… И настъпи мрак. Призрачните облаци издебнаха парещата луна и за секунди я заличиха в своите обятия. Слабо кърваво сияние озари небето. Гробна тишина цареше навсякъде, само нейде в далечината се чуваше песента на някой тракащ влак. Възхитителна картина… заплатена с цената на живота... Бледо лице, с омайни сапфирени очи, спотайващо се в сенките на нощта, гледаше притаено в ъгъла играта на смъртната любов. Една кристална сълза се търкулна по неземното ù лице. Тази нощ беше нереална. Спомени заглушиха злокобната тишина в душата ù, създадена от хаос. Болка… Неудържимо крещеше в гърлото ù… Посегна към ножа, притисна го до бялата си гръд. Искаше да сложи край на нечестивите си мъки… Отново погледна смъртното небе. Нещастният ù поглед се изгуби в злокобното пространство и за миг се спря. Дъхът ù изчезна, сърцето ù заподскача като на сърна. Съзряла бе спасителната ù светлина, светлината, която притисна ръцете ù и тихо ù прошепна: „Какво правиш?… Аз съм още тук! До теб съм!” Но тя не искаше да чуе ехото на думите. Вече беше късно за всичко. Белезите пареха по тялото ù. Демоните бяха още живи. Сладката болка, вгорчила живота ù, се завърна светкавично в съзнанието ù. Искаше ù се да започне отначало, но сложи край, преди да дойде. Раната, вледенила нейното сърце и душа, не ù позволи. Още една ледена сълза се стече и… навън заваля. Крещящото небе запрепуска. Заглуши всичко наоколо, заедно с оглушителния писък на нейния край… И в този миг Светлината угасна заедно с нея...
© Елизабет Всички права запазени