Мамка му, умрях! Всичко бе толкова сиво и понеделнично, и изведнъж смъртта реши да разнообрази ежедневието ми, да ми покаже живота в такива цветове, в каквито никой никога не го е виждал. Не разбрах как и защо стана, но ето ме сега безплътен и съжаляващ. Смъртта в миг накара всички мои мечти и желания да изглеждат смешни, всички мои страсти и неволи бяха забравени и единственото, което остана бях самият аз. Най-накрая наистина бях себе си – свободен от оковите на живота, както бях преди да се родя. Мисълта ми вече не бе обременена с глупостите на битието, вече спокойно можех да погледна назад, да се усмихна и да кажа, че и аз съм живял, че и аз умрях.

Докато бях жив смятах, че съм видял доста от живота, че съм обиколил немалко и винаги съм знаел, че има още много, което винаги ще остане скрито от мен. А сега като гледам как разнасят тялото ми, сам опровергавам собствените си заблуди. Къде ли не разхождаха тленните ми останки и продължават да го правят. Минах през морга, погребална агенция, пак през някакъв фризер, после ме караха с раздрънкана катафалка до гробищата и реших, че най-после ще им писне на живите да се занимават с глупости, но те продължават – дори тук, на гробищата. Сега са ме изложили като някаква реликва, като част от историята, зад витрина и всички ме гледат ли гледат, и не знаят дори защо го правят. Та то и аз това правя де, ама аз си нямам пък друга работа, а те, наместо да си гледат животеца, са се забили като статуи и нито мърдат, нито казват каквото и да било. Защо не ме гледахте така като бях жив, а? Чак сега се сетихте за мен, лицемери мръсни! Но да не бъда толкова груб, все пак са ми роднини и трябва да проявя малко уважение към тях в последните ми мигове на този свят. Но защо поне малко не живнат? Та аз дори умрял съм по-жив от тях! Как може погребението ми да е толкова скучно и мудно? И не се ли засрамват, макар и мъничко, докато ме разнасят тук и там?

– Боже, та това е някаква невиждана гавра, подигравка! – ядосано рекох на Господа, който напълно отегчен и безличен стоеше подпрян на една стена на няколко стъпки зад мен.

– Това е традицията между твоите хора. Нищо повече, нито по-малко. – със спокоен и равнотонен глас ми отговори той.

– Не ги ли е срам да разнасят трупа ми насам-натам като някакъв експонат. Не виждат ли че съм умрял, че ме няма вече и е напълно ненужно и безсмислено да зяпат и оплакват една торба с разлагащи се органи и кокали?

– Те са решили, че така трябва да бъде. И ти приживе си изпращал хора, които си обичал и знаеш, че е нужно на смъртните да се разделят ритуалистично с близките си.

– Но тук има хора, които едва съм познавал, които съм виждал веднъж-дваж през целия си живот, но между тях виждам и семейството си, което знам, че ще тъгува за мен; виждам и много съратници и приятели, но и лицемери и предатели. Не можеше ли просто да направят една голяма клада на някоя поляна и да хвърлят тялото ми да гори, както гореше без пламък, когато бе живо, когато аз бях в него. Това е, което винаги съм искал-нищо повече. – не получих отговор от Господ, който погледна часовника си и се заоглежда. След кратко мълчание той отново заговори:

– Не си ли удовлетворен от живота, който живя? – попита ме Господ, приближавайки се бавно към мен.

– То да беше живот… - замълчах, припомняйки си всички отвратителни и грозни неща, през които бях преминал – Целият ми живот беше една пародия, Господи. Само аз виждах безсмислието на съществуването и се опитвах безрезултатно да го обясня на други. Това измъчваше толкова много душата ми, че в един момент насила започнах да търся така наречените красоти и щастия в живота, за които ми говореха непрекъснато. Търсих, търсих и нищо не успях да намеря. Само студ и тъмнина откривах зад всеки ъгъл, под всеки камък…

– Има и много по-нещастни хора от теб. – прекъсна ме Господ и ме накара да се замисля – Ти сам пожела това, което притежаваше, което сега продължава да те кара да си задаваш въпроси…

– Никога нищо не съм искал, Господи! – сопнато му отговорих.

