрапнел в мозъка, и Пръчката не заекваше, и Харли не страдаше по това, което би могъл да бъде, ако не бе дошла войната, и Тони нямаше желание да избива комплексите си чрез преспиване със седем жени за три нощи. Бяха си купили свобода за един миг.

 

   Точно тогава стана инцидентът.

 

*  *  *

 

   Войничетата на малкия Тони напредваха бавно към целта. Толкова беше съсредоточен в играта си, зает да измисля остроумни реплики на малките човечета, че изобщо не беше чул майка си да се качва нагоре по стълбите. Не я усети до момента, в който тя натисна дръжката на вратата и с отварянето си тя изщрака. Стреснат от звука, Тони подскочи, разпилявайки част от оловните войници – един, този, който до този момент момченцето бе държало в ръка, изхвърча настрани и се търкулна до крака на леглото, като по чудо озовавайки се отново на крака; други два също се кътурнаха, но си останаха безпомощно полегнали на земята.

 

   -Лягай си – безлично заповяда майката. Тонът й беше уморен и безразличен, сякаш нея не я интересуваше в колко часа си ляга синът й, но беше нейно майчино задължение все пак да го накара да си легне рано.

 

   -Кога ще се върне татко? – веднага изстреля Тони в отговор. Задаваше този въпрос всяка вечер с упорита и неуморна педантичност и докарваше майка си до лудост.

 

   -Утре – излъга го тя. – Но няма да си дойде, ако не си легнеш сега.

 

   -А защо не днес?

 

   -Ами защото утре! Хайде, в леглото.

 

   -Само още десет минути... – капитулира момчето.

 

   Майката въздъхна.

 

   -Прави, каквото искаш – промърмори тя и излезе.

 

   Тони подозираше, че баща му няма да се върне утре. Всъщност, едва ли щеше да се върне и вдругиден. Като цяло, сигурно нямаше да е скоро... Тони може да беше малък, но не беше глупав. Знаеше, че майка му излиза някъде вечер и се прибира късно с един кривокрак рус господин, когото тя пред сина си наричаше Чичо Боб, но Тони подозираше, че това не му беше истинското име. Беше ги чувал да си викат един на друг късно вечер в спалнята. В такива случаи майка му наричаше Чичо Боб “жребец”, но пък това дори изобщо не звучеше като име.

 

   Тони не знаеше какво точно означава “жребец”, но не посмя да попита майка си, за да не се усети, че ги е подслушвал.

 

   Войничетата продължаваха да си лежат на земята.

 

*  *  *

 

   Вече съвсем се смрачаваше. Песните на Дъртия Полковник бяха започнали да се изчерпват и той почна репертоара си от самото начало, само че още по-фалшиво. Момчетата започваха да се изморяват и все по-вяло даваха своя принос в повдигането на духа на групата. Колкото повече гласните струни се отпускаха уморени, толкова повече нервите се обтягаха наново. И Тони усещаше напрежението. То пропълзяваше по костите му като паяжина, направена от скреж. Но все още продължаваха да пеят.

 

   Внезапно от високата трева, подплашена от шума на натрапниците, изхърча яребица, прелетя покрай лявото ухо на Полковника и връхлетя право в лицето на Пръчката. Още преди нещо да се случи, и Тони Пегс, и Харли Дейвидсън знаеха, че всичко се е объркало. Точно в такива моменти емоционално нестабилни типове като Пръчката се прекършват... Този случай не бе изключение.

 

   Той нададе животински писък, сякаш не яребица, а киселина хвърчеше към главата му, отскочи и размаха неистово ръце. Не всички разбраха веднага каква е причината за суматохата и сцената на Пръчката вся нечовешка паника назад по редицата. Настъпилата шумотевица още повече стресира заекващия войник, последната нишка нормалност в него се скъса и той, най-после отблъснал яребицата-злосторница от лицето си, съвсем забрави, че не трябва да се отделя от другите и хукна напосоки сред тревата.

 

   -Пръчка!

