Да не бяхме слушали акъла на Жеката и Цвета, сега щяхме да сме си на топло вкъщи пред камината. Ама не, като имала глава да пати... В четвъртък вечерта Жеката звънна да ни каже, че Дочето и Пламен от Нова Загора са ни поканили на освещаване на новия апартамент, пък и нали в събота е Ивановден, а Ванката – синът им, е именик, та искаме ли да направим едно гости в Нова Загора? Ами как, щом е за ходене, ние сме първи! В петък след обяд всеки се измъкна час-два по-рано от работа под някакъв предлог и запрашихме, заедно с Живето и Найден – други наши приятели. Те, мъжете ни, всичките бяха набори, служили заедно в казармата и оттогава досега, си останаха приятели, вече двайсет години, та покрай тях и ние, жените, се сближихме. Тръгнахме с двете коли – Живка и Найден с тяхната трийсетгодишна жигулка, „баба Пена” и викаха, пък ние с опела на Жеко, нали е на газ, убеди ни да оставим голфа в къщи, та да ни излезело по-евтино. Хубаво, ама нямаше и десет минути, откак излязохме от Бургас, наближавахме Ветрен и запрехвърчаха първите снежинки.

-         А бе, хора, - викам – къде сме тръгнали януари месец, ще вземе да натрупа, не можем да се приберем. Оставихме децата сами в къщи, пък и в понеделник сме на работа.

Децата и на трите семейства – тийнейджъри на възраст между четиринадесет и осемнадесет години, сигурно едва изчакаха да тръгнем.Кой знае какви купони са спретнали сега!

-         Че какво му е на времето? – пита Цвета. – Нищо му няма, вижте какво слънчице грее.

Слънце, слънце, ама снежинките си летят и сякаш ми се присмиват. Е, пристигнахме живи и здрави в Нова Загора, явно нищо му нямаше на времето.Апартаментът беше кукличка, обзаведен с вкус и пари, те Дочето и Пламен, имат магазини за дрехи и търговията им явно вървеше добре. И голям мерак им беше тоя апартамент, че след толкова години се отделяха от свекър и свекърва. Осветихме го, както ние си знаем. Пихме, пяхме, танцувахме, сигурно целият блок се тресеше. Ама към един през нощта Дочето намали музиката и извинително каза:

-         Предупредила съм съседите, че ще имаме гости и предварително се извиних, ама ми е неудобно, че вече цял месец го освещаваме тоя апартамент. Роднини, приятели, колеги... какво да правиш...

Къде ти, Жеката тъкмо беше във вихъра на танца! Той, като се напие, кани всички „девойки” наред и е пръв на дансинга. Докато се опомним, отвори прозореца и изрева:

-         Комшии, извинявайте, майната ви!

Как да е, усмирихме го, на следващата вечер поляхме и Ивановден, що наздравици имаше за Ванката, и Жеката пак се извиняваше посреднощ на съседите през прозореца със задължителното „майната ви” накрая. А в неделя, като се надигнахме от леглата махмурлии, в първия момент не можахме да разберем откъде идва тая светлина, толкова много светлина и въздухът миришеше някак странно, ами да, миришеше на свежо и ... на сняг. Цяла нощ е валяло и трупало, ама кой да усети, като имахме толкова поводи за празнуване! Малко преди обяд седнахме да изпием първото за деня кафе и да обсъдим положението.

-         Никъде не тръгвам! - вика Жеката. – Пламката има страхотно винце, аз още не съм си допил. – и надига каничката с виното, както ние кафето.

-         Не се ли напи, бе,Жека? Цвете, кажи му ти! – обърнахме се към жена му. – Виж какво е времето!

Ама Цвета си знае нейното „че какво му е на времето...”, явно и тя още не беше си допила. Ние, двете семейства, обаче, решихме да тръгваме. Как да е, изровихме „баба Пена” от снега и Наката вика:

-         Стискайте палци да запали!

-         Че как няма да запали? – опули се мъжът ми.

-         Ами как, акумулаторът е шестгодишен и все ще го сменям, ама не съм се наканил, стария нали още държи. Обаче в тоя студ... пък миналата седмица ме бутаха веднъж, май наистина плаче за нов.

-         Не бе, защо, карай си с него още шест години – уж кротко отбеляза моичкият, ама го усещах как скърца със зъби и знаех, че се псува наум, задето е тръгнал с чужда кола.

Но „баба Пена”, да не и се надяваш, запали от раз. Прегръдки, ръкостискания с Дочето и Пламен, най-после тръгнахме. Отначало, добре, снегът беше спрял, пътят изчистен и слънчицето даже се показа, ама едно такова мътно слънце. Обаче като наближихме Сливен – града на стоте войводи и на ветровете, нас със Живето взе да ни хваща страх, гледаме – изоставени затрупани коли и даже тир-ове поднесли и заорали с муцуни в канавките. Пътят – уж изчистен, а на места – преспи до колене. На всичко отгоре , пак заваля сняг. Найден, напрегнато вперил поглед в пътя, а жена му на задната седалка, непрекъснато мърмори:

-         Моля те, мъжо, нека да се върнем, ще се убием някъде, ще ни затрупа снега и ще ни изядат вълците в полето!

-         Спокойно, жена, страшно няма! – и докато казваше това, колата изведнъж угасна. Ей така, изведнъж, в движение и Найден вика – Сега я втасахме!

-         Там има бензиностанция – посочи мъжът ми. – Пускай по инерция и се моли да запали!