– Това не е съвсем така и скоро ще го разбереш, но за сега просто бъди с хората, които са те обичали и уважавали приживе. Ще имаш предостатъчно време във вечността да научиш и разбереш, каквото пожелаеш. – след като каза това, Господ излезе от прекалено тясната за всички гости стая и ме остави сам.

Загледах се в тъжните лица на присъстващите, които сякаш чакаха нещо от трупа ми; все едно желаеха да стане и да започне да ходи по земята отново. Някои от тях наистина ми бяха близки и ме обичаха, но сега вече е ненужно и безсмислено да мисля за тях, както и те за мен, но надали го осъзнават. По лицата на някои се стичаха бавно малки топли сълзи, а пък други задавено и тихо плачеха. Защо, защо по дяволите го правят, като толкова пъти съм им казвал, че не желая да бъда изпратен по такъв начин?! Е, поне ще изгорят тялото ми, когато приключи този фарс и всички ще се разотидат, и дано никога повече не се сещат за мен. Ясно ми е, че никого не съм дарил с щастие, никого не съм зарадвал или накарал да се усмихне, защо иначе сега вместо да се усмихват, реват като малки момиченца..?

Заплеснат в театъра, разиграващ се пред мен, не обърнах внимание как и откъде се появи фигура, която зърнах едвам. Тя заговори без да се представя:

– Извинявайте, че закъснях, ама нали ги знаете граничарите в Ада. Дори мен ме задържаха за проверка. – това каза появилият се, говорейки на мен и на Господ, който тъкмо влизаше обратно в стаята и от своя страна се усмихна иронично и му отвърна:

– Не се оправдавай, Луцифер, много добре знам каква марда си. – Господ замълча за миг и продължи – Е как си ти, как са крилцата? – с подигравателен тон попита Господ.

– Много смешно! – сопнато му отвърна Луцифер, след което се приближи до мен и заговори ­­– Е, и на тебе ти дойде времето, а? Малко раничко, но нали знаеш, никога не е прекалено рано или прекалено късно, за каквото и да било. – той се усмихна леко идиотски, обърна се бавно към Господ и продължи да говори – Май ще го взимам при мене. Великият форум реши, че Раят е тесен за хора като него. – Господ потри брадичката си замислено, направи няколко стъпки към нас и отвърна:

– Щом така са преценили, така ще бъде. – той въздъхна – Е, ще ви оставям тогава. Луцифер ще те запознае с нещата, а аз сега трябва да тръгвам, да се погрижа за други дела. – след като каза това Господ изчезна в миг. Аз бях доста изненадат от неочакваната поява на Луцифер и всичко, което се бе случило в последната минута и известно време не казах нищо, а се чудех как така и къде изчезна Господ?

– Хайде! Да тръгваме или искаш да останеш, да гледаш до края? – с припрян тон ме попита Луцифер, гледайки ме право в очите.

– Доколкото разбирам ще ходя в Ада, така че май за никъде не бързам. – отвърнах аз, на което Луцифер се засмя.

– Много си прав! Но не мисли, че в Ада е толкова лошо, колкото всички разправят. Много малко живи са идвали, че да знаят хората как е. Но след антирекламата, която ми спретна Господ, като изпрати Вергилий и Данте при мен и после ги накара да пишат глупости, са разбираеми негативните предразсъдъци за Ада. Но мисля, че на теб ще ти хареса! Знам, че винаги си искал да пиеш какао и да си бъбри със Смирненски, така че ще те сложим при него на брега на река Стикс, където по принцип се правят барбекютата, а всеки петък има и исторически възстановки – той се усмихна ведро и продължи – Е, като гледам оплакването ти свърши. – наистина хората от малката каменна стая започнаха бавно да излизат от нея, оставяйки тялото ми да стои самотно зад витрината – Нека излезем навън, докато ти пренесат костите в залата за изпращане. Иска ми се да постоя мъничко на слънце. Това е един от недостатъците на Ада- много малко светлина има, а пък слънчеви лъчи никога не слизат при нас.

Двамата с Луцифер излязохме от тясната стаичка, след това отидохме и седнахме на пейките в гробищния парк. Седяхме, а аз се чудех какво да го попитам. Винаги съм искал да разбера толкова много неща от него, а сега не знам от къде да започна. Седях до него и го гледах от упор, на което той не обърна много внимание. Наблюдаваше хората около нас и се наслаждаваше на нежното пролетно слънце. След като мина известно време, реших да прекратя мълчанието и го заговорих:

– Искам да те попитам нещо…

– М-м-м, сигурен съм! Аз затова съм тук, това ми е работата- да си говоря с мъртвите. То Господ трябваше да се занимава с тебе, но Великият форум в последния момент реши, че ще идваш при мене. – Луцифер ме погледна с дълбокия си поглед и се усмихна.