 

   Без изобщо да се замисли, Тони хукна след него, за да го върне. Пръчката като че ли не го чу и продължи да търчи като побъркана кокошка през полето, напълно изключвайки за всичко, ставащо около него.

 

   -По дяволите, Пегс, върни се тук, за бога! – развика се Харли след тях, но Тони не го послуша и продължа да тича след полуделия си приятел.

 

   Има нещо изключително освобождаващо в това да тичаш сред празно пространство, тласкан от страха, да се движиш по-бързо от въздуха, а тревите да пляскат крачолите ти закачливо, подхващайки игра на спъване и подръпване. Пръчката не просто тичаше, той хвърчеше и единствено заради разстоянието Тони не можеше да прецени дали все още пищи.

 

   Зад себе си долови движение и малко по-наблизо отново прозвуча гласът на Харли.

 

   -Пегс! Тони! Тони, има  мини! – изкрещя бившият пилот обезумяло.

 

   Само това беше достатъчно, за да накара Тони “Седем-с-един-удар” Пегс да се закове на място. Дишането му беше толкова учестено, а пулсът му – толкова силен, че той дори не чу издайническото изщракване под десния си крак. Всъщност не усети нищо, докато Харли не го настигна и не го сграбчи за рамото.

 

   -Проклет кучи син! – изрева той с изражение, колебаещо се между гнева и страха. – Ти да не откачи?! Не виждаш ли къде си стъпил?!

 

   -Какво, къде...?

 

   Тони се обърна стъписано и секунда преди да премести краката си, Харли се хвърли на земята и го сграбчи за глезена.

 

   -Ненормалник! Стъпил си на мина, глупак такъв! – гласът на Харли Дейвидсън трепна. – Стъпил си на мина...

 

   Гърлото на Тони пресъхна за секунди. Нямаше време дори да съжали за съдбата си, всичките му мисли бяха заместени от смразяващ ужас и някакво странно примирение.

 

   Харли се прокашля.

 

   -Може да опитам да я обезвредя по някакъв начин... – несигурно предложи той.

 

   -Глупости, не можеш да обезвреждаш мини! – скастри го Тони, а тонът му беше станал изненадващо дрезгав и писклив.

 

   -Не, ще се пробвам! Може би ще стане... В най-лошия случай ще умрем и двамата – Харли се изсмя нервно.

 

   Тони не успя дори да се усмихне. Шегата на Дейвидсън беше толкова близко до изтината, че чак бе болезнена.

 

   Без да помръдва и мускул, вперил поглед в далечината, Тони Пегс застина в очакване. Усещаше движенията на приятеля си до крака си, но не смееше да погледне, за да види какво прави. Така минаха няколко мъчителни минути. Другите не се виждаха никъде. Може би не бяха посмели да навлязат в полето. Пръчката също беше изчезнал.

 

   Тони не знаеше колко време мина, но секундите минаваха толкова бавно, че ако имаше часовник, той щеше да изглежда спрял.

 

   -Готово – внезапно обяви Харли, но звучеше колебливо. – Мисля, че оправих нещата.

 

   -Сигурен ли си?

 

   -Ъъм... Деветдесет и двевет процента.

 

   -Добре... Сега ще се отместя.

 

   Бавно и предпазливо Тони повдигна първо левия си крак и го премести няколко сантиметра настрани. След това вдигна и десния.

 

   В една щастлива половин секунда нищо не се случи.

 

   А след това всичко стана огън и болка. Този един процент несигурност се беше оказал пагубен.

 

*  *  *

 

   Тони се събуди в тъжна зелена стая. Лежеше в миришещи на белина и недоизпрана урина чаршафи и не усещаше нищо от кръста надолу. Чуваше неравното цъкане на спрял часовник, все още непримирил се с механичната си смърт и безпомощно борещ се да продължи пътя си по циферблата.

 

   Усети някой да се движи близо до леглото му и се опита да се огледа, но погледът му беше замъглен и шаваше трескаво, неспособен да се спре върху само едно нещо.