На пет метра от бензиностанцията наклонът свърши и колата спря окончателно.

-         Слизайте да бутаме! – нареди моят.

Слязохме. Такъв студ беше, ръкавиците залепваха за ламарината. После разбрахме, че през този ден температурите са достигнали до минус шестнайсе градуса. С общи усилия избутахме колата до бензиностанцията, ама там – затворено, няма жива душа.

-         К'во стана бе, Нака? – пита мъжът ми.

-         Ами май газта замръзна.

-         Как така ще замръзне?

-         Как, не гледаш ли какъв студ е, и на мен досега не беше ми се случвало, ама сега, за белята...

-         Запали я тогава на бензин – посъветва го съпругът ми.

-         К,ъв бензин, бе братче, аз на бензин не съм я карал повече от десет години, капчица няма в резервоара!

-         Къде си тръгнал с тая барака, че и аз със тебе? – размърмори се моя и в този момент Живка се обади:

-         Не се карайте, ами помислете, че от половин час не сме видели нито една кола в обратна посока. Дали не са затворили пътя на „Петолъчката”?

-         Няма страшно – вика Найден – тука след бензиностанцията има село, Калояново, все някой ще ни приюти, хора сме, няма да ни оставят да замръзнем.

Хора, хора, ама жива душа не се вижда ни по улиците, ни по дворовете. И докато се чудехме и маехме какво да правим, и мъжете пак напразно пробваха да запалят колата, един камион от ония – цистерните, дето карат мляко, даде мигач и сви към паркинга пред бензиностанцията. Отвори се вратата, показа се червендалест мъж на около петдесет и няколко години, мустакат и усмихнат.

-         Авария ли, момчета? Накъде сте в тоя студ?

-         Ами ти накъде си, чичо?

-         Аз, моите момчета, чувам, че на „Петолъчката” пътя бил затворен, ама ако не е, тогава съм за Бургас.

-         И ние сме за там! – извикахме в един глас.

-         Ама ако е затворен пътя, - продължи човекът – тогава се връщам в Нова Загора.

-         И ние сме за там – пак извикахме дружно.

-         Е как така, хем сте за Бургас, хем за Нова Загора? – засмя се чичката под мустак. – Хайде, скачайте вътре, то камиончето не е за толкова много хора, ама нейсе, в тоя студ и катаджиите не смеят да си покажат носовете. Пък и нали затуй сме хора, няма да ви оставя да замръзнете в полето.

Събрахме малкото багаж, Живето извади касетофона и го пъхна в една торба, че кой знае кога щеше да се оправи времето, да дойдат да си приберат колата, а дотогава можеше и да не я заварят. „Най-малкото, поне гумите сигурно ще свият”, мърмореше си полугласно Найден, хвърляйки прощален поглед на бабата. През това време бай Иван – така се казваше нашият спасител, проведе няколко телефонни разговора по „жисиема” с колеги, също тръгнали на път, да разузнае обстановката.

-         И така, момчета и момичета, - обобщи накрая ситуацията – на „Петолъчката” пътят е затворен, полицаите не давали и пиле да прехвръкне, защото нататък било ад, затова, ако сте съгласни, тръгваме за Нова Загора.

-         И ние сме за там! – извикахме и се метнахме в камиона. Събрахме се криво-ляво, мъжете на предната седалка до шофьора, ние със Живето, като по-слабички, отзад върху резервната гума. Стигнахме до Нова Загора без повече произшествия. Бай Иван не само ни стовари точно до блока на Дочето и Пламен, ами и ни покани на гости на прощаване.

-         Запомнете, момчета, бай Иван от Кортен съм аз, всички в Кортен ме знаят, имате ли път натам, да не забравите да ми се обадите! Ще му ударим по една ракийка, тя нашата кортенска ракия е прочута в цяла България и конкурси и медали е печелила даже.

Обещахме. А нашите приятели си стояха на топличко и се тревожеха за нас, Жеката, горкичкият, от притеснение, само две канички вино беше успял да изпие.

-         Ти си виновен! – скарах му се. – Заради теб комшиите сигурно ни проклеха. Заради твоето „извинявайте, майната ви!”

Прибрахме се всички в Бургас с влака в неделя вечерта. Децата бяха изяли всичката храна в къщи, ама и алкохола беше намалял, явно голям купон е било! Времето се оправи едва след три дни и мъжете заминаха с нашия голф да приберат колите. Жигулката „баба Пена” я намерили отключена, а до нея имало спряна полицейска кола. Видели полицаите още предния ден, че е изоставена, даже проверили да не е крадена, ама я нямало в бюлетина за издирвани коли. Обаче така я намерили отключена и касетофона го нямало. Откъде да знаят хората, че ние си го носихме през целия път?

-         Добре де, - питам мъжа ми – някой я е отключил, а как всичко си е на мястото? Найден нали се тревожеше да не му вземат гумите?

-         Ако щеш вярвай, - смее се мъжът ми – само едно нещо бяха откраднали – акумулатора. Ходихме до Сливен да купим нов.

Прихнах да се смея. Тия, крадците, като разберат какъв боклук са задигнали, има да си скубят косите от яд. Но оттогава се зарекох – през зимата вече – на път само с влака! Или още по-добре – на гости ще ходим само през лятото. Но все ми става топло и хубаво, когато се сетя за усмивката на бай Иван от Кортен и нашето дружно „И ние сме за там!”