– Но как така получавам такова внимание? Първо от Господ, а сега и от теб, и защо?

– Всички мъртви ги изпращат, нали така? – съгласих се – Логично е и някой да ги посрещне, не мислиш ли? – изненадах се от безразличния тон, с който каза това Луцифер – Представи си го така - изпращат те от една гара и аз трябва да те посрещна на другата, защото не познаваш нито града, в който си пристигнал, нито културата на съответното население. – след като каза това Луцифер отпусна глава на облегалката на пейката и затвори очи, излагайки лицето си на припек.

– Ама защо точно ти и Господ? Няма ли ангели и демони, които да се занимават с тези неща?

– Ха, да не си мислиш, че ти отделяме някакво невиждано внимание? Ние с Господ можем да бъдем на много места и с много хора едновременно, а що се отнася до, както ги наричате вие смъртните - ангели и демони, те са прекалено заети с… нека го наречем задгробна бюрокрация. – той се засмя – Не си мисли, че  при нас е някакъв невиждан рай. Да видиш само колко славно не работи Великият форум…

– Няколко пъти вече спомена този „Велик форум“, какво е това? – с интерес и любопитство попитах Луцифер.

– Ами, как да ти го обясня с твои думи, че да ме разбереш? Това е съвет, който се състои от тези, които смъртните наричат божества, който се председателства понастоящем от Господ. – Луцифер ме погледна въпросително, сякаш ме питаше дали съм успял да възприема, каквото току-що ми казва.

– Съвет? Нещо като парламент или...? – учуден попитах, без да успея да си довърша изречението.

– Да, да, точно като парламент, точно така! – зарадва се Луцифер, че е успял да ми обясни и аз да разбера.

– Никога не съм си представял, че в задгробния живот ще има парламент или бюрокрация, както ти сам каза.

– О, да, има и то много! Но не бих употребил „задгробен живот“. Това е измислица на смъртните. Живота е живот винаги. Това, което ти си си мислил, че животът е… как да го кажем, хмм, нещо като училище.

– Училище ли?

– Да, училище, защо не! – Луцифер направи жест с ръка, сякаш хвърли нещо настрани.

– Че на какво трябва да ни научи това училище? – объркан попитах.

– Да бъдете като нас. – Луцифер ме погледна със сериозен поглед, който до този момент не бе показвал. Аз потънах в недоумение и дори не успях да съставя въпрос, които да му задам – Имам предвид, че… ох, никога не знам от къде да започна. Слушай сега, знаеш вярването, че Господ бил създал човек по негово подобие и прочее?

–Да…

– Това е донякъде така. Ние, боговете – Луцифер се засмя, след като се самоопредели като бог – не сме вечни, както вие сами сте решили да вярвате. Ние също можем да спрем да съществуваме поради… разни причини, които не им е момента да ти ги споделям всичките, но най-важната от тях е времето. Ние не сме създали Вселената и не я управляваме… - той замълча за секунда, след което продължи – Та дори не знам кой са били първите… а-а-а… богове, така да го кажем, че да ме разбереш. – той отново замълча, погледна земята пред себе си и се замисли.

– Чакай малко! Искаш да ми кажеш, че не сте безсмъртни, че нямате власт над човешките съдби, както всички казват, че… - Луцифер ме прекъсна, като повиши тон.

– Искам да ти кажа, че и ние сме хора! – аз се вцепених, изненадан от думите на Луцифер – Не сме много по-различни от вас, защото ние подпомогнахме вашето душевно и съзнателно съзряване, което ви направи подобни на нас. Разликата е, че ние… живеем много дълго време и през това време сме имали много проблеми, подобно както вие на Земята. Тези проблеми ни накараха да ви дадем, това което наричате душа, това което си ти в момента, това което съм и аз.

– Не разбирам защо сте го направили, защо сте ни дали душа, с която да живеем и сега я взимате някъде си? – опитвах се да накарам Луцифер, да ми обясни неща, които се съмнявах, че ще успея да схвана и осъзная.