 

   Наистина, до леглото му стоеше медицинска сестра, в действителност малко грозновата, но на Тони Пегс точно в този момент му се стори като най-красивото същество в света.

 

   -Какво стана? – изломоти той, силно казано членоразделно, но въпреки това сестрата го разбра.

 

   -Всичко е наред, господин Пегс. Истински късметлия сте, че сте оцелели след подобен инцидент.

 

   Тони преглътна и отпусна глава обратно на буцестата възглавница. Едната му ръка беше изтръпнала от системата, която вливаше в китката му прозрачна течност. Зрението му започна да се избистря постепенно и той най-сетне фокусира обграждащото го помещение. Намираше се в болничното отделение, всъщност именно там, където бе посетил К. по-рано същия ден. Огледа се за него, но не го видя, зърна само размазаните очертания на Ефрейтора-разпространител на еротични списания.

 

   В момента не си спомняше какво се беше случило, за да се озове в тук и с всички сили се опитваше да продължи да не си спомня, но иска или не, картината на избухващата оранжевочервена стихия насред празното поле го връхлетя толкова внезапно, че той стисна очи, за да прогони видението.

 

   -Докторът...? – промълви той немощно.

 

   -Не е тук в момента – услужливо отговори сестрата, докато се суетеше около долния край на леглото. Мъкнеше някакви кървави превръзки, но тъй като Тони все още не усещаше нищо от кръста надолу, не можа да определи каква част от тялото му точно превързваше.

 

   -Аз... добре ли съм?

 

   -Голям късметлия сте – повтори сестрата като навит грамофон. Явно беше заучила тази реплика и Тони много добре знаеше какво означава: “Имаме една много лоша новина да ти съобщим, но пак се радвай, че не си умрял.” – О, и... Съжалявам за крака ви.

 

   Тони намръщи уморените си вежди.

 

   -Кракът ми...?

 

   -Да – Сестрата прехапа устни, явно смутена, че се е видяла принудена да отговаря на въпрос, който се е надявала да избегне. “Ето я и лошата новина”, помисли си Тони Пегс. – Кракът ви. Наложи се да бъде ампутиран. Нищо не можахме да направим. За щастие, нямате други увредени органи или крайници. Спасили сте се на косъм.

 

   А, ето какво било. Може би това, което изненада Тони най-много, бе, че първата мисъл, минала през ума му, беше, че поне най-после можеше да се прибере у дома. Слаба, несигурна усмивка цъфна на бледото му лице.

 

   Облекчението му обаче бързо беше смазано от втората му мисъл, дошла непосредствено след първата.

 

   -А Харл... ъм, имам предвид, другия войник, който беше с мен? Неговите крака на мястото си ли са?

 

   Изражението на сестрата стана сериозно.

 

   -Да – кимна тя, но изглежда имаше нещо, което я притесняваше.

 

   -Чудесно! А ръцете му? В наличност ли са и двете?

 

   -Доколкото знам да.

 

   -Ха! Проклетият кучи син, отървал се е! – възкликна Тони щастливо.

 

   Сестрата си замълча и това го накара да се усъмни отново.

 

   -А... репродуктивните му органи? И те са си там, нали? – пробва се още веднъж.

 

   Младата жена се изчерви.

 

   -Няма как да потвърдя това със сигурност, но предполагам, че са там, да.

 

   -Тогава какъв е проблемът? – не издържа Тони Пегс.

 

   Сестрата въздъхна бавно, точно както майката на Тони правеше, когато той беше още малък и задаваше въпроси за баща си.

 

   -Със съжаление трябва да ви уведомя, че приятелят ви почина по-рано, докато вие спяхте.

 

   -Какво? Не е възможно!

 

   -...Много съжалявам. Стоял е в непосредствена близост до мината, когато е избухнала.