– Не му е дошло времето да разбереш това. – сухо и тихо ми отвърна той.

– Значи всички сме просто играчки за вас, добитък, който да отглеждате за някакви си ваши нужди и причини! – ядосано рекох на Луцифер, след което станах от пейката и го загледах укорително.

– Не, не го приемай така. Това изобщо не е така! Пътят ти по пътеката на земния живот е уникален и специален, както за нас е пътят по пътеката на нашия- не е по-различно. Всичко, което си преживял и си бил е било само веднъж и никога повече няма да се повтори. Ние също не знам защо съществуваме и като вас се опитваме да разберем това. – Луцифер отново замълча, след което и той стана от пейката и ми рече – Хайде! Нека отидем да чуем какво имат да ти кажат за последно живите.

Той тръгна и аз го последвах. Малкото казано от него ме накара да потъна в дълбоки размишления, който нямаха нито начало, нито край. Когато влязохме в залата за изпращане, ковчегът съдържащ земните ми останки стоеше по средата на голямата зала, а наоколо се бяха събрали хората от изминалия ми вече живот. Всички стояха прави и мълчаха, и чакаха да започне церемонията по изпращането ми със словото на една дебела държавна служителка, на която вече всичко това ѝ бе втръснало. Беше ми интересно да чуя поне какво ще кажат някои от присъстващите, въпреки че Луцифер ме накара да гледам на тези неща още по-отгоре и да виждам безсмислието още по-безсмислено. Той се доближи до мен и заговори:

– Повечето от тези хора тук нямат това, за което говорех преди малко. – аз го погледнах въпросително -  Те не са дарени с душа, която да ги кара да виждат, а с такава, която просто ги прави хора и нищо повече, демек ги кара просто да чувстват. Тези души след смъртта на тялото изчезват, спират да съществуват, небитието ги поглъща и тях вече ги няма.

– Но кой и как решава на кого да дадете такава душа и на кого по-специална? – запитах Луцифер.

– Това го решавате вие. Човек се ражда свободен и чрез настоящето си гради своята съдба. По време на живота си душата може да се извиси над останалите, но също така може и да изчезне преди още тялото да е умряло. Такива хора са много. Но не мисли, че това не трябва да се случва- при нас е същото, много малко достигат съвършенството. По принцип това си е и естествения край на съществуването, но винаги има хора, като теб, които дълбоко в себе си винаги са го знаели и не ги е било страх от този край. Тези души са ценни, защото представляват върха на съзнателната еволюция; връх, който ние също притежаваме. Затова взимаме тези души при нас и ако те пожелаят и успеят да достигнат или надминат нас самите, те стават така наречените от вас богове, защото, както ти обясних вече, ние не сме вечни и нямаме способността да се… мултиплицираме като вас или по-точно – вече я нямаме тази способност. Затова ти казах, че и ние сме хора. Вече между нас няма Първи от хилядолетия насам. Ние всички сме били хора някога, също като теб и аз бях човек, тук на Земята, но в друго време, в друга цивилизация, след която се зародиха стотици други и както тези преди тях, и те паднаха и се заличиха. Вече им изгубих броя…Толкова много време мина, че дори не си спомням как изглеждаше светът, в който аз живях, но усещам, че ми липсва и то много силно. Затова не се отнасяй с пренебрежение към своя живот и винаги помни хората, които са те обичали и ти си обичал, защото това е най-върховното чувство, на което са способни единствено най-извисените души.

– Значи, всички вярвания и религии грешат? – попитах, запленен от думите на Луцифер.

– Не точно. Във всички има истина, има и измислица. Истината е ехото на предишните цивилизации и на нашата намеса в развитието на човечеството между тях, а измислицата е плод на душите, които са искали да видят отвъд, но не са успели или не са възприели видяното.

– Под „отвъд“ имаш предвид…

– Не! Нямам предвид нашия свят, а това, което се крие във всяка една душа- творението. То е скрито дълбоко в нея и оказва влияние върху всичко и всички. Но недей да си мислиш, че говоря за библейското сътворение - то е една от най-безпочвените измислици. Говоря за началото на времето, началото на всичко, което е дало начало и на съществуването на наречените от нас Първи, които пък от своя страна са започнали цикъла, който всички ние сега повтаряме.

– Говориш за Големия взрив? – плахо запитах.

– Твоето време така го е нарекло, да.

– Значи науката е права?

– За нещата, които настоящето ѝ ниво на развитие е позволило тя да открие…

– Но не разбирам! Какъв е смисълът на всичко това, Луцифер?

– Може би, смисълът е да търсим смисъл.

– Но това е безсмислено само по себе си. – пресякох казаното от Луцифер.

– Но пък ако разберем всичко, тогава какво ще има смисъл? Не трябва да приемаме всичко за даденост, но и не трябва търсенето да бъде единственото нещо, за което съществуваме. Тайната е някъде по средата. Тайна, която съм сигурен, че и хората на Земята и ние отвъд вашето пространство, дълбоко в съзнанията си знаем и разбираме, но може би просто скрито не желаем да я видим и осъзнаем.

Двамата замълчахме за известно време. Аз разсъждавах над нещата, които Луцифер ми каза и разбрах, че винаги съм ги мислил без да го осъзнавам. Всичко това не ми бе чуждо, а точно обратното- усещах, че винаги съм бил част от смисъла, че съзнанието ми никога не е спирало да търси, че душата ми винаги е творила без дори да подозирам.

Заслушах се в речите на присъстващите на погребението ми. Всички те говореха колко съм бил специален за тях, как съм бил изключително значима част от света им и колко много ще им се промени живота без мен. Изведнъж безсмислието на всичко това за мен се превърна в реалност, също както то бе и за близките ми. Гласовете им ехтяха в съзнанието ми, докато аз потъвах в него, удавен в собствените си мисли. Искаше ми се да ги гледам и слушам, но знаех, че Луцифер няма да бъде при мен непрекъснато и реших да използвам времето да поговоря с него.

– Луцифер, от какво точно зависи това развитие на душата, за което говореше? От какво точно зависи дали ще успее да прогледне тя или ще изчезне сляпа?

– Ами, най-важното, както вече ти казах, е човек да е готов да постигне съвършенството. От там нататък се намесваме ние. – той се усмихна.

– Но по какъв начин го правите? Някои хора разправят, че били сънували Господ и той им заръчал… - Луцифер се засмя искрено и силно, и дори се просълзи. След като успя да си поеме дъх и овладя смеха си ми рече:

– Това са хора с… нека го наречем дефектно съзнание. То като цяло религиите на тази цивилизация такива хора изграждат. Но на въпроса ти- имаме много спорове как точно да се намесваме. Тези наши различни виждания се „изглаждат“ от Великия форум. За сега Господ има практика да изпраща своите подчинени, ангели както ги наричате, да напътстват хора в дадени неща или тайно да помагат. Но да не си помислиш, че слизат с крилца от небето, ха-ха-ха, не, те изглеждат точно като теб и мен, и за няколко десетилетия съществуват като смъртни на Земята. Някои от тях дори по няколко пъти са… „идвали“ на посещение. – Луцифер започна отново да се кикоти.

– Като Иисус Христос? – попитах аз, което накара Луцифер отново да се разсмее и просълзи.

– Не, не… Той беше доста интересен феномен. Беше леко дефектен, но и много интелигентен. Знаеше как да манипулира хората и аз се възползвах от това. – погледнах Луцифер изненадан с въпросителен поглед – Тук стигаме и до другия вид намеса, която преди да се приеме от Великия форум, аз практикувах, а именно, както му викате, „договор с Дявола“. – той леко се усмихна – Тази моя практика ми коства крилата и реномето между другите архангели на Господ, какъвто бях и аз по онова време, но сега съм си самостоятелен със свои лични демони, които също бяха ангели преди - то затова и не се разбираме много с Господ.

– Искаш да ми кажеш, че Христос е сключил сделка с теб?