 

   В този момент Тони усети как светът се срутва под краката му... така де, под крака му. Очите му се наляха със сълзи пряко волята му, но той не пусна нито една да се стече надолу по бузата му. Събра малките солени капчици в очите си, както някои страстно събират марки, и ги скри, както пират крие съкровище, на остров, познат само на него. Кой да знае, че загубата на приятел боли повече от загубата на собствения ти крайник?

 

   -Редник Тим Пепър, който е притичал през минното поле, като по чудо се е разминал с всички мини. Нищо му няма, получил е единствено нервен срив, но ще се оправи. Искате ли да го видите?

 

   Тони поклати глава. Тим Пепър явно беше Пръчката. Проряза го осъзнаването, че така и никога не бе научил името на Харли, така де, истинското му име. Сестрата тъкмо си тръгваше, когато Тони я заговори:

 

   -Сестра?

 

   -Да?

 

   -Как се казваше той? Какво му беше истинското име?

 

   Тя се спря без да се обръща и погледна надолу към папките в ръцете си, сверявайки нещо. Веднага разбра за кого пита пациентът.

 

   -Питър Паркър – каза тихо тя след малко. – Питър Дейвидсън Паркър.

 

   Мълчание.

 

   Сестрата си тръгна.

 

   Тони Пегс затвори очи, натиквайки сълзите дълбоко навътре в очните си кухини. Започваше да усеща пробождания като от иглички в оцелелия си крак – явно упойката отслабваше. Скоро щеше да се появи болката, и гневът. Затова той запази този момент на празнота, за да направи това, което не бе успял по-рано.

 

   -Благодаря ти, Питър Дейвидсън Паркър – прошепна той. – Благодаря...

 

   -Ей, ти – изсъска някой отдясно. Тони завъртя глава и срещна очите на висок здравеняк, който лежеше настрани и го зяпаше. – От сега те предупреждавам. Ако ми охкаш и мрънкаш цяла нощ и ми смущаваш съня ще стана и ще те разпоря.

 

   На Тони не му пукаше. Но все пак млъкна.

 

*  *  *

 

   Докато беше в болницата, Тони Пегс написа книга. Казваше се “Храбрият оловен войник” и за нея далеч след войната взе редица награди. Един пасаж от нея гласеше следното:

 

   “Няма нищо благородно в млади хора, които се избиват за кауза, която нито разбират, нито им пука за нея. Няма нищо доблестно в това да разбиеш главата на момче, съвсем същото като теб само защото носи различен цвят униформа. Няма нищо велико в това да получиш дупка в тялото си, голяма колкото юмрук или снаряд да избухне в лицето ти.

 

   Смъртта по време на война не е благородна, тя е гадна, смрадлива, лепкава, кървава и безславна.

 

   Войната не е величие. Тя е терор. И мразя майка си за това, че ми втълпи другояче.

 

   Мразя и баща ми, който загина в една друга война, съвсем същата като тази.

 

   Мразя и себе си, задето се оказах страхливец... Но аз съм един щастлив страхливец.”

 

   Посвети книгата не на Питър Паркър, а на Харли Дейвидсън, защото именно той беше този, който му беше спасил живота.

 

*  *  *

 

   Ако имаше кой да каже на малкия Тони това, което самият той щеше да напише години по-късно, той може би щеше да избере друг път. Може би щеше да прибере оловните войници и да се заиграе с космически ракети и да стане астронавт. Може би щеше да се зачете в приключенски романи и да стане изследовател. Той можеше да е всичко на света и едновременно с това пак можеше да е Храбрият оловен войник. Само някой да му беше казал...

 

   Но нямаше кой. Всъщност нямаше никого.

 

   В този момент Тони Пегс бе съвсем сам в света. Този момент траеше една цяла вечност.



[1] Който така и не научи за тази предана постъпка, тъй като предния ден беше избягал с един доста приятен младеж от въздушните части. Никой така и не ги откри до края на войната, но се смяташе, че са заминали заедно за Америка и години по-късно се омъжили тайно (от свещеник с доста модерни схващания и без страх от закона, както излгежда)

© Анди Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??