– Не, не, не ме разбра правилно. „Договор с Дявола“ е нещо, което са го измислили религиозни фанатици, но го употребих за да добиеш представа за какво говоря. По онова време Господ ме беше изпратил да шпионирам какви ги вършат слугите на Юпитер и неговите богове. Съвсем случайно се запознах с Иисус и видях, че не таи много любов към римляните, защото му бяха затворили дърводелницата и човекът се чудеше от къде да преживява. Видях възможност да работя с него, защото той почиташе моя шеф и мразеше хората, които почитат нашите опоненти във Великия форум, който тогава почти еднолично се управляваше от съпредседателите Юпитер и Зевс и техните последователи. Те се бяха възползвали от властовия вакуум, който се получи след падането на титаните, но не успяха дълго време да се търпят и започнаха да си мерят… гръмотевиците. Тогава повечето членове на форума ги подкрепяха, но имаше и такива, които бяха тайна опозиция, като Один и шайката му, с които пък по-късно си имахме доста проблеми. Дори Аллах тогава ни подкрепяше, въпреки, че сега е най-силният ни опонент. Но да не се отвличам със съвсем скорошна история, а да ти разкажа за Иисус. Той ми осигуряваше земна опозиция срещу двамата велики, а аз се грижех да прави туй-онуй, някое чудо от време на време и така той си припечелваше немалко парички. Сделката, за която ти говоря, дойде, след като той слезе в Ада. Докато беше долу, при мен, аз се съгласих да го направя богоравен, а той да ми осигури последователи, не толкова на Земята, колкото след нея. Върнах го сред живите вече като бог и той си свърши своята част от сделката. Тогава не мислих много, защото тъкмо ме бяха включили във Великия форум и исках да придобия достатъчно слава, за да се отделя напълно от Господ. Имах му зъб за много неща. Никога не сме се разбирали и не сме били на едно мнение за нищо, но все пак, дори и сега, продължаваме да сме заедно. Много нападки изядох на следващото ни заседание, но нямаше как да откажат приемането на Иисус като член на Великия форум. Той стана един от най-бързо изкачилите се  в йерархията и неговият глас наистина тежеше и все още тежи. Ако не е той надали аз ще разполагам с Ада и демоните, и какво ли още не.  Ако сега трябва да сключвам сделки, може би отново бих го направил, разбира се ако ми трябва онова, което ми дават в замяна на единственото, което аз мога да дам, а именно -равенство. Успях да се измъкна веднъж безнаказано, за това че направих един дефектен човек богоравен и го обявих за съвършен, защо пък да не успея и втори, и трети, и четвърти път?. – Луцифер се усмихна -  То това е и една от причини, поради която с Господ не се разбираме. Аз винаги съм смятал, че земните смъртни не са никак безпомощни и че трябва да припознаваме техните постижения и да им даваме повече, отколкото даваме в момента, но Господ все се отнася с вас като с деца и ви държи вързани с канони и прочее.

– Значи всичко е лъжа и измислица? Библията, религиите, проповедите на духовниците… - запитах разпалено.

– Виждам, че не те изненадва… – отвърна ми Луцифер.

– Беше ми ясно, но не подозирах, че всичко всъщност е толкова… човешко.

Разговорът ни бе прекъснат от раздвижване между присъстващите хора. Идваше последната част от церемонията. Всички се наредиха на опашка и минаваха покрай ковчега ми, докосвайки студените ми ръце; някои се застояваха повече от други, говорейки нещо на бледия ми труп. Имаше и такива, които пък ме целуваха по челото или ме милваха по главата със сълзи на очи.

– Церемонията свърши. Който искаше да каже нещо, го каза. Нека отидем в крематориума и ти да се сбогуваш със земното си тяло.

С Луцифер излязохме от голямата зала и изгледахме разотиващите се хора. Някои от тях останаха да разговарят помежду си и да изказват съболезнования на семейството ми. Реших, че не желая да гледам това и се запътихме към крематориума. Бях изненадан колко много пещите приличат на тези в пицариите или баничарниците. Двама мъже набутаха дървената кутия, в която бях натикан, в една от тези пещи и скоро след това пламъци я обгърнаха. Аз стоях и гледах последните мигове на моя храм, който скоро щеше да бъде само овъглена карантия и смлени кокали.

– Значи наистина има начало в края на Края? – попитах на глас сам себе си, но Луцифер, който бе седнал на един стол недалеч от мен, ме чу и рече:

– Това е така, но не е вярно, че нищо не се губи. Всички губим нещо винаги, дори когато печелим. – загадъчно ме погледна той и се облегна на стола.

– Аз май само съм губил… - рекох в отговор на казаното от Луцифер.

– До сега… - той стана от стола.

– Какво имаш предвид? – объркан попитах.

– Време е да изпълним договора, който сключихме с теб. – той ме погледна, сякаш аз знаех за какво говори.

– Какъв договор? С теб нищо не сме сключвали! Аз дори не знаех, че съществуваш преди да умра. – оправдавах се пред Луцифер.

– Че не си знаел, може и да е така, но с теб имаме една неформална уговорка, която трябва да спазим. – продължавах да гледам Луцифер с недоумение – Има казване, което знаеш, че всеки трябва да внимава какво си пожелава… Това се отнася и до теб. – Луцифер с бавни стъпки се приближаваше към мен.

– Аз никога нищо не съм искал!

– Напротив! Спомни си годините, в които беше сляп. Знам, че знаеш за какво ти говоря. Времето, в което алкохолът и плътските удоволствия ти бяха доскучало ежедневие, а наркотиците и сбиванията - забавление. Всеки ден се будеше, за да пропилееш времето в безсмислие и дори не осъзнаваше, че има утрешен ден. Времето, когато живееше без душа, като повечето хора. – аз замълчах, защото вече знаех за какво говори Луцифер – Една сутрин твоята душа се събуди заедно с тялото ти и тя те накара да почувстваш безсмислието на съществуването си и разпали в теб творението, което те накара да търсиш. От тогава ти не си спрял да го правиш, но за да можеше да имаш способността да търсиш, трябваше да получиш помощ от някого и този някого бях аз. Ти си пожела зрение и аз ти го дадох. Ти не го разбираше до последно, но аз винаги бях с теб във всичко, което правеше.

– Значи, дори и малкото, което ме караше да живея, е било просто илюзия… - запитах, отчаян от разкритието на Луцифер.

– Никак даже! То бе напълно реално и все още е. Аз мога да дам хиляди неща на милиони хора, но надали повече от дузина ще разберат какво всъщност притежават.

– Дарба…? – плахо се опитах да отгатна.

– Провидение! – със силен глас ме поправи Луцифер, вдигайки ръцете си към тавана.

– И какво искаш сега в замяна на това, което си ми дал?

– Твоята смърт!

– Но... аз вече съм мъртъв! – стреснат отвърнах.

– Не! Искам способността ти да умреш, искам да бъдеш вечен.

– Нима това е възможно?

– Няма невъзможни неща. Но нямам предвид, че искам да бъдеш безсмъртен, а душата ти да бъде вечна, защото аз я избрах измежду всички с една цел.

– И каква е тази цел?

– Да олицетворява творението. – бавно и дрезгаво ми отвърна Луцифер.

– Но как бих могъл да постигна такова нещо?

– Като правиш това, което си правил досега! – Луцифер се приближи до мен, сложи двете си ръце на рамената ми и ме погледна в очите – Твоята душа изобщо не трябваше да бъде тук и сега, но аз се погрижих това да стане, за да може да поговорим. С помощта на Локи измамих Великия форум, за да реши, че си за Ада, за да мога да се отърва от Господ и да сме сами, когато ти разкривам тези неща. Приживе ти прогледна, но с това изгуби своето щастие - тази цена вече си я платил. Сега искам от теб да се събудиш и да продължиш да бъдеш съвършен, да продължиш да търсиш, да продължиш да твориш и един ден, когато наистина си в безизходица - небето го няма, сърцето се свива, а душата кълне, когато света срещу теб е и няма изход - тогава ще дойда аз и ще платя цената вместо теб, давайки ти равенство с божествата. До тогава ти си свободен, както си се родил; ти ще виждаш, както виждаше приживе, ти ще си съвършен, както умря. – Луцифер се усмихна и ме блъсна силно в гърдите, което изкара въздуха от дробовете ми. Аз политнах назад и паднах на пода.

Всичко стана черно и чух гълъби да гукат недалеч от мен.

Отворих очи и се намирах на спалнята си. Часовникът на стената показваше обяд, а топлият майски вятър влизаше през отворения прозорец и разхлаждаше изпотените ми от странния сън гърди. Все още задъхан станах и се огледах в огледалото - бях аз, бях жив, а не мъртъв. След като осъзнах реалността, запалих цигара и излязох на терасата. Два гълъба стояха на съседния прозорец и се боричкаха, но след като ме видяха отлетяха и бързо изчезнаха от погледа ми. Огледах света около мен - слънцето грееше нежно, пролетният вятърът подухваше леко, хората ходеха по улиците и аз чувах техните гласове; шумът от двигателите на колите от булеварда ехтяха между блоковете, а аз стоях и гледах всичко това - гледах го и виждах отвъд…